Кърнау. Тежкият стол се полюляваше нагоре по хълма, а след това и надолу към гористата падина, където Тристан и Изолда вярваха, че са в безопасност.
Като ги видя, Изолда изпищя и хукна панически в желанието си да избяга от своя съпруг, но в дървената ограда имаше само една порта, запълнена от огромния стол на Марк, затова тя се затича обратно към замъка, превърнал се изведнъж в огромен капан за нея и любимия й. Вратите на замъка се охраняваха от хора на Кълхуч и те не разрешиха на Силан или на който и да било от копиеносците на Марк да влязат вътре. Чувахме как плаче Изолда, Тристан крещеше, а Артур умоляваше. Крал Марк нареди да оставят стола му на земята срещу вратата на замъка и зачака там, докато накрая Артур пребледнял и скован излезе от сградата и коленичи пред краля на Кърнау.
Лицето на Марк бе дебело и отпуснато, а по кожата му имаше петна от спукани вени. Брадата му беше рядка и бяла, дишането му бе плитко и хрипкаво, въздухът едва минаваше през тлъстото му гърло, малките му очички сълзяха. Той махна с ръка на Артур да се изправи, после с мъка се измъкна от стола си и последва Артур към най-голямата от колибите до замъка. Кралят едва креташе с дебелите си нестабилни крака. Денят беше топъл, но Марк въпреки това бе увил дебелото си туловище с наметало от тюленова кожа, като че ли му беше студено. Той се облегна на ръката на Артур, за да може да влезе в колибата, където ги очакваха два стола.
Отвратен, Кълхуч застана пред врата на замъка с изваден меч. Застанах до него, а зад нас чернокосата Изолда плачеше.
Артур остана цял час в колибата, след това излезе и погледна към Кълхуч и мен. Стори ми се, че въздъхна, после мина покрай нас и влезе в замъка. Не чухме какво им говори, но Изолда го чу и изпищя.
Кълхуч се вторачи в копиеносците от Кърнау, молейки се поне един от тях да го предизвика, но никой не помръдна. Най-добрият боец Силан стоеше неподвижен край портата, стиснал огромно бойно копие в едната ръка и дълъг меч в другата.
Изолда изпищя отново, след това Артур неочаквано излезе и ме дръпна за ръката.
— Ела, Дерфел.
— А аз? — предизвикателно попита Кълхуч.
— Пази ги, Кълхуч — отвърна му Артур. — Никой да не влиза в замъка.
Той тръгна и аз го последвах.
Вървеше мълчаливо нагоре по склона, продължи да мълчи и по пътеката към хълма и мълча докато стигнахме високия връх на голямата скала. Монолитният камък се врязваше в морето под нас. Вълните, понесли на високо белите си гребени, се разбиваха и пращаха безброй пръски към небето, които неспирният вятър отнасяше на изток. Над нас слънцето грееше, но далеч някъде над морето бе натежал черен облак и Артур бе вперил поглед в сивата дъждовна пелена. Вятърът развяваше бялото му наметало.
— Знаеш ли легендата за Екскалибур? — внезапно попита той.
Знаех я и то по-добре от него, но не трябваше да му казвам, че неговият меч бе едно от Съкровищата на Британия.
— Знам — отвърнах аз, чудейки се защо ми задава този въпрос точно сега, — че Мерлин го е спечелил при едно съзтезание по сънища в Ирландия и че ти го е дал при Камъните.
— Тогава той ми каза, че ако някога изпадна в голяма беда, трябва само да извадя меча, да го забия в земята и Гофанон ще дойде от Отвъдния свят, за да ми помогне. Нали така?
— Да, господарю.
— Тогава, Гофанон! — викна Артур и морският вятър понесе гласа му на изток. — Ела сега! — заповяда той, извади дългия меч и го заби дълбоко в пръстта.
Гларус надвика грохота на морето, вълните отново обгърнаха скалата и се плъзнаха обратно към дълбините, соленият вятър отново развя наметалата ни, но никакъв Бог не се появи.
— Дано Боговете ми простят, но така ми се искаше да заколя това дебело чудовище — каза накрая Артур, загледан в люлеещия се меч.
— И защо не го закла? — попитах аз дрезгаво.
Не отговори веднага, по хлътналите му бузи се стичаха сълзи.
