на баща си. Бъркотията с банката. Застраховката на Том и на самолета. Имаш право да си малко… разстроена.
Разстроена. Каква хубава безобидна дума за полудяла.
Как би могла да обясни кой лежи на пода във, всекидневната? Нима някой би повярвал, че е призовала този мъж от своите кошмари само за да си докаже как не може да се справя сама?
Джен стисна очи и пое дълбоко въздух. Почуди се дали да изпие още една чаша вино, но се отказа, тъй като ако раненият мъж наистина съществуваше, трябваше да бъде трезва, за да се грижи за него. Щеше да промие раната му и да се обади за помощ. Щом бурята отминеше, бреговата охрана можеше да изпрати хеликоптер, който да откара мъжа в болница.
Именно от това се нуждаеше. От план. От действие. Джен отново вдъхна дълбоко, но не можа да пропъди напълно замайването, нито страха, че започва да губи разсъдъка си.
„Не умирай“ — умолително бе прошепнал мъжът във всекидневната. Същите думи бе изрекла и тя в съня си. И все пак подобно нещо й се струваше невъзможно.
Най-сетне, младата жена се върна в стаята с бинт, одеяла и горещ бульон. Спря поглед на черната коса на мъжа, на изваяните му черти, широките рамене и загрубелите ръце, явно свикнали с тежка физическа работа.
Като фермер, ако си спомняше добре.
Не, не си спомняше. Можеше да се закълне, че не помни.
Но когато посегна да превърже раната на слепоочието му, ръцете на младата жена трепереха.
— Време е да се събудиш — рязко рече тя, коленичи до него и наля кислородна вода върху бинта. — Дължиш ми обяснение. Все пак това е частна собственост. В известен смисъл. Твърде необичайно е да се появи непознат, и то по време на буря.
Искаше й се да плъзне ръце по кожата му, да зарови пръсти в копринената му гарвановочерна коса, да отметне непокорния кичур, паднал върху челото. Изкушаваше се да докосне високите му скули, стегнатите мускули на ръцете. Вместо това се зае да промие раната и усети как мъжът потръпна от болка.
— Моля те, събуди се — помоли тя и се зае да изсуши косата му, преди да превърже раната. — Трябва да поговорим.
Той промърмори нещо й се намръщи. Помръдна леко, но съвсем не улесни Джен. Тя бе висока около метър и седемдесет и пет. Прецени, че мъжът сигурно е над метър и осемдесет, строен и добре сложен. Искаше й се той да отвори очи, за да се убеди, че усмивката му не е така очарователна, както си я спомняше от съня. Щеше й се да вярва, че няма да изпита възторга от срещата с любим човек, когато той най-сетне повдигнеше клепачи.
Не желаеше да търси в съня скрит смисъл.
Когато седна на пода и повдигна главата на мъжа в скута си, Джен едва пропъди напиращите сълзи. Сънят бе толкова ярък, тъй действителен. Бе прегърнала мъжа точно както в кошмара. И дори чувствата, които изпитваше, бяха същите.
Не, сега се чувстваше много по-щастлива, защото бе видяла как той умира, а ето че се бе върнал. Бързо превърза раната, като не спираше да говори. Взе бульона и се опита да накара непознатия да отпие. Все още не се бе стоплил, тръпки разтърсваха тялото му. Промърмори отново. Неспокойно се размърда. Ала все пак преглътна, когато бульонът стопли гърлото му. Инстинктивно се притисна към Джен, сякаш търсеше топлина. Простена, ала по-скоро от облекчение, отколкото от отчаяние.
Джен придърпа телефона към себе си. Вдигна слушалката, нетърпелива да прехвърли проблема в ръцете на друг.
Ала не чу сигнал. Явно линията беше прекъсната. Младата жена тихо изстена. Щеше да опита със старата радиостанция, която се намираше в кабинета. Когато гостът й се събудеше. Вероятно тогава щеше да получи обяснение как се е озовал на брега без дрехи. Може да е бил ранен от ревнив съпруг. В лодка? В океана? В полунощ във вторник? Джен отново прогони сълзите и поднесе бульона към устните на мъжа.
