срамежливо, малко, слабичко момиче, с деликатно загатната женственост, която тепърва щеше да разцъвтява. Тя имаше огромни тъмни очи, които не сваляше от Тристан. Той я накара да ни поздрави и Изолда се поклони на Артур.
— Не трябва да ми се кланяте — помогна й Артур да се изправи, — защото вие сте кралица — той се отпусна на коляно пред нея и целуна малката й ръка.
Гласът й бе тих като шепот на сянка. Косата й бе черна и тя се бе опитала да си даде вид на по- възрастна като я беше навила на кок на върха на главата си, освен това бе окачила накити по себе си, но ги носеше някак непохватно, което ми напомни как Моруена се кипреше с дрехите на майка си. Тя ни гледаше със страх. Мисля, че Изолда разбра дори преди Тристан изобщо да си го помисли, че това нахлуване на въоръжени мъже не бе приятелско посещение, защото не бяха дошли приятели, а съдници.
Кълхуч бе осигурил на влюбените тяхното убежище. То представляваше замък, изграден с дървени греди, покрит със слама от ръж, не много голям, но добре построен. Бе принадлежал на старейшина, загубил главата си заради подкрепата, която оказал на Кадуи по време на бунта. Замъкът, още три колиби и едно хранилище бяха оградени с дървена ограда и се намираха в една гъсто залесена падина, където морските ветрове не можеха да отвяват сламените покриви. На това място, под закрилата на шестима верни копиеносци, Тристан и Изолда бяха решили да превърнат своята любов във велика песен.
А Артур с един замах разпиля музиката им по всички посоки.
— Съкровището трябва да бъде върнато на баща ти — каза той на Тристан онази нощ.
— Ще му го върна! — заяви Тристан — Взех го само защото не исках да разчитам на твоето милосърдие, лорд.
— Докато сте на наша земя, лорд принц — каза тежко Артур, — вие сте наши гости.
— И за колко време, лорд? — попита Тристан. Артур смръщи вежди и погледна нагоре към тъмните греди на тавана.
— Това дъжд ли е? Имам чувството, че не е валяло от много време — промърмори Артур. Тристан повтори въпроса и Артур отново не отговори. Изолда хвана ръката на принца и се вкопчи в нея, а Тристан се видя принуден да напомни на Артур битката в долината Лъг.
— Когато никой не искаше да ви помогне, лорд, аз дойдох.
— Така е, лорд принц — призна Артур.
— И когато се бихте с Оуейн, лорд, стоях до вас.
— Така е — повтори Артур.
— Доведох своите копиеносци и до Лондон.
— Така е, лорд принц, и те се биха добре.
— Положих и клетва пред вашата Кръгла маса — добави Тристан. (Никой вече не говореше за Братството на Британия, защото винаги споменаваха Кръглата маса.)
— Точно така, лорд — въздъхна Артур.
— Ами тогава — умолително го погледна Тристан, — нима не съм заслужил вашата помощ?
— Заслужили сте много, лорд принц — призна Артур, — и аз много добре знам това — отговорът беше уклончив, но друг отговор Тристан не получи тази нощ.
Оставихме влюбените в замъка и си направихме сламени постелки в малките складови помещения. През нощта дъждът спря и следващата сутрин бе топла и красива. Събудих се късно и открих, че Тристан и Изолда вече бяха напуснали замъка.
— Ако имат поне малко разум — изръмжа Кълхуч до мен, — досега да са избягали колкото се може по- надалеч.
— А дали са избягали?
— Те нямат и капка разум, Дерфел, те са влюбени. Мислят, че светът съществува за тяхно удобство — Кълхуч вече леко накуцваше като вървеше, не бе успял да се излекува напълно от раната, която получи в битката срещу Аел. — Отишли си до морето — обясни ми той, — да се молят на Манауидан.
Двамата последвахме влюбените. Първо се заизкачвахме нагоре докато излезем от гористата падина, а когато стигнахме до върха на възвишението край нея вятърът ни блъсна в лицата и заигра в косите ни, после заслизахме надолу към голямата скала, над която се виеха морски птици, а в основата й необятният океан разбиваше вълните си и пръскаше бяла пяна към небесата. Двамата с Кълхуч застанахме на върха на скалата и се загледахме в малкото заливче долу, където Тристан и Изолда вървяха по пясъка. Предишната нощ, докато наблюдавах плахата кралица, не можах да разбера какво бе възпламенило страстната любов на Тристан, но в онази ветровита сутрин разбрах.
