Сийнуин ме прегърна.
— Нима не знаеше, че Артур може да бъде суров? — тихо попита тя.
— Не.
— Той единствен стои между нас и ужаса — каза тя, — как би могъл да не бъде суров?
Дори сега, като затворя очи понякога, виждам онова дете да излиза от морето с усмихнато лице, слабото й телце очертано от впитата мокра рокля, а ръцете й протегнати към любимия. Не мога да чуя писък на гларус и да не си я представя. Тя ще ме преследва до последния ми ден, а след смъртта ми, където и да отиде моята душа, знам, че ще я срещна. Едно дете, убито от един крал, законно, в Камелот.
Не бях виждал Ланселот, нито някой от хората му, години след клетвата при Кръглата маса. Амхар и Лохол, близнаците на Артур, живееха във Вента, столицата на Ланселот, и командваха по един отряд копиеносци, но единствените сражения, които водеха, бяха в кръчмите. Динас и Лавейн също живееха във Вента, бяха главни жреци в храм, посветен на римския Бог Меркурий и техните церемонии съперничеха на ритуалите, извършвани в дворцовата църква на Ланселот, осветена от епископ Сенсъм. Сенсъм често посещаваше Вента и разправяше, че белгите изглеждали доста доволни от Ланселот, което според нас означаваше, че не въставаха открито срещу своя крал.
За тези години Ланселот и неговите приятели много пъти идваха в Думнония, но най-често прекосяваха границата и отиваха в Морския дворец. Понякога стигаха и до Дурновария, за да присъстват на някой по- голям пир. В такива случаи аз просто не отивах на угощенията и нито Артур, нито Гуинивиър ме упрекваха за това. Не бях поканен на голямото погребение след смъртта на Илейн, майката на Ланселот.
В интерес на истината Ланселот не беше лош владетел. Не беше Артур, не се интересуваше изобщо от качеството на раздаваното правосъдие, нито от това дали данъците се събираха честно, не го беше грижа и за пътищата в страната. Той просто не обръщаше внимание на тези неща, но тъй като и преди него никой владетел не се бе занимавал с подобни въпроси, хората не правеха разлика. Подобно на Гуинивиър, Ланселот се интересуваше единствено от собствените си удобства и точно като Гуинивиър Ланселот си построи разкошен дворец, който напълни със статуи, ярки стенописи и разбира се, окачи из стаите многобройните си огледала, в които можеше да се възхищава на собственото си безкрайно повтарящо се изображение. Парите за този разкош идваха от данъците и ако някому се струваше, че данъците са твърде тежки, оставаше му радостта, че поне не бе заплашен от нападенията на саксите. За всеобща изненада Сердик спазваше обещанието, дадено на Ланселот, и страшните сакски копиеносци стояха далеч от богатите земи на белгите.
Но то нямаше и нужда от грабителски набези, защото Ланселот бе поканил саксите да дойдат и да живеят в кралството му. Продължителните дългогодишни войни бяха намалили населението и сега горите заплашваха да погълнат обширни ивици плодородна земя. Затова Ланселот поканил хората на Сердик да се заселят там и да обработват запустелите ниви. Саксите дали клетва за вярност на Ланселот, изчистили земите от прораслите гори, построили нови села, плащали си данъците и дори пращали копиеносци в отредите на Ланселот. Разправяше се, че цялата му дворцова охрана се състояла от сакси. Той я наричал Сакската гвардия, а войниците за нея подбирал по височина и цвят на косата. Дълги години само чувах да се говори за тях, докато накрая и сам ги видях — всички бяха високи и руси и носеха брадви, излъскани до блясък. Носеше се слух, че Ланселот плащал данък на Сердик, но когато решихме да обсъдим достоверността на този слух в нашия съвет, Артур гневно отхвърли подобна възможност. Артур не одобряваше, решението на Ланселот да пусне сакски заселници на британска земя, но смяташе, че кралят на белгите има право сам да решава, още повече, че в земята му поне цареше мир. Като че ли мирът оправдаваше всичко.
