— Ние всеки ден пеем осанни за ваша скъпа личност, която доказва, че Британия все пак има един такъв крал, кралю господарю — мазно рече Ладарн.
Приех думите на епископа като празно ласкателство, като тия безсмислени изрази, които придворните винаги шепнат на кралете си, но Мюриг го прие за светата истина.
— Именно! — въодушевено викна той, и после се втренчи в мен сякаш очакваше и аз да се присъединя към славословията на епископа.
— Кой бихте искали вие, кралю господарю, да видите на трона на Думнония? — попитах аз.
Той замига бързо на парцали явно смутен от прекия въпрос. Отговорът бе очевиден: Мюриг искаше трона за себе си. Той се бе опитал не много ентусиазирано да го спечели преди Минид Бадън, а и упорството му гуентската войска да не помага на Артур срещу саксите ако Артур не се откаже от властта си, издаваше хитрото му желание да отслаби думнонския престол, зад което се криеше надеждата, че самият Мюриг можеше да заеме трона, ако някой ден той останеше празен. Но Мюриг не смееше открито да обяви своята кандидатура, докато до нас не стигне сигурната новина за смъртта на Мордред.
— Аз ще подкрепя всеки кандидат, който е следовник на нашия Господ Иисус Христос — заяви той и се прекръсти. — Друго не бих могъл да направя, защото служа на Всемогъщия Бог.
— Слава Нему! — бързо добави епископът.
— И освен това имам надеждна информация, лорд Дерфел — продължи сериозно Мюриг, — че християните в Думнония плачат за добър християнски владетел. Плачат!
— И откъде разбрахте за този плач, кралю господарю? — попитах аз толкова кисело, че горкият Передур се разтревожи. Мюриг не отговори, но аз и не очаквах това от него, сам си отговорих: — Епископ Сенсъм, нали? — вдигнах вежди аз и разбрах по възмутеното изражение на Мюриг, че бях прав.
— Защо мислиш, че точно Сенсъм трябва да се е произнесъл по този въпрос? — попита Мюриг, изчервен.
— Сенсъм е от Гуент, нали така, кралю господарю? — отвърнах аз и Мюриг се изчерви още повече, та за всички стана ясно, че Сенсъм наистина заговорничеше с Мюриг за престола на Думнония. А Сенсъм можеше да бъде сигурен, че Мюриг щеше да го възнагради с още по-голяма власт.
— Но аз не смятам, че християните в Думнония се нуждаят от вашата закрила, кралю господарю — продължих аз, — нито от закрилата на Сенсъм. Гуидър, подобно на баща си, е приятел на вашата вяра.
— Приятел! Артур, приятел на Христос! — озъби се срещу мен епископ Ладарн. — В Силурия има езически светилища, животни се пренасят в жертва на старите Богове, жени танцуват голи под луната, пренасят бебетата през огън, бръщолевят друиди! — епископът изреди този списък от низости с пяна на уста.
— Без благословията на Христовия закон — наведе се към мен Мюриг, — не може да има мир.
— Не може да има мир, кралю господарю — казах му аз направо в очите, — когато двама души желаят едно и също кралство. Какво да предам от ваше име на зет си?
Мюриг отново се смути от моята прямота. Той се заигра с черупката на една стрида докато обмисляше отговора си, после сви рамене.
— Можеш да увериш Гуидър, че той ще има земя, почести, ранг и ще се радва на моята закрила — заяви той, и миглите му отново запърхаха, — но няма да му позволя да стане крал на Думнония.
Докато казваше последните думи гъста червенина покри страните му. Мюриг бе умен човек, но страхлив по душа и сигурно му бе коствало голямо усилие да се изрази така прямо.
Може би се боеше от моя гняв, но аз само учтиво му отговорих:
— Ще му предам, кралю господарю.
Макар че всъщност тези думи не бяха за Гуидър, а за Артур. Мюриг не само заявяваше своите собствени претенции към властта в Думнония, но и предупреждаваше Артур, че страшната войска на Гуент щеше да се противопостави на кандидатурата на Гуидър.
Епископ Ладарн се наведе към Мюриг и настойчиво зашепна в ухото му. Говореше на латински, уверен, че нито Галахад, нито аз щяхме да го разберем, но Галахад говореше този език и дочу половината от казаното.
— Значи имате намерение да държите Артур затворен в Силурия, така ли? — обвини той епископа на езика на бритите.
