му бяха все едни и същи — прекалено дълги, пълни с хвалебствия за християнството и подигравки по адрес на езичниците. Затова вместо да го слушам, аз наблюдавах тълпата, за да видя кой стоеше с разперени ръце и затворени очи. Повечето бяха стояха точно така. Артур, който винаги бе готов да покаже уважението си към всяка религия, само бе навел глава. Държеше сина си Гуидър за ръка, а от другата страна на момчето Гуинивиър гледаше към небето с тайнствена усмивка на красивото си лице. Амхар и Лохолт, синовете на Артур от Айлийн, се молеха заедно с християните, докато Динас и Лавейн стояха с белите си роби, скръстили ръце, и не отделяха очи от Сийнуин, която не носеше нито злато, нито сребро, точно както в деня на своя годеж. Косата й все още блестеше толкова светла и красива. За мен тя си оставаше най- красивото същество, ходило някога по земята. От другата й страна бе застанал брат й Кунеглас. Той улови погледа ми, точно когато Сенсъм се превъзнасяше за кой ли път, и кисело ми се усмихна. Мордред, разперил ръце за молитва, наблюдаваше всички ни с крива усмивка.
Когато свърши с молитвата, епископ Сенсъм хвана краля за лакътя и го поведе към Артур. Като покровител на краля Артур трябваше да представи на народа новия владетел. Той се усмихна на Мордред, сякаш да го окуражи, и го изведе извън каменния кръг. Двамата обикаляха кръга и всички, които не бяха крале, падаха на колене. Аз, като най-добрият боец на краля, вървях зад тях с изваден меч. Вървяхме срещу слънцето, само по време на акламация можеше да се върви в кръг срещу слънцето, за да се покаже, че кралят като потомък на Бели Маур може да оспорва естествения ред на всички живи същества. Епископ Сенсъм, разбира се, заяви, че обиколката срещу слънцето е доказателство за смъртта на езическите суеверия. Забелязах, че Кълхуч успя да се скрие, за да не коленичи пред Мордред.
След като обиколихме камъните два пъти, Артур и Мордред отидоха до кралския камък. Артур помогна на Мордред да се качи на камъка и го остави сам. Най-малката ми дъщеря Даян с вплетена в косата й метличина изщъпурка напред и остави един хляб в несъразмерните крака на Мордред — хлябът символизираше задължението на краля да храни своя народ. Щом видяха детето, жените зашумяха, защото Даян (както и сестрите й) бе наследила небрежната красота на майка си. Като остави хляба на земята, тя се огледа несигурно и понеже не получи никакъв знак, който да я ориентира какво да прави, погледна тържествено Мордред в лицето и изведнъж се разплака. Жените доволно въздъхнаха, когато разплаканото дете изтича при майка си и Сийнуин я прегърна и избърса сълзите й. След това Гуидър, синът на Артур, поднесе на Мордред кожен бич — символ на задължението на краля да раздава правосъдие в земята си. Накрая пристъпих аз с новия кралски меч, изкован в Гуент; дръжката му беше с черна кожа, привързана със златна нишка. Поставих меча в дясната ръка на Мордред.
— Кралю господарю — погледнах го аз в очите — с това трябва да изпълнявате височайшия дълг да закриляте своя народ.
Самодоволната усмивка бе изчезнала от лицето на Мордред и той ме гледаше със студено достойнство, което събуди у мен надеждата, че Артур е прав и че този тържествен ритуал наистина ще вдъхне на Мордред силата да бъде добър крал.
След това един по един всчки поднесохме своите дарове. Аз му дадох хубав шлем със златна украса и дракон от червен емайл, вграден отпред над челото. Артур му поднесе ризница, направена от плочки, копие и кутия от слонова кост, пълна със златни монети. Кунеглас го дари със златни кюлчета от поуиските мини. Ланселот му даде масивен златен кръст и малко огледало от електрон в златна рамка. Енгас Мак Ейрем постави в краката му две дебели мечи кожи, а Сеграмор добави към купа подаръци златно сакско изображение на бича глава. Сенсъм подари на краля парче от кръста, на който, както високо заяви епископът, бил разпънат Христос. Потъмнялото парче дърво бе поставено в стъклено римско шише, запечатано със злато. Само Кълхуч нищо не му подари. А когато всички дарове бяха дадени, и лордовете се наредиха, за да коленичат пред краля и да му се закълнат във вярност, Кълхуч изобщо не се появи. Аз се заклех втори, след Артур. Отидох до кралския камък, от другата му страна блестяха натрупаните подаръци, коленичих, докоснах с устни върха на новия меч на Мордред и се заклех в живота си, че вярно ще му служа. Това бе тържествен момент, защото полагах кралската клетва, клетвата, която бе над всички други клетви.
