Катлийн Корбел
Мъжът от сънищата
Първа глава
Дженевив О’Шей Малъри се боеше да заспи, и то не защото се страхуваше, че никога повече няма да се събуди. Ужасът й се дължеше на сънищата, които я спохождаха.
Точно преди пет дни Джен се бе върнала в старата къща и всяка нощ — в късните часове, когато Джен бе дълбоко заспала и напълно неспособна да потисне спомена за неприятните обстоятелства, довели я отново тук — кошмарът я връхлиташе.
Всяка нощ в непрогледната тъмнина Джен се будеше, обляна в сълзи и разтърсвана от ридания. Отчаяно се опитваше да изтрие от съзнанието си картините и звуците от съня. Дълбоко разстроена, тя бе убедена, че никога през живота си не е изпитвала подобно нещо в будно състояние. Все повече я обсебваше нелепата увереност, че сънищата не са само отражения на преживяна мъка, чувство за вина или отдавна преследващи страхове.
Всяка нощ тя се будеше с подозрението, че нещо в самата стара къща предизвиква тези сънища, нещо, дълбоко проникнало в дървото и метала, което най-сетне се бе освободило, за да я измъчва. Нещо, което я бе чакало тук, където баба й и прабаба й бяха гледали океана преди нея.
Джен стана от стария люлеещ се стол и излезе на верандата. Щеше да вали. Чувстваше приближаването на дъжда в поривите на вятъра, долавяше го в натежалия от влага въздух. Светът около нея потръпваше и шепнеше, облаците прииждаха на талази откъм океана.
Тя обичаше бурите. С удоволствие наблюдаваше как бесният вятър загребва вода и облива дърветата като мощен водопад. Небето сякаш се отваряше, земята откликваше, а Джен стоеше на верандата пред дома си на острова, собственост на семейството й отпреди Гражданската война, и пееше.
Но не и тази вечер. Тази вечер бурята сякаш нахлуваше в нея, разтърсваше я също както и океанът зад мрежата на вратата! Сърцето на младата жена биеше учестено, сякаш в тревожно очакване. Дланите й се потяха. Не бе в състояние да излезе, не можеше и да стои спокойно.
Не можеше да си легне и да заспи.
Джен отново хвърли поглед към небето, закрито от тежки облаци, през които едва се процеждаше лунната светлина, и влезе, за да се обади на Ани. Там бе едва осем часът, а Джен беше обещала. И тя никога не беше нарушавала обещанията към дъщеря си. Това бе присъщо по-скоро на Майкъл.
— Здравей, мамо. Там ли е моето момиченце?
Деляха ги четири хиляди и петстотин километра, но Джен долови как майка й прошепна на Ани да пази тишина.
— Късно се обаждаш тази вечер.
— Разхождах се по брега.
Джен усети тревогата в гласа на възрастната жена, преди тя да я е признала.
— Добре ли си, мила?
Джен познаваше прекрасно майка си, затова не се поколеба нито за миг.
— Добре съм. Наистина.
Майка й не знаеше истината. Нямаше представа, че само пет месеца след смъртта на Майкъл Джен бе престанала да скърби за него. Или може би изобщо не бе скърбила. Бе загубила съпруга си много преди самолетната катастрофа да отнеме живота му. Безпомощно бе наблюдавала как под натиска на властта мъжът, в когото някога бе влюбена, неумолимо се превръща в непознат, с когото не я свързваше нищо.
И когото тя харесваше все по-малко.
Както всеки ден от мига, в който полицията на щата Джорджия се появи на вратата й, Джен се опита да си припомни лицето на Майкъл. Правилните му черти, русата коса, искрящите кафяви очи и прекрасната усмивка, които очарователната й дъщеричка бе наследила. Но Джен не бе в състояние да извика образа му в съзнанието си. Лицето му избледняваше все повече и повече и с цялото си сърце тя искаше да изпита тъга.
Ала не скърбеше. Бе обзета единствено от страх. Ала не би могла да признае на майка си, нито на дъщеря си. Майка й никога не би я разбрала, а дъщеря й щеше да я разбере прекалено добре.