— Моля те — настоя, когато той преглътна. — Нямаш представа колко е важно за мен да поговорим. Хайде, Рейф, събуди се.
Името се изплъзна от устните й съвсем неволно. В същия миг забеляза как клепачите на мъжа трепнаха и се повдигнаха. И Джен пропадна в бездънното синьо небе, което смяташе, че съществува единствено във въображението й.
Той се усмихна и границата между съня и реалността отново изчезна.
— О, благодаря на Бога, Джен — въздъхна с облекчение. — Наистина си ти.
И отново затвори очи.
Трета глава
— Какво да правя? — попита отново Джен. Беше все още боса, влажната й фланелка прилепваше по тялото, мократа й коса се разстилаше по раменете. Младата жена стоеше в кабинета, хванала микрофона на радиостанцията. Радиото мълчеше. Джен не беше изненадана. Апаратът беше стар, а тя така и не бе намерила време да купи нов.
Но нима точно сега трябваше да се повреди? Налагаше се мъжът да напусне къщата. А също и острова. Тя трябваше да се свърже със света, преди неочаквано да е открила, че той вече не съществува. Че никога не е съществувал… Изведнъж вятърът отново започна да вие, дъждът яростно заудря по ламаринения покрив. Джен се зачуди дали не се е върнала назад във времето в годините на Гражданската война, когато дъщеря й не можеше да бъде родена. Може би никога нямаше да се роди.
Това бе нелепо. Трябваше само да се върне на континента и всичко щеше да си дойде на мястото, а пристигането на мъжа щеше да бъде само невероятно стечение на обстоятелствата. Учен, попаднал в бурята, докато изследвал Островите. Или жител на съседен остров, претърпял корабокрушение. Нещо подобно. Проблемът бе, че не можеше да предприеме нищо, докато бурята не отмине и гостът не дойде в съзнание. Разполагаше единствено с мотоциклет, за да се придвижва из острова и малка моторница в изследователската станция, за да достигне континента. Едва след откриването на изследователския център на защитниците на природата островът бе оборудван с модерни удобства — телефонни линии, електричество и павиран път до солените блата. И все пак островът бе ограден отвсякъде с вода, пък макар и само с блата и протоци. Джен не можеше да се добере до континента, докато бурята не преминеше.
Младата жена се надяваше, че гостът й ще оцелее.
Надяваше се, че ще успее да му помогне да оцелее.
Джен хвърли поглед към всекидневната, където обикновено съзираше само овехтели мебели и разнообразна колекция от морски пейзажи по стените. Ала сега на пода лежеше мъж, който бе докоснал в душата й струни, за чието съществуване дори не бе подозирала. Мъж, който с появяването си бе променил живота й.
Бе я нарекъл по име. По име, за Бога, а тя би могла да се закълне, че никога през живота си не го е виждала. Или поне не в този живот. Но това беше абсурдно.
Какво би могла да предприеме?
— Джен…
Тя неволно приближи към ранения.
Гласът му бе нежен като шума на прибоя. По лицето му бе изписано изтощение, сякаш дълго време се беше борил срещу нещо. Джен искаше да прогони напрежението, изопнало чертите му. Копнееше отново да притисне мъжа в, прегръдките си. Тя седна до него, решена да настоява за обяснение.
— Не мога… Не…
Младата жена стисна очи и затаи дъх. Съзнаваше, че няма какво да губи, ако постави измъчващите я въпроси.
— Рейф?
Клепачите му отново трепнаха. Пръстите му се вкопчиха в нещо, невидимо за нея.
— Съжалявам, момичето ми… Съжалявам.
Джен изтръпна от ужас.
— Рейф, аз съм. Събуди се! — Тя дори леко го разтърси, макар че подобно действие едва ли би допринесло за подобряване на състоянието му. И все пак тя не беше медицинска сестра. Като брокер не й се
