А именно удоволствието, което изпитваше само като го погледнеше, я караше да се съмнява в здравия си разум, и реалността на чувствата си.
— Все още нямам приемливо обяснение — нежно настоя Рейф. — Зная само, че трябва да бъда тук.
Нервният й смях изненада дори самата нея. Тя тръсна глава, сякаш да пропъди обзелата я паника. Обичаше го; Господи, обичаше го толкова много, а бе невъзможно. Напълно невъзможно и все пак тя не можеше да предложи смислено обяснение.
— Трябва да се обадя на Ани. — Джен грабна шлифера си от закачалката.
— Не, Джен. Твърде разстроена си — последва я Рейф.
Тя рязко се извърна. Искаше й се да може да му обясни.
Ала той не помнеше нищо, така че не би могъл да проумее колко безумна е цялата ситуация. Не би разбрал, че единствено Ани може да й помогне да стъпи на земята и да се опомни.
— Той е овързан като коледна пуйка — махна Джен към тавана. — Не може да ме нападне. Освен това бурята поутихна.
— Поутихна — сграбчи я за ръката Рейф. — Но не е преминала. Защо не изчакаш още малко?
Джен го погледна умоляващо, в гласа й се долавяше паника.
— Не мога. Имам нужда да чуя гласа й, Рейф. Трябва да я успокоя, че всичко е наред. Нима не разбираш?
Измина сякаш цяла вечност, докато той размишляваше над думите й. Джен чувстваше погледа му като ласка, нежна и стопляща. Позната като изгрева на, слънцето. Най-сетне Рейф кимна.
— Идвам с теб.
Джен вече пъхаше в джобовете си инструментите, които щяха да й бъдат нужни, за да разбие вратата на изследователския център.
— Ще се справя и сама.
Дали се боеше, че ако дойде, гой ще донесе и витаещото в тази къща чувство за нереалност? Нямаше представа. Съзнаваше само, че това е единственият й изход.
Рейф все още нахлузваше ботушите си, когато Джен излезе през задната врата. Отказа да се вслуша в думите му, не го изчака да тръгне с нея.
Океанът бушуваше. Дъждът се сипеше по осеяния с отломки пясък. Вятърът бе като живо същество, което бясно връхлиташе върху растенията. Изследователската станцията беше на около четири километра. Ала Джен не се замисли дали е разумно да тръгне в бурята. Бързо пое на север. Не чуваше нищо, освен свирещия вятър, грохота на разбиващите се в брега вълни, плющенето на дъжда. Не виждаше нищо на повече от три крачки пред себе си. До слуха й не достигна затръшването на вратата, когато Рейф изскочи от къщата, нито внезапния му вик, че си е спомнил…
Трябваше да стигне до тази радиостанция. Трябваше да открие света — остатъка от своя свят. Никога не бе изпитвала подобен ужас. Дори в деня, когато напразно търсеше баща си, дълбоко в себе си знаеше, че той вече няма да се върне. Хората я гледаха състрадателно, взимаха я на ръце, обаждаха се по телефона на майка й. Полицията бе открила Джим Карсън мъртъв на паркинга. Бе починал от сърдечен удар.
Ала сегашният й страх надминаваше дори ужаса, който бе, изпитала, когато видя как приятелят й Еди изчезва под водата и осъзна, че никога вече няма да изплува.
Нищо не можеше да се сравни със сегашното чувство на неизбежност. Джен не бе в състояние да го проумее, нито да го прогони. Знаеше само, че ако не се добере до тази радиостанция, безценният подарък от миналото ще й бъде отнет. Ако не се убедеше, че всичко това е действителност, то щеше да се стопи и да изчезне.
Трябваше да се обади на Ани.
След петнайсет минути Джен достигна потока. Взря се във водната стихия, превърната от бурята в смъртоносен водовъртеж и пое по брега, за да потърси брод. Свела глава, за да се предпази от дъжда, тя не забеляза, че приближава към група дървета. Не видя как вятърът огъва дебелите стволове сякаш са тръстики. Не зърна опасността. Не чу тревожния глас на Рейф, който се втурна към нея през дъждовната пелена.
— Дженевив, спри! Спомних си! Майкъл не те уби! Ти се удави!
В същия миг един от стволовете се прекърши и полетя към нея.
Девета глава
Ударът я зашемети. Както се бореше срещу вятъра, Джен политна назад и се подхлъзна на ронливия бряг. Зърна водата, която се носеше с бясна скорост под краката и, осъзна, че веднъж паднала в нея, никога няма да успее да се измъкне и течението ще я погълне. Защото макар да живееше на остров, Джен не умееше да плува.
— Рейф! — неволно извика тя.
И той в миг се озова до нея. Бос, гол до кръста, мократа му коса бе залепнала за челото му, превръзките — подгизнали. Беше като страховито видение, втурнало се в бурята.
Спасител със силни ръце, сигурен в себе си.
Джен се бореше за живота си. Размахваше ръце, за да запази равновесие, краката й търсеха твърда почва, устните й бяха разтворени в ням вик на ужас. Стори й се, че чува смразяващ кръвта тътен. Затвори очи и затаи дъх. Усети как някой силно стисна ръката й и изведнъж се озова във въздуха.
Той я дръпна само миг преди брегът да се срути напълно и да бъде отнесен към океана. Неспособна да потисне разтърсващите я тръпки, Джен се отпусна на земята. Отметна косата от очите си и се взря в появилия се като по чудо свой спасител.
Той седна до нея, дъждът яростно ги шибаше, вятърът дърпаше косите им.
— Как успя? — усмихна се тя. — Помислих си, че ще умра.
— Не и този път, любов моя. Не сега — поклати глава Рейф.
— Но как се досети къде да ме намериш?
— Спомних си.
Джен не бе в състояние да промълви нито дума. Изведнъж й се прииска да не знае. Тези кристалносини очи криеха толкова много тайни, толкова много спомени, които тя не бе сигурна дали желае да сподели.
— Какво си спомни? — попита тихо. Не се чудеше как се чуват тъй добре през рева на бурята. Вятърът все още измъчваше дърветата, вълните яростно се разбиваха в брега. Но тук, в тази малка падина, двамата сякаш бяха защитени.
Рейф кимна към бушуващата река.
— В каква опасност ще попаднеш.
— Но аз мислех…
— Не съм тук, за да те спася от Майкъл — поклати глава Рейф. — Всъщност ти се справи сама, без моята помощ. Тук съм, за да те спася от самата теб.
— Ти беше… Но откъде знаеш?
— Зная, защото не съм от твоето минало. А от бъдещето ти — усмихна се мъжът.
— От бъдещото — повтори Джен и седна в стария люлеещ се стол във всекидневната.
Преоблечен в сухи и топли дрехи, Рейф се наведе над телефона в скута си и кимна.
— Това е дълга история.
— И бурята ще бъде доста продължителна — намръщи се Джен. — Поглези ме.
— Не искаш ли да поправя телефона, за да се обадиш на Ани? — усмихна се той.
— Откъде знаеш, че телефонният кабел е отрязан? — затаи дъх Джен.
— Спомних си. Това е едно от нещата, за които никой не намира обяснение, когато те намират. Телефонът е прекъснат. Предполагам, Майкъл е отрязал кабелите, за да ти попречи да повикаш помощ. Имаш късмет, че обичах да си играя с антични джунджурии.
— Не сте имали…
— Само оптични кабели и сателити. Мисля, че ще успея да го поправя до петнайсетина минути.
