нужда този свят е честност и доброта. Вярвах, че ако се отнасяш с хората добре, че ако им дадеш мир и им предложиш правосъдие, те ще ти отвърнат с благодарност. Мислех, че мога да унищожа злото с добро — каза Артур и замълча за миг. — Май съдех за хората по кучетата — продължи той със съжаление в гласа, — мислех, че ако ги дариш с достатъчно любов, те ще станат послушни, но те не са кучета, Гуидър, те са вълци. Един крал трябва да управлява хиляда амбиции и всички те принадлежат на измамници. Ще те ласкаят, а зад гърба ти ще ти се подиграват. Мъжете ще ти се кълнат във вечна вярност докато си поемат дъх, а когато издишат вече ще са подели заговор срещу живота ти. И ако оцелееш след техните заговори, един ден ще се окажеш с побеляла брада като мен и като се вгледаш назад в живота си ще осъзнаеш, че всъщност нищо не си постигнал. Нищо. Бебетата на които си се възхищавал, докато са били в ръцете на майките си, ще са пораснали и ще са се превърнали в убийци, правосъдието, което си наложил, ще се продава, хората които си защитавал пак ще са гладни, а врагът, който си разгромил, отново ще заплашва твоите граници — колкото повече приказваше Артур, толкова по-гневен ставаше, но накрая смекчи гнева си с усмивка. — Това ли искаш ти?
Гуидър отвърна на острия поглед на баща си. За миг помислих, че ще трепне, или ще се опита да спори с баща си, но вместо това той отново намери добър отговор:
— Това, което искам, татко, е да се отнасям добре с хората, да им дам мир и да им предложа правосъдие.
Артур се усмихна като чу да му отвръщат със собствените му думи.
— Тогава може би трябва да се опиташ да станеш крал, Гуидър. Но как? — Артур отново се върна при пеща. — Не можем да преведем копиеносците през Гуент, Мюриг ще ни спре, а ако нямаме копиеносци, няма да имаме и трона.
— Лодки — каза Гуидър.
— Лодки ли? — попита Артур.
— На нашия бряг сигурно има двадесетина рибарски лодки — обясни Гуидър, — и всяка може да поеме десет-дванадесет човека.
— Но не и коне — отбеляза Галахад, — Съмнявам се, че бихме могли да превозим с тях коне.
— Значи ще трябва да се бием без конете — заключи Гуидър.
— Може дори да не ни се наложи да се бием — каза Артур. — АКо първи стигнем в Думнония, и ако Сеграмор се присъедини към нас, мисля, че младият Мюриг ще се поколебае. А ако и Енгас Мак Ейрем изпрати войска срещу Гуент, това още повече ще изплаши Мюриг. Може би ще смразим душата на Мюриг ако изглеждаме достатъчно страшни.
— Защо пък Енгас ще се бие срещу интересите на собствената си дъщеря? — попитах аз.
— Защото не му пука за нея, затова — каза Артур. — А и ние няма да се бием срещу неговата дъщеря, Дерфел, а срещу Сенсъм. Арганте ще може да остане в Думнония, но няма да може да бъде кралица, не и след смъртта на Мордред. — Артур отново кихна. — И си мисля, че ти, Дерфел, ще трябва скоро да заминеш за Думнония — добави той.
— Какво да правя там, господарю?
— Да видиш какво е намислил господарят на мишките, за какво друго. Той заговорничи и някой трябва да му даде добър урок, а теб те бива за това. А можеш и да покажеш знамето на Гуидър. Аз не мога да отида, защото това ще бъде твърде голямо предизвикателство за Мюриг, но ти можеш да прекосиш Севърнско море без пътуването ти да събуди подозрения, а когато дойде вестта за смъртта на Мордред, ти ще провъзгласиш Гуидър за крал в Каер Кадарн и ще пазиш Сенсъм и Арганте да не заминат за Гуент. Сложи ги и двамата под стража и им кажи, че това е грижа за тяхната безопасност.
— Ще ми трябват хора — предупредих го аз.
