— Ани… Ани… — Той поклати глава. — Господи, как ми се иска да си спомня какво ми говори това име.
— Тя не е в беда, нали? — разтревожено попита Джен.
— Не. Не е това. — Той разтърка очите си и Джен видя, че ръцете му все още треперят. — Господи, иска ми се да знаех. Да можех да си спомня!
— Нали си спомни за мен — опита да го окуражи Джен. — Постепенно паметта ти ще се възвърне напълно.
— Сигурна ли си?
— Разбира се — усмихна се младата жена. — Във филмите това се случва непрекъснато.
Помисли си, че той ще се съгласи, ала вместо това мъжът отново се намръщи.
— Къде?
Джен застина. Ако той се шегуваше, бе избрал твърде неподходящ момент.
— Във филмите — натърти тя.
Мъжът само сви рамене.
Джен реши, че точно сега не желае да обяснява какво представляват филмите. Може би на дневна светлина всичко щеше да си дойде на мястото.
— Ще поговорим за това по-късно — предложи тя. — А сега нека си легнем.
За първи път, откакто отвори очи, Рейф й се усмихна истински. Краката й се подкосиха, заля я ураган от чувства, които не бе изпитвала досега. Или поне не помнеше да е изпитвала.
— Отделно ли? — попита с дрезгав глас.
Джен изпита желание да се изкикоти като ученичка. Джен, която притежаваше волво и купуваше елегантните си костюми от изискани бутици. Желанието й доказваше колко се бе отдалечила от действителността заради необичайните обстоятелства. И макар да бе невероятно привлечена от обаятелния мъж, Джен се усмихна и отвърна.
— Повярвай ми, Рейф, и двамата не сме в състояние да постъпим другояче.
Тя го заведе до леглото. След като се увери, че всички врати и прозорци са затворени и разразилата се нова буря няма какво да отвее от верандата, Джен също си легна. Отпусната на леглото, тя се взираше в тъмнината, заслушана в бушуващия отвън хаос. Прозорците бяха с изглед към океана. Вятърът яростно ги обливаше с дъжд, солена вода покриваше почти изцяло дюните. Океанът тътнеше, гръмотевиците трещяха и ръмжаха като живи същества. Светкавиците сякаш никога нямаше да спрат, така че дори да успееше да затвори очи, Джен едва ли би могла да заспи. А тя и не смееше.
В мига, в който се пъхна под завивките, ужасът я скова. Старият страх, който излизаше на свобода в тъмнината, този безименен, носещ се във въздуха фантом, който я бе съпътствал в детството и все още седеше на раменете й, макар да бе вече зряла жена. Това нелепо детинско убеждение, че ще бъде изоставена. Че всички ще умрат и ще я оставят сама с редица от гробове, на които да носи цветя и да скърби. Съвсем сама, потънала в мълчание на своя остров.
Този страх я преследваше откакто се помнеше, преди смъртта на баща й, дори преди смъртта на Еди. Джен никога нямаше да забрави дългите ужасни нощи, когато се молеше баща й да дойде и да седне до нея, за да се убеди, че той не е изчезнал. Дни наред майка й се опитваше да я убеди, че подобен страх е глупав и детински, че хората, които я обичат не могат изведнъж да умрат. Но те умираха, един след друг, също както се бе опасявала през цялото време: И Джен живееше с постоянния ужас, че най-страшното все още предстои.
И сега беше убедена, че най-лошото скоро ще се случи. Сгушена в леглото, където бяха спали баба й, прабаба й и прапрабаба й, тя осъзнаваше, че е чакала появяването на този мъж. От първия си съзнателен миг бе убедена, че в живота й ще се появи човек, чиято смърт ще я разтърси дълбоко. Мислеше, че сънищата й с Рейф са отражение на този страх. Но всъщност те бяха предупреждение.
Беше толкова глупаво. Та тя бе зряла жена. Живееше в края на двайсети век и никога, дори в годините, когато бе влюбена в Майкъл, не би умряла заради мъж. Дори бе признала пред себе си, че смъртта на Майкъл й бе донесла само облекчение от възвърнатата независимост.
Можеше да се закълне, че единственият човек, когото не би понесла да загуби, е Ани.
