— Аз ще се бия от името на Тристан — чух се да казвам. Бях необичайно нервен и това не беше обикновената нервност, която те обхваща преди битка. Страхувах се, страхувах се от голямата бездна, която се отваряше в живота ми, бездната между мен и Артур.
— Аз ще се бия за Тристан — настоя Кълхуч. Приближи се и застана до мен. — Ти имаш дъщери, глупако — измърмори той.
— Ти също.
— Да, ама аз ще се справя с тази брадата крастава жаба по-бързо от теб, сакска торба с черва — каза нежно Кълхуч. Тристан пристъпи между нас и се възпротиви на желанието ни, заявявайки, че сам ще се сражава със Силан, че тази битка е негова и на никой друг, но Кълхуч му изръмжа да се върне в замъка. — Побеждавал съм два пъти по-големи мъже от този брадат дебелак — убеждаваше той Тристан.
Силан извади дългия си меч и разсече въздуха.
— Трябва ми един от вас — безгрижно заяви той, — все ми е едно кой.
— Не! — викна внезапно Марк. Повика Силан и двама други копиеносци. Тримата коленичиха край стола на Марк и изслушаха напътствията на своя крал.
Двамата с Кълхуч предположихме, че Мрак им заповядва да се бият с трима ни.
— Аз ще се заема с онова копеле с голямата брада и изцапаното чело — реши Кълхуч, — ти, Дерфел, хвани червенокосия кучи син, а ти, милорд, можеш да набучиш плешивеца. Работа за две минути, нали?
Изолда изпълзя от залата. Изглеждаше ужасена от необходимостта да застане пред очите на Марк, но въпреки това дойде и прегърна Кълхуч и мен. Кълхуч я скри в обятията си, а аз коленичих и целунах тънката й бледа ръка.
— Благодаря — каза тя с тихия си глас. Очите й бяха зачервени от плач. Повдигна се на пръсти, за да целуне Тристан, после хвърли изплашен поглед към съпруга си и тичешком се скри в сенките на замъка.
Марк вдигна тежката си глава, която дотогава лежеше отпусната върху яката на дрехата му от тюленова кожа.
— В съдът на мечовете — заговори той мъчително бавно, — всичко се решава от двама души, които се сражават един срещу друг. Винаги е било така.
— Ами тогава изпращай девиците си една по една, кралю господарю — викна Кълхуч — и аз ще ги избивам по ред.
Марк поклати глава.
— Един мъж, един меч — настоя той, — освен това моят син поиска да използва правото си, значи той ще се бие.
— Кралю господарю — намесих се аз, — според обичая в съда на мечовете човек може да се бие от името на своя приятел. Аз, Дерфел Кадарн, настоявам да използвам тази привилегия.
— Не съм чувал за такъв обичай — излъга Марк.
— Артур обаче е чувал — рязко отвърнах аз. — Той се би от името на сина ви в съда на мечовете, а днес аз ще се бия от името на Тристан.
Марк обърна помътнелите си очи към Артур, но Артур поклати глава, за да покаже, че не иска да има нищо общо с този спор. Марк отново извърна поглед към мен.
— Обидата, нанесена от сина ми, е отвратителна, и само той може да се защитава.
— Аз ще го защитавам! — държах аз на своето. После и Кълхуч застана до мен, настоявайки той да се бие за Тристан. Кралят само ни гледаше, вдигна уморено дясната си ръка и даде някакъв знак.
Копиеносците на Кърнау, уведомени за намеренията на своя крал от червенокосия воин и плешивия му другар, изградиха стена от щитове. Стената бе само от двама души в дълбочина. Воините на първия ред притиснаха щитовете си един до друг, а другарите им отзад вдигнаха своите щитове, за да предпазват главите на хората отпред. Прозвуча заповед и всички хвърлиха копията си на земята.
— Копелета — изръмжа Кълхуч, защото разбра какво бяха намислили. — Ще ги разбием ли, лорд Дерфел?
— Да ги разбием, лорд Кълхуч — отвърнах аз.
Хората на Марк бяха четиридесет, а ние трима. Четиридесетте тръгнаха бавно напред, надничайки между щитовете. Нямаха копия и не бяха извадили мечове, не идваха да ни убият, а да ни обездвижат.
Двамата с Кълхуч ги атакувахме. От години не ми се беше налагало да разбивам стена от щитове, но старата лудост ме обзе и аз изкрещях името на Бел, после на Сийнуин и замахнах с Хюелбейн към нечии очи, човекът се наведе и аз блъснах с рамо там, където щитът му опираше в друг.