— Вземи със себе си, колкото копиеносци може да побере лодката, а в Думнония използвай хората на Исса — отсече Артур, оживен от необходимостта да взима решения. — Сеграмор ще ти даде войници — добави той, — и щом чуя, че Мордред е мъртъв, аз ще доведа Гуидър и всички мои копиеносци. Ако, разбира се, още съм жив — каза той и отново кихна.
— Ще бъдеш, ще бъдеш — увери го Галахад без капка съчувствие.
— Следващата седмица — погледна към мен Артур със зачервени от хремата очи, — заминавай следващата седмица.
— Да, господарю.
Той се наведе да хвърли още една шепа въглища в пламтящата пещ.
— Боговете са ми свидетели, че никога не съм искал този трон — каза Артур, — но по един или друг начин през целия си живот съм се бил за него. — Той подсмръкна и продължи. — Ще започнем да събираме лодки, Дерфел, а ти събирай копиеносци в Каер Кадарн. Ако изглеждаме достатъчно страшни, Мюриг ще се позамисли.
— А ако не се позамисли? — попитах аз.
— Тогава губим — сви рамене Артур, — губим. Освен ако не започнем война, а аз не съм сигурен, че искам да воюваме.
— Че кога си искал, господарю, но пък винаги печелиш — казах аз.
— Досега — мрачно уточни Артур, — досега.
Той взе клещите да спаси подковата от огъня, а аз отидох да търся лодка, с която да превзема едно кралство.
На следващото утро, докато западният вятър къдреше река Уск на ситни остри вълни, приливът започна да се оттегля и аз се качих в лодката на моя зет. Балиг бе рибар женен за моята полусестра Лина. Стана му много забавно, когато откри, че негов роднина е лорд на Думнония. Неочакваното роднинство му донесе известни облаги, но той си заслужаваше богатството, защото беше способен и почтен човек. Сега Балиг заповяда на шестима от моите копиеносци да вземат дългите гребла на лодката, а на други четирима заповяда да клекнат в най-широката част на дъното на корабчето. С мен в Иска бяха дошли само десетина от моите копиеносци, останалите бяха при Исса, но аз реших, че и с тези десет човека ще успея да стигна жив и здрав до Дун Карик. Балиг ме покани да седна на един дървен сандък до руля.
— И да повръщате зад борда, лорд — добави той весело.
— Нали винаги така правя?
— Не. Последния път напълнихте шпигата със закуската си. Опропастихте хубавата храна от риба. Хвърли въжето, проядена от червеи крастава жабо! — викна той на своя помощник — един сакски роб, пленен при Минид Бадън, но сега женен за британка, с две деца. Двамата с Балиг бяха приятели макар това да не личеше по приказките им. — Познава лодките, това ще ти кажа за него — вдигна брадичка към сакса Балиг, после се наведе към здравото въже, което все още придържаше лодката към брега. Тъкмо щеше да хвърли сам въжето, когато се чу вик и двамата вдигнахме очи, за да видим как Талиезин бърза към нас откъм обраслата в трева могила на амфитеатъра на Иска. Балиг хвана здраво полюляващото се въже.
— Искате ли да почакаме, лорд?
— Да — отвърнах аз и станах щом Талиезин наближи.
— Идвам с вас — викна Талиезин, — чакайте!
Не носеше нищо освен една малка кожена чанта и позлатената си арфа.
— Чакайте! — викна пак той, придърпа нагоре полите на бялото си расо, свали си обувките и нагази в лепкавата кал на брега на Уск.
— Не можем да чакаме цяла вечност — мърмореше Балиг, докато менестрелът се бореше с дълбоката кал. — Приливът се оттегля бързо.
— Един момент, един момент — викна Талиезин. Хвърли арфата си, чантата и обувките вътре в лодката, вдигна полите си още по-високо и нагази във водата. Балиг се протегна, сграбчи ръката на менестрела и безцеремонно го изтегли през борда. Талиезин се просна на палубата, намери си обувките, чантата и арфата, после изстиска водата от полите на дрехата си.
— Нали нямате нищо против да дойда с вас, лорд? — попита ме той. Сребърната диадема се бе кривнала върху черната му коса.
— Че защо?
