заповяда ми той. — Да не искаш да го пратим в рая? — усмихна се Артур. — Наказанието му ще бъде да живее тук.
Взехме Лайгесак и си тръгнахме. Никой не осъзна какво всъщност ни беше разкрил Лайгесак в църквата. Той каза, че от една седмица са знаели за нашето идване, а по това време ние все още сме били в Думнония, не в Поуис, а в Думнония, което означава, че някой е изпратил предупреждението от Думнония. Но тогава тази мисъл изобщо не ни дойде на ум. Решихме, че причината за това клане бе християнският фанатизъм и никой не се досети, че бяхме попаднали в засада поради предателство.
Разбира се, има християни, които и до днес разправят тази история по друг начин. Артур бил изненадал с нападението си селището на Кадок, изнасилил жените, избил мъжете и откраднал съкровищата на епископа. Аз обаче не видях нито едно изнасилване; убихме само тези, които се опитаха да убият нас; не видях и нищо за крадене, но дори и да имаше, Артур никога не би го пипнал. Щеше да мине време, и то не много, и аз щях да видя Артур наистина да избива хора с желание, но всички тези мъртъвци бяха езичници. Въпреки това християните твърдят, че той е техен враг и небивалиците, които разказваха за разгрома на Кадок, само подклаждаха омразата им към него. Обявиха Кадок за жив светец. Някъде по това време християните започнаха да наричат Артур „Врагът на Бога“. Тази гневна титла прилепна към неговото име до края на дните му.
Престъплението му, разбира се, не бяха няколкото разцепени християнски глави в долината на Кадок, а по-скоро толерантното отношение, което проявяваше към езичеството докато управляваше Думнония. На фанатизираните християни изобщо не им дойде на ум, че Артур беше езичник и всъщност проявяваше толерантно отношение към християнството. Не можаха да проумеят това и го виняха, че не се е възползвал от предоставената му власт, за да унищожи езичеството. Именно този грях го превърна във „Врагът на Бога“. Помнеха, разбира се, и това, че той отмени разпореждането на Утър, с което Великият крал бе освободил църквата от насилствени заеми.
Не всички християни мразеха Артур. Поне двадесетина от копиеносците, които се сражаваха рамо до рамо с нас в долината на Кадок, бяха християни. Галахад обичаше Артур, имаше и много други, като епископ Емрис, които мълчаливо го подкрепяха. Но църквата в онези размирни дни в края на първото половин хилядолетие от господството на Христос над земята, не слушаха тихите, почтени хора, а слушаха фанатиците, които твърдяха, че светът трябва да бъде прочистен от езичниците, за да може Христос да се върне. Сега вече знам, че вярата в нашия Господ Иисус Христос е единствената истинска вяра, и че никаква друга вяра не може да съществува в светлината на тази величествена истина, но все още ми се струва странно, че Артур — най-справедливият от всички владетели — може да бъде наричан Врагът на Бога.
Както и да е. Причинихме главоболие на Кадок, вързахме врата на Лайгесак с въже, изплетено от собствената му брад и си тръгнахме.
Двамата с Артур се разделихме край каменния кръст на входа на долината. Той щеше да поведе Лайгесак на север и след това на изток, за да хване хубавите пътища към Думнония, а аз бях решил да навляза в Силурия и да потърся майка си. Взех със себе си Исса и още четирима от моите копиеносци, а останалите тръгнаха с Артур към вкъщи.
Ние шестимата заобиколихме долината на Кадок, където опечаленото множество окървавени или контузени християни се бяха събрали и напяваха молитви за своите мъртви, прекосихме високите голи хълмове и се спуснахме по стръмните склонове към зелените долини, които водеха към Севърнско море. Не знаех къде живееше Ърс, но предполагах, че няма да бъде трудно да я намеря, защото Танабурс, друидът, когото убих в долината Лъг, я бе намерил и бе хвърлил върху нея ужасно проклятие. Сигурно много хора бяха чували за сакската робиня, наказана така жестоко от силурския друид. Предположението ми се оказа вярно.
