по-ниската част на широкия връх на Каер Кадарн, а на по-високото плато, на запад, имаше кръг от камъни, покрити с лишеи, които заобикаляха един огромен плосък скален блок — древният кралски камък на Думнония. Тук великия Бог Бел бе миропомазал своя син полу-Бог, полу-човек — Бели Маур и го бе провъзгласил за първи крал на Думнония. Оттогава, дори в годините на римското владичество, нашите крале биват провъзгласявани на това място за владетели. Мордред се роди на този хълм и тук бе провъзгласен за крал като бебе, но тогава церемонията просто бе признала кралския статут на Мордред без да поверява никакви отговорности в ръцете му. Сега вече той бе възмъжал и щеше да стане крал не само по име, но и на дело. Тази втора акламация освобождаваше Артур от неговата клетва и предаваше на Мордред цялата власт, която някога бе упражнявал Утър.
Тълпите започнаха да прииждат отрано. Залата за угощения бе пометена, украсена със зелени клони, а по стените бяха закачени кралските знамена. На тревата бяха наредени бъчви с медовина и стомни с пиво, димяха огромни огньове, над които се печаха волове, прасета и сърни за угощението. Татуирани воини от Иска се смесиха с изисканите жители на Дурновария и Кориниум, загърнати в бели тоги, всички слушаха менестрелите, които пееха песни специално съчинени за възхвала на характера на Мордред, предсказващи славни върхове в управлението на младия крал. Менестрелите никога не са се интересували от истината.
Аз бях най-добрият боец на Мордред, затова на хълма само аз бях в пълно бойно снаряжение. Вече не носех раздърпаната, зле закърпена ризница, с която се бях сражавал край Лондон. Сега имах нова скъпа ризница, която отразяваше високия ми ранг. Тя беше плетена, но бе украсена със златни пръстени на врата, по края на полите и на ръкавите. Имах лъскави ботуши до коленете с бронзови ленти; ръкавиците ми стигаха до лакътя — към кожата бяха пришити железни пластини, за да пазят ръката и пръстите; шлемът ми бе украсен със сребърни релефи, отзад се спускаше натилник от сплетени железни пръстени, отпред имаше предпазители за лицето, а на върха блестеше златна топка, към която бе привързана току-що разресаната вълча опашка. Имах зелено наметало. Хюелбейн висеше на бедрото ми. Държах и щит, на който по случай тържествената церемония, бе изобразен червеният дракон на Мордред, а не моята бяла звезда.
Кълхуч пристигна от Иска. Дойде и ме прегърна.
— Това е един фарс, Дерфел — изръмжа той.
— Един велик и щастлив ден, лорд Кълхуч — казах аз сериозно. Той не се засмя, а мрачно заоглежда тълпата.
— Християни — плю Кълхуч.
— Май наистина има доста християни.
— Мерлин тук ли е?
— Чувстваше се уморен.
— Искаш да кажеш, че е проявил достатъчно разум и е отказал да дойде — уточни Кълхуч. — И кой тогава ще извърши церемонията днес?
— Епископ Сенсъм.
Кълхуч се изплю. Брадата му бе посивяла през последните няколко месеца и той се движеше малко вдървено, но все още бе предишната грамада.
— Ти проговори ли на Артур? — полюбопитства той.
— Когато се налага говорим — уклончиво отвърнах аз.
— Той иска пак да сте приятели.
— Отнася се много странно със своите приятели — сковано казах аз.
— Но има нужда от приятели.
— Има късмет, че ти си му приятел.
Прозвуча рог и прекъсна разговора ни. Копиеносци тръгнаха през тълпата да проправят път с щитовете си и с дръжките на копията. По коридора, отворен от войниците, с бавна крачка тръгна процесия от лордове, магистрати и свещеници, отправили си към каменния кръг. Сийнуин, аз и дъщерите ни също заехме мястото си в процесията.
Видните гости се бяха събрали в онзи ден по-скоро благодарение на Артур, отколкото на Мордред — всички те бяха съюзници на Артур. Кунеглас от Поуис бе дошъл заедно с десетина от своите лордове и престолонаследника принц Пердел, който бе станал хубаво момче, наследило кръглото сериозно лице на баща си. Агрикола, остарял и трудноподвижен, бе придружил до тук крал Мюриг, и двамата бяха облечени с тоги. Тюдрик, бащата на Мюриг, бе още жив, но старият крал отдавна се отказа от трона, пострига се за свещеник и се оттегли в един манастир в долината на Вий, събираше библиотека от християнски текстове и бе оставил своя педантичен син да управлява Гуент вместо него. Биртиг, който бе заел трона на баща си в Гуинед и вече имаше само два зъба, стоеше, пристъпвайки от крак на крак, като че ли за него ритуалите бяха само една досадна необходимост, която трябваше да се изтърпи, за да може след това човек да отиде при бъчвите с медовина. Енгас Мак Ейрем, бащата на Изолда и крал на Демеция, бе дошъл с отряд от своите страшни Черни щитове, а Ланселот, кралят на белгите, бе придружен от десетина високи мъже от Сакската си гвардия и двете двойки противни близнаци Динас и Лавейн и Амхар и Лохолт.
