Опря копието си на земята до копитата на коня си и зачака.
В селцето се виждаха десетина души, които щом ни зърнаха хукнаха към църквата. Миг по-късно оттам излезе огромен мъж и тръгна към нас. Беше истински великан — висок колкото Мерлин, с широки рамене и големи силни ръце. Човекът беше мръсен, с немито лице, кафявото му расо бе цялото в кал и мръсотии, а сивата му коса, мръсна като расото му, сякаш никога не бе подстригвана. Брадата му растеше свободно и стигаше до кръста му, косата му зад тонзурата се спускаше на мръсни кичури като току-що остригано сиво руно. Имаше тъмно лице с широка уста, изпъкнало чело и гневни очи. Внушително лице. В дясната си ръка мъжът държеше жезъл, а край дясното му бедро висеше гол ръждясъл меч, огромен. Човекът изглеждаше така сякаш някога е бил добър копиеносец. Не се съмнявах, че и сега можеше да нанесе един-два тежки удара.
— Вие не сте добре дошли тук — викна той щом се приближи, — освен ако не идвате, за да посветите нещастните си души на Бог.
— Ние вече сме посветили душите си на нашите Богове — отвърна Артур учтиво.
— Езичници! — плю срещу нас огромният мъж, който изглежда беше известният Кадок. — Идвате с желязо и стомана там, където децата на Христос си играят с Божия агнец?
— Идваме с мир — наблегна Артур.
Епископът изплю голяма жълта храчка срещу коня на Артур.
— Ти си Артур, син на Утър, син на Сатаната и душата ти е мръсна дрипа.
— А вие, предполагам, сте епископ Кадок — вежливо отговори Артур.
Епископът застана до каменния кръст и начерта на пътя една линия с жезъла си.
— Само вярващи и разкаяли се грешници могат да преминат тази линия — заяви той, — защото това е свещена Божия земя.
Артур се вгледа в калта пред себе си, после се усмихна мрачно на дръзкия Кадок.
— Нямам желание да влизам във вашата Божия земя, епископе — каза той, — но те моля с мир да ни доведеш човека на име Лайгесак.
— Лайгесак — изгърмя Кадок, сякаш се обръщаше към многохилядно паство — е благословено и свято дете на Господа. Той е получил тук убежище и никой не може да нахлува в това убежище, нито ти, нито който и да е от така наречените господари.
Артур се усмихна.
— Тук управлява крал, епископе, а не вашият Бог. Само Кунеглас може да дава убежище, а той не е давал убежище на Лайгесак.
— Моят крал, Артур — каза гордо Кадок — е кралят на кралете и Той ми е заповядал да не ви пускам тук.
— И ще ми окажете съпротива? — попита Артур с вежлива изненада в гласа.
— До смърт! — викна Кадок. Артур тъжно поклати глава.
— Аз не съм християнин, епископе — каза той тихо, — но вие не проповядвате ли, че вашият Отвъден свят е място пълно с удоволствия? — Кадок не отговори и Артур сви рамене. — Значи ще ви направя услуга като ви изпратя по-бързо там, нали? — попита Артур и извади Екскалибур.
Епископът вдълба още повече чертата в калния път.
— Забранявам ви да пресичате тази линия — викна той. — Забранявам ви в името на Отца, и Сина и Светия дух! — Вдигна жезъла и го насочи срещу Артур. Задържа го за миг после замахна над всички ни и в този миг, признавам, тръпки ме полазиха. Кадок не е Мерлин и неговият Бог няма силата на нашите Богове, помислих си, но въпреки това изтръпнах, когато жезълът се насочи към мен и от страх докоснах железната си ризница и плюх върху пътя. — Сега се връщам към молитвите, Артур — каза Кадок, — а вие, ако искате да живеете, вървете си. Минете ли край този свещен кръст, кълна се в сладката кръв на Господ Иисус Христос, душите ви ще се мъчат в пламъци. Ще разберете що е вечният огън. Ще бъдете проклети от началото до края на времената и от райските врати до най-дълбоките бездни на ада.
След това тежко проклятие той плю още веднъж, обърна се и си тръгна.
Артур вдигна края на наметалото си, избърса дъждовните капки от Екскалибур и го прибра в ножницата.