Ладарн се изчерви. Освен че беше епископ на Буриум, Ладарн бе и главен съветник на краля, а значи човек с власт.
— Моят крал — каза той и сведе глава по посока на Мюриг, — не може да позволи на Артур да придвижва копиеносци през територията на Гуент.
— Това истина ли е, кралю господарю — учтиво попита Галахад.
— Аз съм миролюбив човек — зафуча Мюриг, — а един от начините да се запази мирът е да не се позволява на копиеносците да напускат дома си.
Аз нищо не казах от страх, че гневът ми само ще ме накара да изтърся някоя обида, която още повече щеше да влоши нещата. Ако Мюриг удържеше на думата си и не разрешеше на нашите копиеносци да минат по неговите пътища, щеше да раздели на две силите, които подкрепяха Гуидър. Това означаваше, че Артур не можеше да съедини силите си с войската на Сеграмор, и ако Мюриг успееше да удържи силите им разделени, то по всяка вероятност именно той щеше да стане следващият крал на Думнония.
— Мюриг няма да се бие — презрително каза Галахад докато яздехме покрай реката към Иска на следващия ден. Върбите бяха обагрени в зелено от току-що напъпилите пролетни листа, но самият ден все още напомняше на зимата със студения си вятър и плъзналите мъгли.
— Може и да се бие, ако целта си заслужава. — А целта наистина си заслужаваше, защото ако Мюриг управляваше и Гуент, и Думнония, щеше да държи под властта си най-богатата част от Британия. — Все пак зависи колко копия ще му се противопоставят.
— Твоите, на Исса, на Артур, на Сеграмор — изреди Галахад
— Към петстотин души — приблизително пресметнах аз, — но копията на Сеграмор са далече, а на Артур ще трябва да преминат през територията на Гуент, за да стигнат до Думнония. А колко души командва Мюриг? Хиляда ли?
— Той няма да поеме риска да започне война — повтори пак Галахад. — Иска му се да постигне целта, но се ужасява от риска.
Галахад бе спрял коня си да погледа един човек, който ловеше риба, седнал в тръстикова лодка в средата на реката. Рибарят хвърляше малката си мрежа с безгрижно умение и докато Галахад се възхищаваше на неговата сръчност, аз се мъчех да надникна в бъдещето наричайки всяко хвърляне за някакво предзнаменование. Ако сега извади сьомга, казах си аз, Мордред ще умре. Рибарят наистина измъкна голяма извиваща се риба, но аз реших, че предзнаменованието е безсмислено, защото всички умираме, така че следващото хвърляне уточних, че ако се хване риба, значи Мордред ще умре преди Белтейн. Мрежата обаче остана празна и аз пипнах желязната дръжка на Хюелбейн. Рибарят ни продаде част от улова си, ние пъхнахме сьомгата в торбите на седлата и продължихме пътя си. Помолих се на Митра моето глупаво предзнаменование да е погрешно, после се помолих Галахад да се окаже прав и Мюриг никога да не посмее да хвърли войската си във война. Но за Думнония? Богата Думнония? Която си струваше риска дори за предпазлив човек като Мюриг.
Слабите крале са проклятие на земята, но ние даваме клетвите си на крале и ако нямаше клетви, нямаше да има закон, а ако нямаше закон, щеше да има само анархия, затова ние трябва да се обвързваме със закона, и да пазим закона с клетви, а ако човек можеше да сменя кралете както си иска, тогава значи можеше да пренебрегва клетвите си към своя неудобен крал, и затова ние имаме нужда от крале, защото трябва да имаме неотменим закон. Всичко това е вярно и все пак докато с Галахад яздехме по пътя към дома, през зимните мъгли, можех да си поплача задето единственият човек, който трябваше да бъде крал, нямаше да бъде крал, и задето хора, които никога не би трябвало да стават крале, бяха именно крале.
Намерихме Артур в бараката, която му служеше като ковачница. Сам си я беше построил, беше си направил закрита пещ от римски тухли, после си купи и наковалня и комплект ковашки инструменти. Винаги е казвал, че иска да бъде ковач, макар че, както Гуинивиър често поясняваше, желанието и моженето не винаги бяха едно и също нещо. Но Артур се стараеше, о, как се стараеше! Нае си истински ковач, мрачен и мълчалив мъж на име Моридиг, който трябваше да научи Артур на занаята, но Моридиг отдавна се бе
