се виждат звездите и тихо се вмъкнахме в светилището. Движехме се в сенките, заобикаляйки в гръб развълнуваната тълпа, докато стигнахме до каменните основи на гробницата, която Мордред бе започнал да строи за майка си. Качихме се върху най-горния ред камъни, откъдето можехме да виждаме над главите на насъбралото се множество и да наблюдаваме странните неща, които ставаха между двата реда огньове, осветяващи нощта в Инис Уидрин.
Първо помислих, че виждам същия християнски ритуал, който бях наблюдавал в Иска, защото пространството между огньовете бе пълно с танцуващи жени, люлеещи се мъже и напяващи свещеници. Вдигаха ужасен шум — викове, писъци, вой. Между изпадналите в екстаз бродеха монаси с кожени бичове и шибаха голите им гърбове. Всеки безмилостен удар предизвикваше още по-силни радостни викове. Една жена стоеше на колене пред свещеното бодливо дръвче.
— Ела, Господи Иисусе! — пищеше тя. — Ела!
Някакъв монах я бичуваше в несвяст и то така, че гърбът й беше целият в кръв. Но ударите само разпалваха религиозната ревност на отчаяната й молитва.
Тъкмо щях да скоча от гробницата и да поведа хората си обратно към портата, когато се появиха копиеносци. Те грубо разбутаха вярващите настрани, за да разчистят място между огньовете, осветяващи свещеното бодливо дръвче. Замъкнаха нанякъде и пищящата жена. После дойдоха още копиеносци. Двама от тях крепяха на раменете си носилка, зад тази носилка вървеше епископ Сенсъм, повел група ярко облечени свещеници. До тях видях Ланселот и неговата свита. Там беше Борс, най-добрият боец на Ланселот, Амхар и Лохолт също бяха с краля на белгите, но не виждах ужасните близнаци Лавейн и Динас.
Тълпата запищя още по-пронизително, когато Ланселот се появи. Християните протягаха ръце към него, някои дори коленичиха, когато той мина покрай тях. Той бе облякъл бялата си емайлирана ризница, за която се кълнеше, че някога предпазвала тялото на древния герой Агамемнон. Носеше и своя черен шлем, украсен с разперените лебедови криле. Дългата му черна коса, блеснала от благовонните масла, се подаваше изпод шлема и се спускаше върху червеното наметало, закачено на раменете му. На хълбока му висеше „Острието на Христос“. Носеше високи бойни ботуши от червена кожа. Зад него вървеше Саксонската му гвардия — огромни мъже с плетени сребърни ризници и бойни брадви, чиито широки остриета отразяваха светлината на подскачащите пламъци. Не виждах Моргана, но нейните облечени в бяло свети жени пееха в хор и се опитваха да надвикат воя и виковете на възбудената тълпа.
Един от копиеносците носеше дълъг прът, който постави в предварително издълбана дупка край Свещеното бодливо дръвче. За момент се побоях, че ще видим как някой нещастен езичник ще бъде изгорен на този кол и затова плюх да се предпазя от злото. Жертвата очевидно беше в носилката, защото двамата копиеносци занесоха своя товар до Свещеното бодливо дръвче и после започнаха да привързват пленника към кола. Но когато свършиха и отстъпиха встрани, така че можехме да виждаме добре, осъзнах, че това всъщност не беше пленник, нито пък щеше да бъде изгорен. Наистина. Към кола не беше вързан езичник, а християнин и нямаше да наблюдаваме нечия смърт, а нечия сватба.
Спомних си за странното предсказание на Нимю. Мъртва ще стане булка.
Младоженникът беше Ланселот. Той застана до невестата си, привързана към кола. Тя беше кралица, някога принцеса на Поуис, станала принцеса на Думнония, а после кралица на Силурия. Това беше Норуена, снаха на Великия крал Утър, майката на Мордред, мъртва от четиринадесет години. Беше лежала в гроба си през всичките тези години, но сега я бяха извадили от земята и я бяха привързали към стълба, изправен край окиченото с молитвени панделки Свещено бодливо дръвче.
Гледах ужасен, правех знака против злото и галех железната си ризница. Исса докосна ръката ми сякаш да се увери, че не е в ноктите на някакъв невъобразим кошмар.