Ланселот дори се хвалеше, че покръстил своята Сакска гвардия в името на Христос. Изглежда неговото собствено покръстване не бе само демонстрация или поне така твърдеше Галахад, когато разговаряхме за това по време на честите му посещения в Линдинис. Той ми описа църквата, която Сенсъм построи в двореца във Вента, и ми разправяше как всеки ден там пеел хор и орляк свещеници извършвали християнски тайнства.
— Всичко е толкова красиво — каза Галахад с копнеж. Това беше преди да видя истеричните прояви на религиозна ревност в Иска, още нямах представа за съществуването на подобна лудост, така че не го попитах дали заразата бе плъзнала и във Вента и дали Ланселот насърчава думнонските християни да виждат в негово лице своя спасител.
— Християнството оказало ли е някакво влияние върху брат ти? — попита Сийнуин. Галахад се загледа в ръцете й. Сийнуин издърпваше нишка от каделята на хурката и я навиваше на вретеното.
— Не — призна той. — Смята, че е достатъчно веднъж дневно да казва молитви и после да прави каквото си иска. Но това, за съжаление, е присъщо на много християни.
— И какво толкова прави? — попита Сийнуин.
— Не е за разправяне.
— Да изляза ли от стаята — попита сладко Сийнуин, — за да можеш да разкажеш на Дерфел без да ме смущаваш? Пък той ще ми каже всичко, като си легнем.
Галахад се засмя.
— Ланселот скучае, лейди, и разсейва скуката по обичайния начин. Ходи на лов.
— И Дерфел ходи на лов, аз също. Няма нищо лошо в това.
— Той ходи на лов за момичета — мрачно уточни Галахад. — Не се отнася зле с тях, но всъщност не им оставя право на избор. На някои това им харесва. Всички тези момичета натрупват достатъчно богатство, но плащат за това с честта си, защото стават негови курви.
— А не постъпват ли така повечето крале — сухо отбеляза Сийнуин. — Само това ли прави Ланселот?
— Прекарва часове с ония двама нещастни друиди — отговори й Галахад — и никой не може да разбере какво прави един крал християнин в компанията на друиди, но той твърди, че вижда в тях само приятели. Освен това се грижи за своите поети, събира огледала и посещава Гуинивиър в Морския дворец.
— За какво? — намесих се аз.
— За да си говорят, така казва — сви рамене Галахад. — Говорели за религия. Или по-точно спорели по религиозни въпроси. Тя се отдава все повече и повече на вярата си.
— В Изида — свъси вежди Сийнуин. В годините след клетвата около Кръглата маса всички слушахме как Гуинивиър затъва все по-дълбоко и по-дълбоко в тайнствата на своята религия. Дори разправяха, че е превърнала Морския дворец в огромен храм на Изида, а нейните придворни, всичките жени, избирани по красота и изящество, били жрици на Изида.
— Върховната Богиня — презрително изкриви устни Галахад и внимателно се прекръсти, за да държи на безопасно разстояние това езическо зло. — Очевидно Гуинивиър вярва, че тая Богиня притежава невероятна мощ, която може да бъде използвана от хората. Не мога да си представя, че Артур одобрява това.
— До гуша му е дошло от нейната религиозна ревност — обади се Сийнуин докато намотаваше края на нишката на вретеното и оставяше настрани празната хурка. — Напоследък само се оплаква, че Гуинивиър не е в състояние да говори с него за нищо друго освен за своята религия. Сигурно го е отегчила до смърт. (Този разговор стана много преди Тристан да потърси убежище в Думнония заедно с Изолда. Артур бе все още желан гост в нашата къща.)
— Моят брат твърди, че е очарован от идеите на Гуинивиър и може би наистина е така. Според него тя е най-интелигентната жена в цяла Британия и той се е зарекъл, че няма да се жени, докато не намери някоя досущ като Гуинивиър.
Сийнуин се засмя.
— Добре, че не можа да се ожени за мен. На колко години е сега?
— На трийсет и три, мисля.
— Толкова стар! — възкликна Сийнуин и весело ме погледна, защото аз бях с една година по-млад. — Какво стана с Ейд?
— Роди му син и умря при раждането.