Гледах я как внезапно се откъсна от Тристан и затича напред, подскачаше, обръщаше се и се смееше на своя любим, който бавно вървеше след нея. Тя носеше свободна бяла рокля, а соленият вятър развяваше разпуснатата й черна коса. Приличаше на дух, на някоя от водните нимфи, които са танцували из Британия преди да дойдат римляните. И тогава, за да подразни Тристан, или може би за да бъде по-близо до Бога на морето, Манауидан, когато отправя молитвите си към Него, тя затича право срещу голямата вълна, която връхлиташе върху брега. Изолда се гмурна във водата и изчезна, а Тристан стоеше безпомощно на пясъка и обезумял се взираше в солената бяла пяна, която се надигаше и се люшкаше, блъскана от вълните. И тогава се появи главата й, лъскава като видра в поток. Тя махна с ръка, поплува малко, изправи се в плиткото и тръгна към брега с нейната мокра бяла рокля, залепнала по слабичкото й тяло. Нямаше как да не видя малките й гърди и дългите й крака. После Тристан я скри от очите ни, загръщайки я с голямото си черно наметало. Там край морето, той здраво я прегърна и опря буза до мократа й коса. Кълхуч и аз отстъпихме назад и оставихме влюбените сами с морския бриз, който идваше от приказната Лионес.
— Не може да ги върне в Кърнау — изръмжа Кълхуч.
— Не бива — съгласих се аз. Гледахме безкрайното неспокойно море.
— Тогава защо Артур нищо не им казва? — гневно запита Кълхуч.
— Не знам.
— Трябваше да ги изпратя в Брослианд — каза Кълхуч. Вятърът повдигаше наметалото му. Вече вървяхме на запад край хълмовете над заливчето. Пътеката ни изведе на едно възвишение, от където пред нас се откри гледка към голямо естествено пристанище. Океанът бе залял устието на някаква река и бе образувал верига от обширни солени езера.
— Халкум — обади се Кълхуч — така се казва това пристанище. А пушекът е от солниците — посочи той към сивкавия дим, който се виждаше от другата страна на езерата.
— Тук трябва да има някакви моряци, които биха могли да ги откарат в Брослианд — казах аз, тъй като в пристанището бяха хвърлили котва поне десетина кораба.
— Тристан няма да иска — мрачно възрази Кълхуч. — Вече му предложих, но той вярва, че Артур му е приятел. Има доверие на Артур. Няма търпение да стане крал на Кърнау, защото тогава Артур щял да може да разчита на всички копия на Кърнау.
— Защо просто не е убил баща си? — тъжно попитах аз.
— По същата причина, поради която никой от нас не ще да убие онова малко копеле Мордред — отвърна Кълхуч. — Не е лесно да убиеш крал.
Вечерта отново ядохме в замъка и Тристан отново настоя Артур да му каже колко дълго биха могли двамата с Изолда да останат в Думнония, но Артур отново избегна конкретния отговор.
— Утре, лорд принц — обеща той на Тристан, — утре ще решим всичко.
Но на следващата сутрин в солените езера на Халкум влязоха два тъмни кораба с високи мачти и раздърпани платна и с високи носове, оформени като глави на соколи. Двата кораба бяха пълни с мъже, които свиха платната щом приближиха сушата и спуснаха греблата, за да насочат дългите тъмни кораби към брега. На кърмата имаше снопове копия, облегнати до мъжете, които направляваха корабите с рулевите гребла. На носовете бяха завързани зелени клонки, които показваха, че корабите идваха с мир.
Не знаех кой беше дошъл с тези два кораба, но можех да предположа. Бе дошъл крал Марк от Кърнау.
Крал Марк беше огромен мъж, който ми напомняше на Утър в последните години от живота му. Беше толкова дебел, че без помощ не можеше да изкачи възвишенията, които заобикаляха пристанището. Затова седна в един стол, монтиран на два здрави кола и четирима копиеносци го понесоха нагоре. Още четиридесет копиеносци придружаваха своя крал, а най-отпред вървеше Силан, най-добрият боец на