Стената поддаде и аз с победоносен вик ударих някого по тила с дръжката на Хюелбейн, след това изправих острието напред, за да разширя пролуката. В истинска битка моите хора досега щяха да са тръгнали след мен да отварят все по-голям процеп, проливайки по земята кръвта на враговете. Но сега зад мен нямаше никой, а пред мен нямаше оръжия, само щитове и пак щитове. И въпреки че се въртях в кръг и Хюелбейн свистеше около мен, тези щитове неумолимо настъпваха. Не смеех да убивам, щеше да бъде непочтено да посегна на живота на хора, които съвсем съзнателно оставиха оръжието си. Единственото, което можех да направя, бе да се опитам да ги сплаша. Но те знаеха, че животът им е вън от опасност, затова щитовете ме обградиха, притиснаха ме и накрая Хюелбейн замря неподвижен, а аз се оказах приклещен между щитовете на воините от Кърнау.
Чух Артур да вика някаква команда и предположих, че някои от хората на Кълхуч и моите копиеносци са се опитали да се притекат на помощ на господарите си, но Артур ги спря. Не искаше кръвопролитие да породи вражда между Кърнау и Думнония. Искаше само тази мрачна работа да бъде свършена.
Кълхуч също бе заклещен. Беснееше срещу обградилите го копиеносци, наричаше ги посерковци, кучета, червеи, но хората от Кърнау изпълняваха дадените им заповеди. Никой от нас не трябваше да пострада, трябваше само да ни държат здраво притиснати с щитовете си. Така можехме единствено, като Изолда, да стоим и да гледаме. Най-добрият боец на Кърнау пристъпи напред, свалил ниско острието на меча си, и се поклони на своя принц.
Тристан знаеше, че ще умре. Бе свалил лентата от главата си и я бе завързал на меча. Сега целуна лененото парче, после вдигна меча, докосна острието на Силан и мина в атака.
Силан отби удара му. Стоманеният звън се понесе към дървената палисада, блъсна се в нея и се върна. Мечовете отново прокънтяха при втората атака на Тристан, който този път завъртя острието отдолу нагоре. Силан отново отби, без никакво усилие, почти отегчен. Тристан продължи да напада. Ударите му валяха един след друг. Той се опитваше да изтощи Силан и да преодолее защита му с цялата бързина на която беше способен. Но единственото което постигна бе да измори собствената си ръка и щом спря за миг да поеме дъх и отстъпи крачка назад, Силан го нападна.
Атаката бе много добра. Дори красива, ако ти прави впечатление, когато някой използва меча както трябва. Ударът беше дори милостив, защото Тристан даже и не разбра кога загуби душата си, не му остана време за последен поглед към любимата, скрита в сенките на замъка. Успя само да се взре в своя убиец и кръвта шурна от прорязаното му гърло по бялата риза. После изпусна меча, издаде предсмъртен задавен стон и, когато душата му отлетя, се строполи неподвижен.
— Справедливостта е въздадена, кралю господарю — обяви Силан мрачно, след като освободи острието на меча си от врата на Тристан. Копиеносците, които ме бяха заобиколили, отстъпиха без да смеят да ме погледнат в очите. Вдигнах Хюелбейн, сивото му острие се разми пред очите ми, замъглени от нахлулите сълзи. Чух писъците на Изолда, когато хората на съпруга й избиха шестимата верни на Тристан копиеносци и хванаха своята кралица. Затворих очи.
Не исках да виждам Артур. Не исках да разговорям с Артур. Отидох до брега и отправих молитва към Боговете. Молех ги да се върнат в Британия, а докато се молех хората от Кърнау отведоха кралица Изолда към двата черни кораба, които чакаха край брега. Но те не я отведоха обратно у дома в Кърнау. Принцесата на Юи Литайн, това дете на петнайсет лета, което бе тичало босо сред вълните, чиито глас бе като шепота на моряците-призраци, възседнали морските ветрове, бе привързано към един кол и затрупано с довелечени от морето дърва, с които бе засипан брега при Халкум. И там пред очите на неумолимия й съпруг, тя бе изгорена жива. Трупът на нейния любим бе изгорен на същата клада.
Не исках да оставам с Артур. Не исках да говоря с него. Оставих го да си върви, а аз спах в тъмния стар замък, където бяха спали двамата влюбени. Върнах се в Линдинис и тогава разказах на Сийнуин за клането в мочурищата, когато убих невинни, за да не престъпя клетва. Разказах й за смъртта на Изолда, която гореше и пищеше, а мъжът й я гледаше.
