на Хълма. Жените в църквата се държаха почти по същия начин. Танцуваха със затворени очи, вдигнали ръце към белия покрив, където се кълбеше димът от факлите и от горящите в купички благовония. Някои мълвяха странни думи, други изпаднали в транс само стояха втренчени в статуята, изобразяваща майката на техния Бог, малцина се гърчеха на пода, но повечето жени танцуваха в такт с ритмичните напеви на тримата свещеници. Мъжете в църквата общо взето само стояха и гледаха, но имаше и неколцина, които се присъединиха към танцуващите жени и именно те първи се разсъблякоха до кръста, грабнаха ремъци, навързани на възли, и започнаха да налагат с тях собствените си гърбове. Това ме изуми, защото никога не бях виждал подобно нещо, но удивлението ми прерастна в ужас, когато и някои жени започнаха да се самобичуват и да пищят от радост, когато кожените ивици раздираха до кръв голите им гърди и гърбове. Артур беше отвратен.
— Това е лудост — пошепна той, — истинска лудост!
— И се разпространява — предупреди го Кълхуч мрачно. Една от жените удряше голия с гръб с парче ръждясала верига и налудничавият й вой отекваше в голямото каменно помещение, а кръвта й багреше в червено покрития с плочи под. — Ще продължат така цяла нощ — каза Кълхуч.
Поклонниците постепенно бяха минали напред и плътно обграждаха изпадналите в унес танцуващи, а ние тримата останахме сами в тъмната ниша. Един свещеник ни забеляза и тръгна към нас.
— Ядохте ли от тялото Христово? — попита той.
— Ядохме печена гъска — отвърна учтиво Артур и се изправи.
Свещеникът се вгледа в нас, позна Кълхуч и плю в лицето му.
— Езичник! — изпищя той. — Идолопоклонник! Как смееш да оскверняваш Божия храм! — викна свещеникът и се опита да удари Кълхуч. Голяма грешка, защото Кълхуч с един удар го просна по гръб на пода, но свадата привлече вниманието и на мъжете, които наблюдаваха самобичуващите се танцьори. Християните нададоха вой.
— Време е да си тръгваме — забеляза Артур и тримата предвидливо се оттеглихме към форума, където копиеносците на Кълхуч охраняваха дворцовата аркада. Християните се изсипаха от църквата, хукнали след нас, но копиеносците бързо оформиха стена от щитове и протегнаха напред върховете на своите копия. Това спря фанатиците и те не направиха опит да нападнат двореца.
— Тази нощ може и да не ни нападнат — каза Кълхуч, — но през деня стават по-смели.
Артур наблюдаваше виещите християни през прозореца.
— Но какво искат те? — попита той объркан. Артур обичаше да дава скромен израз на своите религиозни вярвания. Когато идваше в Линдинис винаги участваше в нашите сутрешни молитви, когато ние със Сийнуин коленичехме тихо пред домашните Богове, за да им предложим по парче хляб и ги молехме да ни помогнат да изпълним добре ежедневните си задължения. Артур харесваше точно този тип богопочитание. Той бе просто слисан от видяното в църквата.
— Те вярват — започна Кълхуч да ни обяснява проявите на фанатизъм, които бяхме наблюдавали, — че след пет години техният Бог ще се върне на земята. Техните свещеници им разправят, че езичниците трябва да бъдат заличени преди техният Бог да се е върнал и проповядват, че Думнония трябва да има крал християнин.
— Ще имат за крал Мордред — каза мрачно Артур.
— Тогава по-добре да смениш дракона на щита му с риба — посъветва го Кълхуч, — защото, казвам ти, фанатизмът им става все по-свиреп. Ще си имаме неприятности.
— Ще ги омиротворим — увери го Артур. — Ще им кажем, че Мордред е християнин и може би това ще ги успокои. Май ще е по-добре да построим църквата, която Сенсъм иска — обърна се той към мен.
— Ако това може да успокои духовете им — свих рамене аз, — защо не?
На следващата сутрин напуснахме Иска, придружени от Кълхуч и десетина от неговите хора. Преминахме Икс по един римски мост и след това тръгнахме на юг и навлязохме в земите на най-далечните крайбрежия на Думнония. Артур не отвори повече дума за религиозната ревност на християните, но през цялото време бе необичайно мълчалив и аз предположих, че ритуалите, които бяхме видели в Иска, дълбоко го бяха разстроили. Той мразеше всяка проява на лудост, защото подобни прояви лишаваха мъжете и жените от разума им и вероятно душата му е изтръпнала от страх пред мисълта какво можеше да стори тази лудост с неговия грижливо поддържан мир.