Видях как Артур прегърна Енгас, който с удоволствие отвърна на топлия жест. Изглежда нищо не помрачаваше отношенията им, независимо от ужасната смърт на Изолда. Артур бе сложил кафяво наметало, може би не искаше да засенчва героя на днешния ден. Гуинивиър изглеждаше великолепно в ръждивокавявата си рокля, украсена със сребро и с нейния символ — елен с луна над рогата — бродиран отпред. Сеграмор пристигна, загърнат в черна роба, заедно с бременната си съпруга Мала и двамата си сина. Никой не дойде от Кърнау.
Знамената на кралете, старейшините и лордовете бяха закачени по укрепленията, по които в плътен обръч се бяха наредили копиеносци с прясно изрисувани дракони по щитовете. Отново чухме рог, гласът му прозвуча тъжно в слънчевото утро. Появи се Мордред с екскорт от двадесет копиеносци и тръгна към каменния кръг, където преди петнадесет години за първи път го бяхме провъзгласили за крал. Тогава беше зима и бебето Мордред бе увито в пухкава кожа. Носеха го върху обърнат щит. Онази първа церемония бе извършена под зоркия поглед на Моргана и бе белязана с жертвената кръв на един сакски пленник. Този път обаче ритуалите щяха да бъдат християнски. Християните, помислих си мрачно, каквото и да разправя Нимю, бяха победили. Не се виждаха други друиди освен Динас и Лавейн, а и те нямаше да участват в церемонията; Мерлин дремеше в градината ни в Линдинис; Нимю си беше на Хълма; нямаше да бъде пожертван пленник, за да разкрие смъртта му бъдещата съдба на новопровъзгласения крал. По време на първата акламация на Мордред бяхме убили един сакски затворник. Копието го прободе високо в корема, за да бъде смъртта му бавна и мъчителна, а Моргана наблюдаваше всеки болезнен гърч и кървавите следи, за да разчете бъдещето. Помня, че предзнаменованията на бяха добри, макар и да предвещаваха дълго управление на Мордред. Опитах се да си спомня името на онзи нещастен сакс, но можах само да си спомня ужасеното му лице и моята симпатия към него, после изведнъж името му се върна в паметта ми след всичките тези години. Уленка! Горкият треперещ Уленка. Тогава Моргана бе настояла да бъде пожертван, а сега с това разпятие, увиснало под маската й, присъстваше единствено като съпруга на Сенсъм и нямаше да участва в церемониите.
Мълчалив поздрав посрещна пристигането на Мордред. Християните ръкопляскаха, а ние езичниците само допряхме ръце една в друга в израз на уважение. Кралят бе целият в черно: черна риза, черни тесни панталони, черно наметало и черни ботуши, единият от които бе ужасно крив, за да влиза в него сакатия ляв крак. На гърдите му висеше златно разпятие. Стори ми се, че виждам самодоволна глупава усмивка на кръглото му грозно лице, но може и да е било нервна гримаса. Бе пуснал брада, но тя бе много рехава, за да скрие изпъкналите му скули. Косата му стърчеше както винаги. Той влезе сам в каменния кръг и застана на мястото си до кралския камък.
Сенсъм, величествен в дрехите си в златно и бяло, бързо заситни напред и застана до краля. Епископът вдигна ръце и без каквото и да било предисловие започна да се моли. Гласът му, силен както винаги, се понесе към тълпата зад лордовете, стигайки чак до неподвижните копиеносци по укрепленията.
— Боже Господи! — викна той. — Излей своята благодат над този Свой син Мордред, над този благословен крал, над тази светлина за Британия, над този монарх, който ще поведе Твоето кралство Думнония към една нова и благословена епоха.
Признавам, че сега доста свободно преразказвам молитвата, защото в интерес на истината тогава изобщо не се заслушах в словоизлиянията на Сенсъм към неговия Бог. Той бе много добър оратор, но речите