— Предложих им да изберат смъртта, Дерфел, бърза и безболезнена — избърса сълзите си и с внезапен гняв ритна меча. — Богове! — плю той срещу треперещото острие. — Какви Богове?
Измъкнах Екскалибур от пръстта и избърсах върха му от полепналата кал. Артур отказа да го вземе и аз почтително го поставих върху един сив скален отломък.
— Какво ще стане с тях, господарю?
Той седна на някакъв камък. Мълчеше, вторачен в далечния дъжд над морето, сълзите продължаваха да се стичат по лицето му.
— През целия си живот, Дерфел — каза той накрая, — съм се съобразявал с клетви. Не знам да живея по друг начин. Мразя клетвите. Всеки човек трябва да ги мрази, защото клетвите ни обвързват, лишават ни от свобода, а кой не би искал да е свободен? Но ако изоставим клетвите, ще бъдем като слепци. Ще настане хаос. Просто ще се сринем. Ще заприличаме на животните.
Сълзите изведнъж го задавиха и той млъкна, отдаден на мъката си. Гледах неспокойното сиво море и се чудех откъде идваха тези огромни вълни, къде започваха и къде свършваха.
— Ами ако си направил грешка като си се заклел? — попитах аз.
— Грешка ли? — погледна ме той и отново се обърна към океана. — Понякога — каза мрачно — човек не може да изпълни някоя клетва. Аз не можах да спася кралството на Бан, макар че Боговете са ми свидетели, че опитах, но това не бе по силите ми. Не изпълних тази клетва и ще си платя за това, само че аз не се отказах от клетвата, просто не бях в състояние да я спазя. Все още не съм убил Аел и ще трябва да изпълня тази клетва, не съм я нарушил, просто съм отложил изпълнението й. Обещах да отвоювам Хенис Уирън от Диурнач и ще го направя. Може би сгреших като дадох тази клетва, но съм се заклел и това е. Така, че това е моят отговор на въпроса ти. Дори и да си сгрешил, щом си се заклел, трябва да изпълниш клетвата си — Артур избърса сълзите си. — Така че, да, някой ден ще трябва да поведа копиеносците си срещу Диурнач.
— Но на Марк не си давал никаква клетва — мрачно отбелязах аз.
— Така е — съгласи се той, — но Тристан се е клел, Изолда също.
— Какво ни засягат техните клетви?
Той се вторачи в меча. Сивото острие, украсено с преплитащи се спираловидни орнаменти, драконови глави с дълги езици, отразяваше далечните сиви облаци.
— Меч и камък — каза Артур тихо, замислен вероятно за деня, в който Мордред щеше да стане крал. После внезапно се изправи, обърна гръб на меча и се загледа към зелените хълмове.
— Да речем, че две клетви се сблъскват. Например, аз съм се заклел да се бия за теб и съм се заклел да се бия за твоя враг, коя от двете клетви трябва да спазя?
— Която си положил най-напред — отговорих аз, познавах закона не по-зле от Артур.
— А ако и двете са дадени по едно и също време?
— Тогава ще се подчиниш на преценката на своя крал.
— Защо на краля? — продължи да ме разпитва той сякаш бях някой новак, който скоро е учил законите на Думнония.
— Защото клетвата ти към краля — послушно отвърнах аз, — е над всички други клетви и ти си длъжен да му се подчиняваш.
— Значи кралят — каза Артур твърдо — е пазител на нашите клетви и без него ще останем заплетени в противоречивите си клетви. Без крал ще настане хаос. Всички клетви водят към краля, Дерфел, всичките ни задължения са свързани с краля и всичките ни закони са в ръцете на краля. Ако не зачитаме краля, не зачитаме реда. Можем да се сражаваме с други крале, можем дори да ги убиваме, но само защото заплашват нашия крал и неговия ред. Кралят, Дерфел, е народът, а ние принадлежим на краля. Каквото и да правим, трябва да подкрепяме краля.
Знаех, че не говори за Тристан и за Марк. Мислеше за Мордред и затова се осмелих да изкажа на глас онова, което тежеше над Думнония през всичките тези години.
— Има хора, които смятат, че ти трябва да бъдеш нашия крал, господарю.
— Не! — викна той. — Не! — повтори с по-тих глас, вперил поглед в очите ми. Аз погледнах надолу към