— Май не сме добре дошли тук — усмихна се той, след това се обърна и повика Балин, който беше най- старият конник в отряда — Вземи конниците — заповяда му Артур — и върви зад селото. Погрижи се никой да не избяга. Щом заемеш позиция ще пратя Дерфел и хората му да претърсят къщите. И слушайте! — издигна глас той, за да може всичките шейсет души да го чуят — тези хора ще се съпротивляват. Ще ни се подиграват и ще се бият с нас, но ние не сме дошли да воюваме с тях. Трябва ни само Лайгесак. Няма да крадете от тях и няма да наранявате никого без нужда. Помнете, че вие сте войници, а те не. Ще се отнасяте с тях почтително и ще приемате мълчаливо проклятията им.
Говореше строго и след като се увери, че всички мъже са го разбрали, той се усмихна на Балин и му даде знак да върви.
Тридесетте бронирани конника тръгнаха напред по края на долината към отсрещния склон отвъд селото. Кадок, който все още не бе стигнал до църквата, погледна към тях, но не прояви никакви признаци на тревога.
— Чудя се — промълви Артур — откъде знаеше кой съм?
— Ти си известен, господарю — казах аз. Още го наричах „господарю“ и така щеше да бъде винаги.
— Името ми може би е известно, но не и лицето ми. Във всеки случай не тук — замълча, вдигна рамене и се отказа да разсъждава над тази загадка. — Лайгесак винаги ли е бил християнин?
— Откакто го познавам. Но никога не е бил добър християнин.
Той се усмихна.
— По-лесно е да живееш целомъдрено, когато остарееш. Поне така ми се струва.
Гледаше как конниците му заобикалят селото, а под копитата на конете им изригваха пръски от мократа трева. После стисна копието и отново се обърна към моите хора.
— Запомнете! Никакви кражби!
Чудех се какво ли толкова можеше да има за крадене в това мрачно място, но Артур знаеше, че всички копиеносци обикновено си намират по нещо за спомен.
— Не искам неприятности — каза им Артур. — Само ще претърсим за нашия човек и си тръгваме.
Той докосна хълбоците на Ламрей и черната кобила послушно се отправи напред. Ние го последвахме пеша, заличавайки с ботушите си линията, начертана от Кадок в калта край гравирания кръст. Никакъв огън не се стовари върху нас от небесата.
Епископът вече беше стигнал до църквата, спря на входа, обърна се, видя, че идваме и влезе вътре.
— Знаят, че идваме — каза Артур, — значи няма да намерим Лайгесак тук. Боя се, че само си губим времето, Дерфел.
Една саката овца закуцука през пътя и Артур спря коня си, за да я изчака. Видях как потръпна и знаех, че е потресен от мръсотията в селото, която почти съперничеше на кочината, в която живееше Нимю на Хълма.
Кадок се появи отново на вратата на църквата, когато бяхме само на стотина крачки от нея. Конниците вече чакаха зад селото, но Кадок не си направи труда да погледне натам. Само вдигна един огромен овчи рог до устните си и го наду. Звукът отекна в голите склонове на околните хълмове. Наду го още веднъж, пое дълбоко дъх и отново даде сигнал.
И внезапно се озовахме в битка.
Наистина знаеха, че идваме и се бяха подготвили. Изглежда бяха повикали всички християни от Поуис и Силурия, за да защитават Кадок. Сега тези хора се появиха по хребетите, заобикалящи цялата долина, а други тичаха да ни отрежат пътя за отстъпление. Едни носеха копия, други щитове, а някои имаха само сърпове или вили, но изглеждаха много самоуверени. Знаех, че много от тях някога са били копиеносци на служба в опълчението, но това, което внушаваше увереност на тези християни, освен вярата в техния Бог, беше съзнанието, че наброяваха поне двеста души.
— Ама че глупаци! — викна Артур ядосан. Той мразеше ненужното насилие, а вече знаеше, че няма да мине без жертви. Знаеше също, че ние ще победим, защото само фанатици, които вярват, че техният Бог ще се бие с тях, можеха да се опълчат срещу шейсет от най-добрите воини на Думнония.
