беше налагало да се грижи за ранени. — Рейф, моля те — прошепна. — Говори.
Той отново я изненада. С въздишка отвори очи и се втренчи в нея.
Дъхът й секна. Бе неспособна да овладее връхлетелите я чувства. Радост, желание, облекчение. Любов.
Невъзможно. Та тя дори не го познаваше. И все пак имаше усещането, че го е обичала цял живот.
— Рейф? — В гласа й се долавяше колебание. Сълзи пареха очите й.
Усмивката му бе невероятно обаятелна. И твърде изкусителна.
— Наистина си ти — прошепна той. — А мислех, че съм сънувал.
— Какво се случи? — попита тя и неволно отметна влажната коса от челото му, където се открояваше бялата превръзка.
Той понечи да отговори. Погледна я, отмести очи, сетне отново се взря в нея.
— Аз… — Лицето му се сгърчи, мъжът затвори очи. Джен се уплаши, че отново е загубил съзнание. Посегна към него, ала в същия миг той въздъхна и повдигна клепачи. — Не зная — промълви.
Джен изпита едновременно облекчение и отчаяние. Но нали хората, ранени в главата, често страдаха от амнезия. Обикновено с времето паметта им се възстановяваше.
— Не си ли спомняш?
— Не — смутено отвърна той. — А ти не знаеш ли?
Младата жена замълча за миг.
— Не. Нямам представа. Намерих те на брега. Може ли да задам един глупав въпрос? — Той сви рамене. Джен събра кураж и попита: — Откъде ме познаваш?
И преживя поредната изненада. Изведнъж мъжът заприлича на дете, озовало се на непознато място.
— Не зная.
Джен загуби търпение.
— Как така не знаеш?
Той не отговори веднага. Вместо това най-сетне реши да седне. Джен се спусна да му помогне, но мъжът я спря с жест. Ала лицето му пребледня и той се олюля, макар да седеше.
— Легни — нареди тя и понечи да го притисне към пода. Той поклати глава, подпря се с ръце и затвори очи.
— Не. Трябва да стана.
— Но ти си ранен. А не мога да повикам лекар.
— И по-добре. — Той си пое дълбоко въздух, сякаш възнамеряваше да се изправи.
— Мисля, че не е разумно да ставаш — настоя Джен.
— Не обичам да лежа — поклати глава той.
В този момент Джен забеляза белега. Дълъг и страховит, пресичаше корема и изчезваше под вълненото одеяло. Толкова много й се искаше да разпита мъжа. Ала не посмя.
— Добре, тогава придържай одеялото — подхвърли тя. — Не бих могла да крепя едновременно теб и чувството ти за благоприличие.
Мъжът рязко отвори очи и се взря в одеялото. На лицето му се изписа объркване.
— Какво…
Джен неволно се усмихна.
— Това щеше да бъде следващият ми въпрос. Как се озова на брега в бурята съвсем гол?
Той вдигна поглед. В очите му се четеше искрено изумление.
— Нямам представа. — Изведнъж на устните му трепна очарователната усмивка. Смяташ ли, че гледката си заслужаваше?
— Мисля, че трябва да попиташ участвалите в разсъбличането — отвърна Джен, неспособна да устои на обаянието му.
Мъжът отново поклати глава, ала Джен не бе сигурна дали е учуден, или объркан.
— Бих искал да седна на стола.
— Не е ли по-добре на канапето?
— На кое? — погледна я изумено той.
Джен посочи и мъжът кимна.
С неимоверни усилия успяха да стигнат до канапето. Джен трудно удържаше едрия мъж изправен. Никога досега не й се беше налагало да подкрепя Майкъл. Пък и той не бе по-висок от нея. Освен това бе твърде самоуверен, владееше се напълно и никога не се нуждаеше от помощ. Най-сетне гостът седна на канапето. Джен се отпусна до него, стараеше се да не проличи колко е задъхана.
— Е, мисля, че е време да поговорим — рече тя с пресилена увереност.
Не можеше да повярва, че е изрекла думите. Всъщност се боеше от обяснението, което той би могъл да й даде. Страхуваше се дори да задава въпроси.
Той вдигна поглед и се усмихна.
— Бих искал да помогна.
— Трябва да ми помогнеш — настоя тя, най-сетне овладяла безпокойството си. — Ако ми кажеш кой си, откъде си, бих могла да се свържа с властите и да уведомя семейството ти, че си добре.
Рейф потърка чело, точно над загадъчното нараняване, което подозрително напомняше огнестрелна рана. Но той не трябваше да бъде ранен в главата. Беше ранен точно там, където беше другият белег… Джен се скова.
— Кажи ми името си — предложи тя.
Мъжът погледна към прозореца, сякаш търсеше отговора в тъмнината отвън.
— Името ми.
Джен усети остра болка в гърдите.
— Не съм в настроение за шеги.
— Не се шегувам.
Той я погледна безпомощно.
— Тогава ми кажи името си.
— Не мога — сви рамене мъжът.
— Защо?
— Защото не го зная.
— Какво искаш да кажеш? — скочи на крака Джен.
— Не зная как се казвам. Нямам представа кой съм, откъде съм дошъл и как съм попаднал тук.
Подобна ситуация би се сторила забавна на Джен, ако имаше свидетели. Ако съпругът й не бе загинал. И ако не я преследваха тези ужасни сънища. Ако не бе дотолкова очарована от мъжа, когото никога не бе срещала.
— Какво си спомняш?
Той се усмихна и Джен усети как сърцето й лудо заби.
— Теб. — Той обходи с поглед стаята. — Това място… макар че сякаш е по-различно.
— Как по-различно? — огледа се Джен.
— Не мога да обясня. Съжалявам.
— Аз също — въздъхна Джен и седна отново.
— Не трябва да се страхуваш от мен — протегна ръка Рейф.
Тя сведе поглед към дланта му. Беше груба, силна, красива ръка. Искаше й се тази ръка да я гали, да я успокоява, да я утешава. За да опознае такава ръка, всяка жена би продала душата си. Вдигна поглед към очите му и сърцето й сякаш спря. Бяха толкова красиви, изпълнени с радост и живот, а някъде в дълбините им се долавяше сянка на тъга, която ги правеше още по-обаятелни. Като езера изпълнени със загадъчни отражения.
Доплака й се. Щеше й се да повярва, че всичко това има някакъв смисъл. Смисъл, който би проумяла в скучното си всекидневие, където най-вълнуващото нещо бе балетната постановка, в която участваше дъщеря й. Всекидневие без духове, предчувствия и къщи, обитавани от призраци. И все пак нейният дом беше обитаван от призрак. Или по-скоро мъж с очарователна усмивка и способни на нежни милувки ръце. Е,
