— Не че имах намерение да ви придружа. Просто исках да отида в Думнония. — Той оправи сребърната диадема на главата си, после смръщи вежди като видя ухилените физиономии на моите копиеносци. — Тия хора знаят ли да гребат?
— Разбира се, че не знаят — отвърна Балиг вместо мен. — Те са копиеносци, за нищо не стават. Гребете едновременно, копелета такива! Готови? Бутай напред! Долу греблата! Дърпай! — той поклати глава в престорено отчаяние. — Все едно да учиш прасета да танцуват.
От Иска до открито море имаше близо четиринадесет километра, четиринадесет километра, които ние минахме бързо, носени от отлива и течението на реката. Уск се плъзгаше между лъскавите си кални брегове, отвъд които се виждаха оставени на угар ниви, голи гори и обширни блата. Плетени от ракита рибни капани се виждаха по брега, имаше чапли и гларуси, които кълвяха пляскащата на сухо сьомга, останала на брега при отлива. Кюкавци жално записукаха, изплашени от една голяма бекасина, която се надвеси над гнездото им. Греблата почти не ни трябваха, защото отливът и течението доста бързо ни носеха, а щом стигнахме до широкия разлив, където реката се вливаше в Севърнско море, Балиг и неговият моряк вдигнаха своето парцаливо кафяво платно, което прихвана западния вятър и накара лодката да се втурне напред.
— Приберете тия гребла сега — заповяда той на моите хора, после сграбчи големия рул и се изправи щастлив, когато малкото му корабче потопи тъпия си нос в първите големи вълни.
— Днес морето ще е доста бурно — викна той весело. — Изгребете оная вода! — викна той на хората ми. — Всичко мокро вън от лодката, нали така. — Балиг се захили като видя че нещастието ми започва. — Три часа, лорд, и край, ще сте на брега.
— Вие не обичате ли лодките? — попита ме Талиезин.
— Мразя ги.
— Една молитва към Манауидан ще ви пази от морска болест — каза той спокойно. Натрупа куп мрежи до мен и седна върху тях. Очевидно на него нищо му нямаше въпреки лудото подскачане на лодката, даже като че ли това му доставяше удоволствие.
— Снощи спах в амфитеатъра — каза ми той. — Обичам да спя там — продължи Талиезин след като видя, че не съм в състояние да му отговоря. — Така както са направени местата за сядане амфитеатърът е като кула за сънища.
Аз погледнах към него — сякаш последните две думи облекчиха страданието ми, защото ми напомниха за Мерлин, който някога имаше кула за сънища на върха на Хълма в Инис Уидрин. Кулата за сънища на Мерлин представляваше празна дървена конструкция, която според него увеличаваше силата на Божиите послания, затова сега не се учудих, че римският амфитеатър в Иска, с неговите разположение една над друга редици от места за сядане, построени около подравнената пясъчна арена, можеше да послужи за същата цел.
— В бъдещето ли погледна? — успях да попитам.
— Донякъде — призна той. — но освен това срещнах Мерлин снощи в съня си.
Споменаването на това име успокои и последните спазми в корема ми.
— Говори ли с Мерлин! — попитах аз.
— Той говори с мен — поправи ме Талиезин, — но не можеше да ме чува.
— Какво ти каза?
— Повече отколкото мога да ви кажа, лорд, и нищо, което бихте желали да чуете.
— Какво ти каза? — настоях аз.
Талиезин се хвана за кърмата, защото лодката се гмурна в една особено стръмна вълна. Водата плисна над бордовете и се посипа по вързопите, където държахме оръжието и ризниците си. Талиезин се увери, че арфата му е в безопасност под расото, после докосна сребърната диадема на бръснатото теме на главата си да види дали си е на мястото.
— Мисля, че пътуването ви крие опасност, лорд — каза той спокойно.
— Това вест от Мерлин ли е — попитах аз и докоснах желязната дръжка на Хюелбейн, — или едно от твоите видения?
