— Не! — свъси вежди Сийнуин, разстроена както винаги когато чуваше за починала родилка. — Син казваш?
— Незаконен — в гласа на Галахад имаше укор. — Казва се Передур. Сега е на четири, не е лошо момчето. Всъщност много ми е симпатичен.
— Ти харесваш всички деца — сухо отбелязах аз.
— Не и Метлата — уточни той. Старият прякор на Мордред ни разсмя.
— Представи си, Ланселот имал син! — не можеше да се начуди Сийнуин, развълнувана като всяка жена при подобна новина. На мен появата на още едно кралско копеле изобщо не можеше да ми направи впечатление, но съм забелязъл, че мъжете и жените възприемат тези неща по различен начин.
И Галахад като брат си още не бе сключвал брак. Нямаше и земя, но беше щастлив и запълваше времето си, служейки на Артур като пратеник. Опитваше се да поддържа живо Братството на Британия, макар да забелязах, че съвсем скоро тези задължения започнаха да намаляват. Галахад пътуваше из всички британски кралства, носеше послания, уреждаше спорове и използваше кралското си потекло при решаване на проблемите, които понякога възникваха между Думнония и нейните съседи. Обикновено Галахад изпращаха в Демеция да напомня на Енгас Мак Ейрем, че Поуис е съюзническа страна и пак той трябваше да отнесе новината за смъртта на Изолда на нейния баща. Минаха месеци докато се видим с Галахад след това тъжно пратеничество.
Опитвах се да не виждам и Артур. Бях му прекалено ядосан. Нито отговарях на писмата му, нито ходех на заседанията на съвета. В месеците след смъртта на Тристан Артур два пъти идва в Линдинис, но и двата пъти аз го посрещах със студена учтивост и го оставях веднага щом можех. Той дълго говори със Сийнуин и тя се опита да ни помири, но аз не можех да си избия от главата мисълта за горящото на кладата дете.
Нямаше как да скъсам напълно отношенията си с Артур. Само месеци ни деляха от втората акламация на Мордред и трябваше да се подготвим. Церемонията щеше да се проведе в Каер Кадарн, на две крачки от Линдинис, така че нямаше начин Сийнуин и аз да не участваме. Дори Мордред прояви интерес към приготовленията, може би съзнаваше, че тази церемония най-сетне ще го освободи от всякакъв ред и дисциплина.
— Ти трябва да решиш — казах му един ден — кой ще те провъзгласи за крал.
— Няма ли да е Артур? — попита той начумерен.
— Това обикновено се прави от друид — обясних аз, — но ако искаш християнска церемония, ще трябва да избереш Емрис или Сенсъм.
Той сви рамене.
— Сенсъм, да речем.
— Тогава трябва да идем да говорим с него.
Беше зима. Тръгнахме в един студен ден. Имах и друга работа в Инис Уидрин, но най-напред отидохме с Мордред в християнското светилище. Там един свещеник ни каза, че Сенсъм отслужва литургия и ще трябва да го почакаме.
— Той знае ли, че е дошъл неговият крал? — попитах аз.
— Ще го уведомя, лорд — каза свещеникът и се заклатушка по замръзналата земя.
Мордред бе застанал до гроба на майка си, където дори и в този студен ден бяха коленичили десетина поклонници. Гробът бе много скромен — просто една ниска могилка от пръст с каменен кръст, който изглеждаше малък край оловната урна, поставена тук от епископ Сенсъм за даренията на поклонниците.
— Епископът скоро ще дойде — казах аз. — Вътре ли ще го чакаме?
Мордред поклати глава и смръщи лице, загледан в покритата с трева могилка.
— Тя заслужава по-хубав гроб.
— Мисля, че си прав — съгласих се аз, изненадан, че Мордред проговори без да го питат. — Можеш да го изградиш по свое желание.
— Щеше да е по-добре — каза той злонамерено, — ако друг се беше сетил да й отдаде тази чест.
— Кралю господарю, ние бяхме толкова заети да защитаваме живота на нейния син, че не намерихме време да се тревожим за костите й. Но ти си прав, проявили сме нехайство.
Той ритна мрачно урната, после надникна да види малките съкровища, оставени от поклонниците. Коленичилите край гроба вярващи се отдръпнаха, не от страх пред Мордред (едва ли го бяха познали) по- скоро защото видяха железния амулет, който носех на врата си и разбраха, че съм езичник.