— Мамо? Познай къде ходих днес? Отидох да видя тюлените. Беше страхотно!
Въпреки разяждащото я безпокойство, Джен неволно се усмихна. Ани беше нейното дете, нейната приятелка. Безценен дар от провалил се брак. Най-важното нещо в живота й бе доверието на това малко момиченце, преживяло вече твърде тежка загуба.
— Чудесно, миличка. Слушаш ли баба?
Джен си представи как дъщеричката й сбърчва челце.
— О, мамо. Баба казва, че утре можем да отидем да пояздим. — Пауза, както винаги. — При теб всичко наред ли е?
Загрижеността, прозвучала в детското гласче, спря дъха на Джен. Малкото й момиченце се тревожеше за нея. На Джен й се искаше да сподели с някого как се чувства. Да обясни убеждението си, че е наблюдавана в празната си къща, че натрапчивите й сънища носят скрит смисъл. Искаше й се да можеше да обясни факта, че вместо да възстанови душевния си мир, тя бе обсебена от образа на синеок непознат, когото бе срещала само в сънищата си.
— Чувствам се чудесно, миличка. Имах нужда от спокойствие след цялата бъркотия около работата на татко ти. Нали знаеш…
— Да, мамо. И наистина се радвам, че дойдох тук. Само че…
Джен затвори очи в стремежа си да пропъди болезненото чувство за самота. Искаше й се да проумее по-добре този нелеп страх, причинен от убеждението, че ще бъде изоставена, за да не го предаде и на малката си дъщеричка.
— Искаш ли да дойда при теб?
— Не, мамо — долетя бързият и уверен отговор. Изведнъж в тъничкото гласче се прокрадва тревога. — Радвам се, че съм при баба. Нали няма нищо лошо в това?
— Не, разбира се, миличка. — Джен притисна пръсти, към клепачите си, очите й пареха. — Ти планираше това пътуване, от година. Чудесно е, че най-после се осъществи.
— И ти не си тъжна?
— Много ми е мъчно за теб. Но се радвам, че се забавляваш. Освен това ще бъдем разделени още само около седмица. А и знаеш уговорката. Да се обаждам всеки ден преди десет часа вечерта. Ако имаш нужда от мен, само кажи и ще пристигна с първия самолет. Разбрахме ли се?
— Да — в детското гласче се долавяше облекчение.
На Джен й се искаше да заплаче.
— Трябва да се справим с това, малката ми. Двете с теб. Заедно.
— Винаги?
— Винаги и цял живот. Обещавам.
Настъпи мълчание. Ала Джен знаеше, че момиченцето не е напълно убедено.
— Но и татко казваше същото.
А татко вече го нямаше. Стомахът на Джен болезнено се сви и тя изпита внезапна нужда да погледне през рамо. В тази уютна просторна къща, където поколения от жените О’Шей бяха наблюдавали океана, Джен се бореше с опустошаващото чувство, че е напълно изоставена. Разговаряше с дъщеря си, знаеше, че майка й е само на една дума разстояние и все пак не можеше да преодолее неочаквано завладялото я усещане, че е съвсем сама. Чувстваше се като шестгодишно момиченце, което отчаяно търси сред тълпата в магазина познато лице, обзето от зловещата увереност, че е изоставено.
Отвън вятърът започна да вие. Клоните на един от дъбовете зад къщата възмутено задраскаха по стената. Дочу се ревът на океана. Джен стисна очи, обзета от ужас. Съзнаваше, че щом разговорът приключи, отново ще се изправи срещу кошмара си. Когато странният сън започне да шепне от сенките.
— Още колко дни остават, Ани? — попита тя, защото знаеше, че не може да даде обяснение на дъщеря си също както и нейната майка не бе намерила подходящи думи, когато бащата на Джен почина.
Ани замълча за миг, но отвърна:
— Седем, мамо. Но ако искаш, бих могла да си тръгна веднага.
