щом ще страда от халюцинации, то поне нека са забавни, помисли си тя.
— Трябва да те наречем някак — рече Джен.
— Имаш ли предложение? Име, което да ти се струва подходящо.
Джен неволно се усмихна.
— Ти отговори на Рейф.
— Наистина ли? — повдигна вежди мъжът. — Чудесно.
Джен кимна делово, сякаш подобно отношение би допринесло за изясняване на ситуацията.
— Добре. Не зная за теб, но аз преживях тежък ден. Имаш ли нещо против да поспим малко? Сънят няма да ти навреди, а на мен със сигурност ще ми помогне.
Той сякаш размисли за миг.
— Отново ще има буря — промълви. Джен се заслуша във воя на вятъра.
— Мисля, че и предишната още не е отминала. До сутринта небето сигурно ще се проясни и тогава ще намерим начин да напуснеш острова.
— Чудесно — кимна Рейф.
Джен понечи да се изправи, ала мъжът сложи ръка на рамото й.
— Джен?
Тя се извърна и сякаш потъна в дълбините на очите му.
— Да?
— Аз те познавам, а и ти назова името ми. Защо не знаеш кой съм?
Тя мълча дълго, преди да отвърне. Не можеше да му даде смислен отговор, освен ако този мъж не бе оживял от сънищата й. Но ако се бе озовал на острова по някакво странно стечение на обстоятелствата, както подозираше Джен — както отчаяно се надяваше — историите за Гражданската война и за неврозата й само щяха да влошат състоянието му.
— Това е дълга история — най-сетне промълви тя. — Може би ще опитам да ти я разкажа, след като се наспим.
Ако изобщо успея да заспя, помисли тъжно младата жена. Ако сънят ти е седнал на канапето, дали все още би могъл да измъчва подсъзнанието ти? Скоро щеше да разбере.
— Джен?
Тя затвори очи, не смееше отново да го погледне.
— Да?
— Имам нужда от дрехи.
Младата жена повдигна клепачи и се усмихна.
— Господи, имаш право. Но не разполагам с нищо.
Освен ако нямаше нещо подходящо в старите сандъци на тавана, които възнамеряваше да претърси. Тя сви рамене.
— Ще измислим нещо сутринта, ако нямаш нищо против. Можеш да спиш в стаята за гости.
Да спи. Дали не трябваше да го буди периодично през нощта? И това бе научила в курса за оказване на първа помощ. Но ако се окажеше, че той не се чувства добре, какво трябваше да предприеме тогава? Джен отново въздъхна уморено. Щом се налага да стане жертва на халюцинации, не можеха ли поне да бъдат безобидни? Разходка в парка, вечер в луксозен ресторант, нещо подобно. Нима трябваше да се превръща в Чери Еймс, медицинска сестра по време на Гражданската война.
Рейф изглежда размисляше над предложението й. Бе свъсил вежди, очите му бяха потъмнели. Изглеждаше невероятно уязвим, когато вдигна поглед и сви рамене.
— Съгласен съм. Не си спомням нищо важно, което трябва да направя.
Тя се опита да го окуражи с усмивка. Бракът й бе продължил осем години, ала никога не бе изпитала тъй остра нужда да успокои съпруга си. Поне не по този начин. Ала в безпомощността на този мъж се долавяше очарование, на което не можеше да устои. Не я беше грижа кой е, откъде е и как се е озовал на нейния остров. Без да съзнава, бе решила да се отдаде на лудостта. Нямаше значение какво ще й се случи, единствено важно беше, че този мъж е тук и се нуждае от помощта й.
Мъжът, който бе събудил у нея спомени, които нямаше как да има.
Мъжът, който бе накарал тялото й също да си спомни по невероятен и невъобразим начин. Тя коленичи пред него и хвана ръцете му. Срещна погледа му и се усмихна.
— Ще изясним всичко, Рейф. Обещавам.
Сякаш против волята си, той кимна. Взря се напрегнато в очите й, като че се опитваше да открие прекъснатите нишки на паметта си. Струваше й неимоверни усилия, за да остане спокойна. Да потисне връхлетелите я везе познати чувства и инстинктивни реакции, припомнени й от друг живот. Ала не успя да успокои сърцето си, бясно блъскащо в гърдите.
Но когато Рейф посегна да погали страната й, Джен не можа да устои. Притвори очи и притисна буза към дланта му.
— О, Господи…
Сподавеният му шепот я принуди да го погледне. В очите му се четеше смайване и силно вълнение.
— Рейф? Спомни ли си нещо? — попита тя и стисна ръката му.
Той не отговори. Само продължи да се взира в нея. Ала сякаш не я виждаше. Джен усети лекия трепет на пръстите му и отново бе обзета от безпокойство.
— Рейф?
Тръпка разтърси тялото му и той дойде на себе си. Напрегнато се взря в нея, кристалносините му очи потъмняха.
— Джен, спомних си…
Сърцето й подскочи. Младата жена затаи дъх.
— Какво?
Той стисна ръцете й, сякаш за да я задържи при себе си.
— Защо съм тук.
Тя не можеше да издържи на напрежението. Светкавица раздра тъмното небе, силен гръм разцепи тишината; Бурята връхлетя с воя на вятъра.
— Защо? — попита Джен и се вкопчи в пръстите му.
— За да те спася.
Четвърта глава
— Да ме спасиш?! От какво? — объркано премига Джен.
Лицето му отново доби отнесен израз, сякаш мъжът търсеше отговора някъде вътре в себе си. Когато заговори, в гласа му се долавяше тревога, ръцете му трескаво се вкопчиха в нейните.
— Не зная… По дяволите, нямам представа. Само имам… това чувство.
Е, Джен добре познаваше необяснимите чувства. Освен това виждаше как Рейф става все по-блед, а това я разтревожи много повече от думите му.
— Рейф, всичко е наред. Вече си тук. Вероятно ще си спомниш всичко, след като се наспиш.
— Но, Джен.
— Остави ме да ти обясня — успя да се усмихне тя. — Ако наистина се нуждая от помощ, едва ли ще бъдеш в състояние да ме подкрепиш, ако не отпочинеш. Нека поспим и ще обсъдим въпроса сутринта. Повярвай ми, Рейф, нищо не може да ми се случи, докато бурята не премине.
Думите й изглежда не го убедиха.
— Имаш ли някаква представа какво би могло да те заплашва?
Джен бавно поклати глава.
— Не. Не съм нито шпионин, нито член на мафията. Аз съм обикновена майка, на която й остава твърде малко отпуска, преди да се върне на работа.
Безпокойството на мъжа сякаш нарасна.
— Майка?
Джен се намръщи, изненадана от реакцията му.
— Да. Имам петгодишна дъщеричка на име Ани. В момента е в Орегон на гости при баба си.