Този път към ритуала на акламацията бе добавено и нещо ново. Артур го бе замислил като гаранция за продължаване на мира, така грижливо поддържан през изминалите години. Новата церемония бе нещо като препотвърждение на клетвата на Братството на Британия, защото Артур убеди британските крале, поне тези, които бяха дошли в Каер Кадарн, да разменят целувки с Мордред и да се закълнат никога да не враждуват помежду си. Мордред, Мюриг, Кунеглас, Биртиг, Енгас и Ланселот се прегърнаха, докоснаха върховете на мечовете си и положиха клетва да пазят мира помежду си. Артур сияеше, а Енгас Мак Ейрем, мошеникът му с мошеник, хитро ми намигна. Знаех, че каквито и клетви да положи, дойдеше ли време да се прибира реколтата, неговите копиеносци пак щяха да застягат оръжията си в очакване поуиските стопани да напълнят хамбарите си.
След като се заклехме във вярност към краля, дойде моят ред да завърша акламацията. Първо подадох на Мордред ръка и му помогнах да слезе от кралския камък. Отведох го в северния край на каменния кръг, а аз взех кралския меч и го поставих върху кралския камък. Голото му острие блестеше. Меч върху камък — истинския кралски символ. След това трябваше да изпълня дълга си като най-добър боец на краля — обиколих кръга, отправяйки предизвикателства към всички присъстващи. Плюех срещу тях и приканвах на бой всеки, който дръзне да отрече правото на Мордред, син на Мордред, син на Утър, да бъде крал на тази страна. Намигнах на дъщерите си, когато минах покрай тях и се постарах да улуча с храчката си лъскавите дрехи на Сенсъм, но внимавах да не повторя този номер с бродираната рокля на Гуинивиър.
— Обявявам Мордред, син на Мордред, син на Утър, за крал! — провиквах се аз от време на време, — и ако някой не приема това, нека да излезе и да се бие с мен.
Вървях бавно с изваден меч и високо повтарях:
— Обявявам Мордред, син на Мордред, син на Утър, за крал! Ако някой не приема това, нека да излезе и да се бие с мен.
Почти бях завършил обиколката, когато чух нечий меч да излиза от ножницата.
— Аз не приемам това! — викна някой и тълпата ахна ужасена. Сийнуин пребледня, а дъщерите ми, които и без това не бяха свикнали да ме гледат целия в желязо, стомана, кожи и вълча опашка, скриха лица в полите на майка си.
Бавно се обърнах и видях Кълхуч сред каменния кръг, застанал срещу мен с големия боен меч в ръка.
— Недей, моля те — промълвих аз.
Кълхуч отиде с мрачно лице до кралския камък и хвана златната дръжка на кралския меч.
— Аз не приемам Мордред, син на Мордред, син на Утър, да бъде крал на Думнония — каза той официално и хвърли кралския меч на тревата.
— Убий го — викна Мордред от мястото си. — Изпълни дълга си, лорд Дерфел!
— Аз смятам, че той е неспособен да управлява — викна Кълхуч към насъбралото се множество. Духна вятър, развя кралските знамена и разроши златните коси на Сийнуин.
— Заповядвам ти да го убиеш! — кресна Мордред.
Влязох в кръга и застанах пред Кълхуч. Длъжен бях да се бия с него. Знаех, че ако загина в този двубой, щяха да изберат друг за най-добър боец на краля и това щеше да продължи докато Кълхуч, изтощен и окървавен, бъде проснат на земята и оставен там докато и последната му капка кръв попие в пръстта на Каер Кадарн. А можеше да стане и друго, дори бе по-вероятно — да се разрази цяло сражение между хората, подкрепящи Кълхуч и привържениците на Мордред. Смъкнах шлема от главата си, отметнах косата от очите си и закачих шлема върху ножницата на меча. Все още държех Хюелбейн в ръка. Приближих се и прегърнах Кълхуч.
— Не прави това — пошепнах в ухото му. — Аз не мога да те убия, приятелю, значи ще трябва ти да убиеш мен.
— Оня е една гадна крастава жаба, червей, а не крал — измърмори той.
— Моля те — казах аз. — Не мога да те убия. Знаеш това.
Той ме притисна силно в обятията си.
— Помири се с Артур, приятелю — прошепна ми той, отстъпи от мен и скри меча си в ножницата. Вдигна меча на Мордред от тревата и мрачно погледна към краля. Бавно постави оръжието отново върху кралския камък.