Но засега нашият проблем не бяха християните в Думнония, а Тристан. Кълхуч бе известил принца за нашето идване и Тристан дойде да ни поздрави. Яздеше сам, а копитата на коня му вдигаха облаци прах, докато галопираше към нас. Поздрави ни радостно, но студената сдържаност на Артур скова усмивката му. Поведението на Артур не бе резултат на някаква вътрешна неприязън по отношение на Тристан — всъщност Артур харесваше принца. Неговата сдържаност бе породена от съзнанието, че не бе дошъл само като посредник в този спор, щеше да се наложи да отсъди за постъпката на един стар приятел.
— Притеснен е — опитах се аз не особено убедително да успокоя Тристан, че в студенината на Артур не се крие никакво лошо знамение.
Водех коня си за юздата, защото винаги се чувствах по-добре на собствените си крака. След като поздрави и Кълхуч, Тристан също се смъкна от седлото и тръгна до мен. Разказах му за дивите изстъпления на християните и приписах студенината на Артур на тревогите, свързани с религиозния фанатизъм, видян в Иска. Но Тристан изобщо не ме слушаше. Той бе влюбен и като всички влюбени не можеше да говори за нищо друго освен за своята любима.
— Съкровище, Дерфел — усмихна се той, — това е тя — едно ирландско съкровище! — вървеше до мен с дългите си крака, обгърнал с ръка раменете ми, а воинските пръстени, вплетени в дългите му черни плитки, подрънкваха на всяка крачка. Брадата му вече бе доста прошарена, но той все още бе красив мъж, с тънък нос и тъмни, стрелкащи се очи, светнали от страст. — Казва се Изолда — промълви той замечтано.
— Чухме — отвърнах аз сухо.
— Дете от Демеция — продължи Тристан, — дъщеря на Енгас Мак Ейрем. Принцеса, приятелю, от племето Юи Лиатайн — в устата му това име звучеше като изваяно от истинско злато. — Изолда от Юи Лиатайн. На петнадесет лета и красива като нощта.
Помислих си за безумната страст на Артур към Гуинивиър и за собствените си любовни тежнения към Сийнуин и сърцето ме заболя от мъка по моя приятел Тристан. Той бе заслепен от любовта, бе погълнат изцяло от нея, бе луд от любов. Тристан винаги е бил страстен човек, склонен да изпада в дълбоко отчаяние или да лети на крилете на щастието, но за първи път го виждах понесен към небесата от вихъра на любовта.
— Баща ти — започнах аз внимателно — иска Изолда да се върне в Кърнау.
— Баща ми е стар — отсече той, сякаш с това решаваше всички проблеми — и когато умре, ще отплаваме с моята принцеса на Юи Лиатайн към железните порти на Тинтагел и ще й построя замък със сребърни кули високи до звездите — тази мечта го разсмя. — И теб ще заплени, Дерфел.
Отказах се да приказвам каквото и да било и просто го оставих да говори и говори. Нямаше никакъв интерес към новините, които му носехме, не знам дали изобщо разбра като му казах, че имам три дъщери, не го интересуваше, че саксите са в непрекъсната отбрана — в неговия свят имаше място само за Изолда.
— Почакай да я видиш, Дерфел! — все повтаряше той и вълнението му нарастваше с всяка измината крачка, която го приближаваше до неговата любима. Накрая неспособен да издържи и миг повече без Изолда, Тристан скочи върху коня си и препусна напред. Артур ме погледна озадачен, а аз вдигнах рамене.
— Влюбен е — казах, като че ли не си личеше от пръв поглед.
— Има вкуса на баща си към млади момичета — добави Артур мрачно.
— Ние с теб, господарю, познаваме любовта и можем да ги разберем. Бъди добър с тях — помолих го аз.
Убежището на Тристан и Изолда бе красиво място, може би най-хубавото, което някога съм виждал. Имаше малки хълмчета, прорязани от потоци и гъсти гори, през които пълноводни реки течаха към морето, имаше и големи скали, над които непрестанно се чуваше птича песен. Беше диво място, но красиво, подходящо за дивата лудост на любовта.
И там в малкия тъмен замък, сред гъстите зелени гори, аз срещнах Изолда.
Малка, тъмна, крехка и обречена — така си спомням Изолда. Всъщност беше почти дете макар да бе принудена да приеме статута на жена, омъжвайки се за Марк. Но на мен тя ми изглеждаше като