— Само видение — призна той, — и както ви казах веднъж, лорд, по-добре е да виждаме ясно настоящето, отколкото да се опитваме да доловим някакви очертания във видения за бъдещето. — Талиезин замълча, очевидно внимателно обмисляше следващите си думи. — Струва ми се, че всъщност вие не сте чули нищо определено за смъртта на Мордред, нали?
— Не сме.
— Ако моите видения се окажат верни, вашият крал вече не е болен, възстановил се е. Може и да греша, разбира се, моля се да греша, но вие забелязали ли сте някакви лоши предзнаменования?
— За смъртта на Мордред ли? — попитах аз.
— За вашето собствено бъдеще, лорд — уточни той.
Замислих се за миг. Спомних си за малкото предзнаменование с мрежата на рибаря, дето ловеше сьомга, но аз го приписах по-скоро на собствените си суеверни страхове, отколкото на Боговете. Още по- обезпокоително беше, че малкият синьозелен ахат от пръстена, който Аел подари на Сийнуин, падна и се изгуби, а едно от моите стари наметала бе откраднато, и макар че и двете събития можеха да се изтълкуват като лоши предзнаменования, можеше и да са просто лош късмет. Беше трудно да се каже. Накрая реших, че нито една от тези загуби не е достатъчно сериозно предзнаменование, за да ги споменавам пред Талиезин.
— Напоследък не съм забелязъл нищо обезпокоително — отговорих аз накрая.
— Добре — кимна той, полюлявайки се в такт с движението на лодката. Вятърът развяваше дългата му черна коса и пълнеше платното ни, което плющеше с разръфаните си краища; бръснеше и ниско над вълните, обираше разпенените им върхове и ги изсипваше в лодката, макар да си мисля, че повече вода влизаше в лодката не над планшира, а през цепнатините между дъските. Моите копиеносци изгребваха водата с всички сили.
— Но според мен Мордред е още жив — продължи Талиезин без да забелязва усилената работа в средата на лодката, — и новината за предстоящата му смърт е уловка. Но не мога да се закълна, че е така. Понякога погрешно приемаме страховете си за предсказания. Но в съня ми Мерлин и думите му не бяха плод на моето въображение.
Аз отново пипнах дръжката на Хюелбейн. Винаги съм си мислел, че споменаването на Мерлин би ми вдъхнало увереност, но спокойните думи на Талиезин бяха смразяващи.
— Сънувах, че Мерлин е в гъста гора — продължи Талиезин с отмерения си глас, — и не може да излезе от нея; всъщност щом пред него се откриеше пътека, някое дърво изпъшкваше и се преместваше като огромно живо същество, за да му затвори пътя. Сънят ми казва, че Мерлин е в беда. Аз говорих с него в съня си, но той не можеше да ме чуе. Според мен това означава, че никой не може да стигне до него. Ако изпратим хора да го търсят, те няма да успеят да го намерят и дори може да умрат. Но той иска помощ, това го знам със сигурност, защото именно той ми изпрати съня.
— Къде е тази гора? — попитах аз.
Менестрелът ме погледна с тъмните си дълбоко разположени очи.
— Може изобщо да не е гора, лорд. Сънищата са като песните. Задачата им не е да представят точно изображение на света, а някаква идея за него. Гората, според мен, означава, че Мерлин е затворен някъде.
— От Нимю ли — попитах аз, защото не можех да си представя някой друг да посмее да предизвика друида.
Талиезин кимна.
— Мисля, че тя е неговият тъмничар. Тя иска неговата сила, а когато я получи ще я използва, за да наложи своята мечта за Британия.
Трудно ми беше дори да мисля за Мерлин и Нимю. Години наред живяхме без тях и в резултат границите на нашия свят бяха придобили ясни и твърди очертания. Бяхме свързани със съществуването на Мордред, с амбициите на Мюриг и с надеждите на Артур, но не и с мъгливите, неясни и несигурни представи от сънищата на Мерлин.
— Но мечтата на Нимю е същата като на Мерлин — изтъкнах аз.
— Не, лорд — тихо каза Талиезин, — не е.
— Тя иска, каквото и той иска — настоях отново, — да се върнат Боговете!