Открих я в едно малко селце край морето. Жените там правеха сол, а мъжете ловяха риба. Жителите на селото отстъпиха назад при вида на непознатите щитове, но аз се пъхнах в една от колибите, където намерих изплашено дете. То веднага ми показа къщата на сакската робиня. Беше схлупена къщурка, построена на скала, която се спускаше отвесно към морския бряг. Даже не беше и къщурка, а някакво нескопосано убежище, направено от изхвърлени от морето трупи и покрито с изсъхнали водорасли и слама. До колибата гореше огън, а над него се опушваха десетина риби. Още по-гъст дим се извиваше над огньовете в основата на ниската скала, където къкреха тави с морска вода. Оставих копието и щита си до основата на скалата и тръгнах нагоре по стръмната пътека. Клекнах да надникна в тъмната колиба и една котка огъли зъби и засъска срещу мен.
— Ърс? — викнах аз. — Ърс?
Нещо се надигна в тъмнината. Беше някаква чудовищна черна сянка, която се отърси от няколко пласта кожи и скъсани дрехи и погледна към мен.
— Ърс — повторих аз. — Ти ли си Ърс?
Какво ли очаквах тогава? Не бях виждал майка си повече от двадесет и пет години — от деня, когато копиеносците на Гундлеус ме изтръгнаха от ръцете й и ме предадоха на Танабурс, за да ме принесе в жертва в ямата на смъртта. Тогава Ърс изпищя, после бе отведена в Силурия, където я очакваше новата й робска съдба. Сигурно ме е мислила за мъртъв, а после Танабурс й е казал, че съм жив. Докато вървях на юг през стръмните долини на Силурия, напрегнат в очакване на срещата, аз си бях представял прегръдки, сълзи, прошка и щастие.
Но действителността бе различна. Една огромна жена, чиято руса коса бе станала мръсно сива, изпълзя от купа кожи и одеяла и примига срещу мен подозрително. Тя наистина бе огромна — една грамада от разлагаща се плът с лице кръгло като щит и белязано от болести и заздравели рани, а очите й малки, остри и кървясали.
— Някога ми викаха Ърс — каза тя с дрезгав глас.
Излязох от колибата, отвратен от вонята на урина и плесен. Тя тръгна след мен на четири крака и примига на слънчевата светлина. Беше облечена в дрипи.
— Ти ли си Ърс? — невярващо попитах аз.
— Някога бях — повтори тя и се прозина, в устата й нямаше нито един зъб. — Много отдавна. Сега ми викат Ена — каза тя и след кратка пауза тъжно добави — Лудата Ена. — после погледна хубавите ми дрехи, красивия колан с ножницата за меча, високите ми ботуши. — Кой си ти, господарю?
— Казвам се Дерфел Кадарн, лорд на Думнония — името ми не означаваше нищо за нея. — Аз съм твой син — добавих.
Тя не реагира, само се облегна на стената на колибата, която опасно хлътна под тежестта й. Ърс пъхна ръка в дрипите си и се почеса по гърдите.
— Всичките ми синове са мъртви — каза тя.
— Мен ме взе Танабурс — припомних й аз — и ме хвърли в ямата на смъртта.
Все едно, че не й бях казал нищо. Лежеше отпусната на стената, огромното й туловище се повдигаше при всяко усилие на гърдите да поемат малко въздух. Тя поигра с котката и се загледа отвъд Севърнско море, където се виждаха неясните очертания на далечния думнонски бряг, с надвесени над него дъждовни облаци.
— Някога наистина имах син — обади се накрая тя, — който бе даден на Боговете в ямата на смъртта. Казваше се Уига. Уига. Хубаво момче.
Уига? Уига! Това грозно и грубо име спря за миг сърцето ми.
— Аз съм Уига — казах аз, намразил вече това име. — След като ме спасиха от ямата на смъртта ми дадоха ново име — обясних й аз. Говорехме на сакски и аз се справях много по-добре от майка ми, която не бе използвала родния си език от години.
— О, не — намръщи се тя. Видях една въшка да пълзи по косата й. — Не — повтори тя. — Уига бе само едно малко момче. Само едно малко момче. Първородният ми син и те ми го взеха.
— Аз оцелях, майко — уверих я аз. Бях отвратен от нея и в същото време очарован, съжалявах дълбоко, задето изобщо бях тръгнал да я търся. — Спасих се от ямата и пазя спомена за теб — казах. И така си беше, само дето в паметта ми тя бе стройна и гъвкава като Сийнуин.
— Само едно малко момче — замечта се Ърс. Затвори очи и аз помислих, че заспа, но изглежда просто пикаеше, защото изпод дрипите й се показа струйка, която закапа надолу по скалата към димящия огън.