От мъртвата кралица бе останал почти само скелетът. Около раменете й бе увит бял шал, но той не можеше да скрие отвратителните ивици пожълтяла кожа и дебелите късове бяла мазна плът, които още висяха по костите. Черепът, килнат настрани от едно от въжета, прикрепящи го към кола, бе наполовина покрит с опъната изсъхнала кожа, челюстта се бе откачила от едната страна и висеше. Очите й бяха само черни сенки в осветената от огньовете посмъртна маска на кралицата. Някой бе поставил венец от макове върху темето на черепа, откъдето висяха раздърпани кичури коса.
— Какво става? — попита тихо Исса.
— Ланселот иска Думнония — прошепнах аз, — а като се жени за Норуена той се сродява с думнонската кралска династия.
Не можеше да има друго обяснение. Ланселот искаше да открадне трона на Думнония и тази отвратителна церемония сред големите огньове щеше да му даде някакво законно оправдание. Женеше се за мъртвата, за да стане наследник на Утър.
Сенсъм вдигна ръка да въдвори тишина и монасите с бичовете завикаха на възбудената тълпа да млъкне. Постепенно вярващите се укротиха. От време на време някоя жена изпищяваше и тълпата нервно потръпваше, но накрая настъпи тишина. Гласовете на хористките затихнаха. Сенсъм вдигна ръце и се помоли Всемогъщия Бог да благослови брака между този мъж и тази жена, този крал и тази кралица. Тук той нареди на Ланселот да хване булката за ръка. Ланселот протегна облечената си в ръкавица дясна ръка и повдигна жълтите кости. Лицевите предпазители на шлема му бяха отворени и го виждах как се хили. Тълпата викаше от радост, а аз си спомних думите на Тюдрик за знаците и знаменията и предположих, че в този несвещен брак християните виждат доказателство за завръщането на техния Бог.
— С властта, дадена ми от Светия Отец и с милостта, дадена ми от Светия Дух — викна Сенсъм, — обявявам ви за съпруг и съпруга!
— Къде е нашият крал? — попита ме Исса.
— Кой знае? — прошепнах аз. — Може да е мъртъв.
Гледах как Ланселот вдигна жълтите кости на Норуена и се престори, че целува пръстите й. Като пусна ръката, един от пръстите падна.
Сенсъм, който никога не можеше да устои на възможността да проповядва, започна да държи реч пред тълпата и точно тогава Моргана ме заговори. Изобщо не бях разбрал кога се е приближила, усетих присъствието й едва след като ме дръпна за наметалото. Обърнах се изплашен и видях златната й маска, отразяваща огнените пламъци.
— Щом разберат, че на портата няма стражи — изсъска тя, — ще претърсят цялото село и с вас е свършено. Елате с мен, глупаци такива.
Скочихме някак виновно от гробницата и тръгнахме след куцукащата черна фигура, която се скри зад тълпата в сенките на голямата църква. Тя спря там и се взря в лицето ми.
— Казаха, че си мъртъв. Че си убит заедно с Артур в селото на Кадок.
— Жив съм, лейди.
— А Артур?
— До преди три дни беше жив, лейди — отвърнах аз. — Нито той, нито аз умряхме в селото на Кадок.
— Благодаря на Бога — въздъхна тя, — благодаря на Бога — повтори Моргана, после сграбчи наметалото ми и ме дръпна надолу. Лицето ми почти допря до маската й. — Слушай — каза настойчиво, — моят съпруг нямаше никакъв избор в това нещо.
— Щом казвате, лейди — вдигнах рамене, без нито за миг да й повярвам. Разбирах обаче, че Моргана правеше всичко възможно, за да бъде и с едните, и с другите в тази криза, внезапно сполетяла Думнония. Ланселот протягаше ръце към трона, а някой се бе погрижил да изпрати Артур далеч от страната, докато кралят на белгите си свърши работата. Което е по-лошо, помислих си аз, някой бе изпратил Артур и мен в долината на Кадок и ни бе организирал засада там. Някой бе пожелал да ни види мъртви. А Сенсъм първи ни разкри убежището на Лайгесак и именно Сенсъм бе спорил с нас против предложението ни хората на Кунеглас да извършат ареста, сега пак Сенсъм стоеше пред Ланселот и пред трупа, осветен от нощните огньове. Надушвах лапите на мишия господар навсякъде в тази мръсна работа, макар да се съмнявах, че Моргана знае и половината от това, което бе извършил или планирал нейният съпруг. Тя бе твърде стара и мъдра, за да се зарази от религиозна лудост и поне се опитваше да намери безопасен път през натрупващите се ужаси.
— Закълни се, че Артур е още жив! — помоли ме тя.
— Той не умря в долината на Кадок — отговорих аз. — В това мога да се закълна.