И все пак в мига, в който Рейф отвори очи, тя го позна. Не като мъжа от сънищата, а като човека, за чиято съдба се бе страхувала през целия си живот. Единственият човек, събудил у нея инстинкти, които тя не бе в състояние да назове. Спомени, дотолкова ярки, та Джен не можеше да повярва, че не ги е преживяла.
Но имаше и други, неясни и тревожни, много далечни като немощни протуберанси на старо слънце. Отблясъци, така дълбоко проникнали в живота й, че тя дори не подозираше за съществуването им, докато слънцето не се завърна от далечната си орбита, за да я изненада с ужасяващата си мощ. Джен лежеше безмълвно, загледана в нестихващите пориви на бурята, чуваше как къщата тихо стене в стремежа си да устои на разразилата се стихия, а страхът постепенно плъзваше пипалата си и завладяваше тялото й като неизлечима болест. Защото единствената мисъл, която не й даваше мира, бе увереността, че Рейф ще я напусне така неочаквано, както се бе появил.
А подобно нещо не би могла да понесе.
През нощта бурята трябва да бе отминала, защото Джен най-сетне се унесе в неспокоен сън. Кошмарът не се появи, само несвързани сънища за Ани и баща й. Дори чуваше как Майкъл й шепне в тъмнината, а той не бе смущавал сънищата й доста отдавна.
Денят сякаш така и не настъпи; нощта изсветля в сив сумрак. Джен се бе разсънила напълно и се взираше през прозореца към разгневения, разпенен океан, чиито огромни вълни сякаш докосваха прииждащите на талази облаци. Бурята бе поутихнала. Но не бе отминала. Успокоена, Джен включи портативното радио, за да чуе прогнозата за времето и с мъка овладя обзелата я паника. Нощната стихия бе само предният фронт на ураган, който не след дълго щеше да връхлети брега. Джен разтърка зачервените си очи. Само това липсваше. Ураган, който щеше да отреже пътя за напускане на острова. Когато пристигна тук, нямаше никакви признаци, че времето ще се развали, иначе не би останала. Ако не бе така обсебена от глупавите сънища, може би щеше да обърне повече внимание на света около себе си.
Трябваше да намери начин да поправи радиостанцията, за да се свърже с Ани и да я успокои, че всичко е наред. Ако не успееше да се справи с повредата, щеше да се наложи да проникне с взлом в изследователската станция. Там вероятно имаха модерен радиопредавател. Джен не можеше да позволи Ани да се тревожи за нея. Не и след като толкова пъти бе сядала на леглото й, бе галила косите й и бе обещавала на дъщеря си, че никога няма да я остави сама.
Всяко нещо по реда си. Първо трябваше да затвори капаците на прозорците и да провери генератора. А също и да реши какво да прави с госта си. Откри го във всекидневната, където се наслаждаваше на изгледа към океана, разкриващ част от заемащите цялата стена прозорци. Пред тях бяха поставени солидни капаци, които да ги предпазват при буря. Е, сега бе дошло време да бъдат изпробвани.
Рейф не помръдна, когато тя приближи. Джен се зачуди дали изобщо е доловил присъствието й. Стоеше неподвижно, с отпуснати ръце, насочил поглед към опустошеното небе, сякаш би могъл да открие обяснение за загадъчното си пристигане. Бе измайсторил препаска от голяма хавлиена кърпа, гърбът и раменете му бяха голи. Джен не можеше да откъсне очи от прекрасното му тяло, в което долавяше сигурност, а не заплаха, дори когато мъжът беше разгневен.
Тя вдигна ръка към устните си, сякаш да потисне спомените, които Рейф събуждаше само с присъствието си. Малка къща с дървен под и огромна камина. Слънцето блести в косите на мъжа, лъчите пробягват по загорялото му лице. Той се усмихва, дочул стъпките й по твърдия под.
Но това бе невъзможно. Напълно невъзможно. Наистина ли?
— Спомни ли си нещо? — попита Джен. Гласът й бе дрезгав от вълнение.
Той дори не трепна. Само поклати глава, сякаш признанието бе твърде мъчително, за да бъде изречено.
— Нещо струва ли ти се познато?
Той леко повдигна рамене и сведе глава.
— Това — отвърна, все още загледан в океана.
— Какви чувства събужда у теб?
Последва кратко мълчание, сякаш мъжът обмисляше въпроса.