— Защо е била погребана? — неочаквано попита Мордред. — Защо не е била изгорена?
— Защото беше християнка — казах аз, ужасен от невежеството му. — Християните — започнах да обяснявам аз — вярват, че отново ще използват телата си при последното идване на Христос, а ние езичниците смятаме, че в Отвъдния свят ще имаме нови тела-сенки и няма да се нуждаем от старите тела, които, ако можем, изгаряме, за да не оставим духовете си да бродят по земята. Когато нямаме възможност да направим погребална клада, изгаряме косата на умрелия и отрязваме едното му стъпало.
— Ще направя купол над гроба й — реши той, след като изслуша теологическите ми обяснения. Попита ме как бе умряла майка му и аз му разказах цялата история — как Гундлеус от Силурия се ожени за Норуена с вероломен план в главата си, как я накара да коленичи пред него и най-хладнокръвно я уби. Разказах му и как Нимю отмъсти на Гундлеус.
— Тая вещица — промърмори Мордред. Той се страхуваше от Нимю и нищо чудно, тя ставаше все по- свирепа, мършава и мръсна. Живееше сама сред останките от замъка на Мерлин, напяваше заклинанията си, палеше огньове на своите Богове. При нея рядко идваха посетители, но тя понякога, без предизвестие, идваше в Линдинис да търси съвета на Мерлин. Тогава се опитвах да я нахраня, децата бягаха от нея, а тя си тръгваше, разговаряйки сама със себе си, единственото й око блестеше с див пламък, дрехата й изпоцапана с кал и пепел, черната й коса — сплъстена и мръсна. От своето убежище на Хълма тя бе принудена да гледа как християнското светилище се разраства все по-силно и по-добре организирано. Старите Богове, мислех си аз, бързо губеха Британия. Сенсъм, разбира се, с нетърпение чакаше смъртта на Мерлин, за да може сам да сложи ръка на Хълма и да построи църква на обгорелия му връх, но Сенсъм не знаеше, че Мерлин бе завещал цялата си земя на мен.
Застанал до гроба на майка си, Мордред се чудеше защо толкова си приличаха имената на моята най- голяма дъщеря и на мъртвата му майка. Казах му, че Сийнуин и Норуена бяха братовчедки.
— Моруена и Норуена — обясних му аз — са стари поуиски имена.
— Тя обичаше ли ме? — попита Мордред. Тези думи звучаха толкова нелепо в неговите уста, че за малко да зяпна. Може би, помислих си аз, Артур все пак е прав. Може би Мордред наистина ще дорасне до висотата на своите отговорности. Едно бе сигурно, че за всичките години откакто го познавах не бях водил с него такъв любезен разговор.
— Много те обичаше — отвърнах искрено. — Майка ти бе най-щастлива, когато беше с теб. Всичко се случи там горе — посочих аз към почернелия връх на Хълма, където някога се бе издигал замъкът на Мерлин с неговата кула за сънища. Там бе убита Норуена, а Мордред бе измъкнат от ръцете й, за да бъде спасен. Тогава той беше още бебе, дори по-малък от мен, когато съм бил отделен от майка ми Ърс. Дали Ърс бе още жива? Още не бях ходил в Силурия да я търся и това глождеше съвестта ми. Докоснах железния си амулет.
— Като умра — каза Мордред — искам да бъда погребан в гроба на майка ми. Аз сам ще го направя. Каменен купол — заяви той, — а телата ни ще бъдат издигнати на пиедестал.
— Трябва да говориш с епископа — посъветвах го аз. — Сигурен съм, че той с удоволствие ще направи каквото може, за да ти помогне. (Разбира се, ако не трябва той да плаща за куполообразната гробница, помислих си аз цинично.)
Обърнах се, защото чух Сенсъм да бърза към нас през тревата. Той се поклони на Мордред, после поздрави и мен с добре дошъл в светилището.
— Надявам се, че сте дошъл тук да намерите истината, лорд Дерфел?
— Дойдох да посетя онова светилище — посочих към Хълма, — но моят крал има работа при теб.
Оставих ги да разговарят и поведох коня си към Хълма. Минах покрай група християни. Те денонощно се молеха в подножието на Хълма това място да бъде прочистено от езичниците, които все още живееха там. Изтърпях обидите им, изкачих се по стръмния склон и стигнах до портата, която бе паднала съвсем, тъй като се бе счупила и последната й панта. Вързах коня за един кол, останал от някогашната палисада, и взех
