Но макар да не чу скърцане, Джен имаше чувството, че с отварянето на сандъка е освободила това, което я преследваше в сънищата. Сякаш бе отворила кутията на Пандора и бе пуснала на свобода добрините и злините, за да извършат своето опустошение. Усещаше го да пълзи по тялото й, да прониква във всяка нейна фибра. Неясни чувства като слаб аромат на отдавна изсъхнали цветя — мъка, радост, болка се носеха във въздуха, като че отдавна копнееха да бъдат споделени. Джен с усилие потисна обзелото я желание да побегне. Вместо това сведе поглед към сандъка.
— Господи…
Най-отгоре, изяден от молците, скъсан и потъмнял от дима на хиляди пушки, лежеше сив вълнен мундир. Двата реда копчета проблясваха, ръкавите бяха украсени с петелки и грижливо сгънати, старата сабя благоговейно бе поставена отстрани, Джен се задушаваше. Бе виждала този мундир и чудесно знаеше от какво са петната и разкъсванията. Познаваше допира на вълнения плат, тежестта на сабята, когато се опиташ да я окачиш на колана на мъжа. Виждаше къде кръвта е напоила дрехата и усети как сълзи парят в очите й.
— Четвърти полк от щата Джорджия — дочу зад гърба си тревожен шепот.
Щом думите достигнаха до съзнанието й, Джен рязко се извърна. Рейф стоеше зад нея, втренчен в мундира. Лицето му бе изопнато, погледът — замечтан.
— Моля?
Мъжът се сепна, сякаш излизаше от транс и сведе очи към пея.
— Четвърти полк от щата Джорджия. Разбит при Спотсилвания.
Ако Джен бе от жените, които припадаха, в този момент сигурно щеше да загуби съзнание. Спотсилвания беше град във Вирджиния, на югоизток от областта Уайлдърнес, където се бяха водили най- жестоките и кървави битки по време на Гражданската война. Именно там на дванайсети май 1864 година Рейф е бил смъртно ранен.
Пета глава
— Откъде знаеш? — тихо попита Джен.
Рейф сякаш все още се намираше в недостъпен за нея друг свят.
— Откъде зная ли? Разпознах униформата.
Джен внимателно пристъпи напред.
— А за Спотсилвания?
— За какво?
— Ти току-що спомена Спотсилвания. Какво знаеш за този град?
За миг Рейф изглеждаше като хванат в капан между съня и действителността.
— Наистина ли казах подобно нещо? — попита накрая.
Джен посочи старата униформа в сандъка.
— Погледна този мундир и каза, че е принадлежал на някой от Четвърти полк от щата Джорджия. Защо?
Рейф се намръщи.
— Защо си толкова разстроена от това?
— Защото… — Защото всичко това беше абсурдно. Защото заради бурята Джен бе принудена да остане в тази къща заедно с мъж, който не би трябвало да съществува, и сочеше към доказателство, излязло сякаш от съня й. Защото не вярваше в чудовища, изскочили от нощта, й не можеше да разбере всичко това, какво остава да се примири, че наистина се случва. — Защото — предпазливо додаде тя, — мисля, че мундирът ще ти бъде точно по мярка.
— Това говори ли ти нещо? — Рейф изглеждаше объркан.
— Не — поклати глава Джен.
— Не знам защо, но на мен като че ли ми напомня нещо — сви рамене мъжът.
— Спомняш ли си как си се наранил, та е останал такъв белег на корема ти? — попита тя.
Рейф сведе поглед и колебливо докосна страховития белег.
— Не.
Джен кимна. Очакваше подобен отговор. Обърна се отново към сандъка и с благоговение взе мундира. Под него имаше други дрехи, мъжки дрехи, грижливо сгънати и напълно запазени, сякаш чакаха собственика да се върне и да ги облече. Е, той наистина се върна, помисли си като обезумяла Джен.
Преди Рейф да успее да възрази, тя му навлече мундира. Дрехата прилепна идеално, не сякаш бе шита по поръчка, а като че ли я бе носил дълги години. Мъжът беше смаян. Изумлението му нарасна, когато Джен плъзна пръсти през почернелия прорез в мундира и разкри белега, напълно съвпадащ със зловещото разкъсване в плата.
— Ето защо ти напомня нещо — рече младата жена.
— Не мислиш ли, че е време да ми разкажеш твоята история — решително вдигна поглед Рейф.
— Нека първо ти намерим дрехи, а докато закусваме, ще се опитам да ти обясня — въздъхна Джен.
Според всички правила, нито една от тези дрехи, не би трябвало да се запази. Нито ленените ризи, нито вълнените и памучни панталони. Нито старите домашни пантофи и халата, които говореха за финансова сигурност във времена, когато това се е срещало рядко. Но сабята също бе признак за богатство. Мъжът, притежавал тези дрехи, е бил офицер и джентълмен. Без съмнение земевладелец, ако можеше да се съди по изкусната работа на шивача.
Джен извади от сандъка дрехи, които биха били достатъчни за няколко дни, дори старомодно мъжко бельо. Приближи и понечи да затвори капака. Изведнъж й се прииска да седне и да разгледа всички тези старинни, събирани е години, вещи, сякаш бе детектив, търсещ улики за убийство. Но приближаваше ураган. Трябваше да укрепи къщата. Налагаше се да намери начин да се свърже с Ани. Необходимо бе да обясни на госта си ситуацията, която бе необяснима за самата нея.
Понечи да се отдалечи от сандъка, когато Рейф я спря. Облечен в леко пожълтяла риза и сиви панталони с тиранти, мъжът сякаш бе излязъл от стара фотография, най-вече заради тъмната си коса, така характерна за ирландците и невероятно светлите си очи. Джен бе дотолкова поразена от вида му, та не забеляза обзелото го напрежение…
— Джен…
Рейф обхвана лицето й и леко повдигна брадичката й, неспособен да потисне завладелия го копнеж. Устните му…
Джен нямаше представа кога е затворила очи. Неволно плъзна ръце по гърдите му. За първи път в живота си се поддаде на лудостта и откликна на целувката. Можеше да се закълне, че долови аромата на силен ром. Усети с бузата си наболата брада на мъжа. Дочу тихия му стон, въпреки шума на вятъра и дъжда. Нямаше представа защо допирът на устните на Рейф я опиянява. Защо нежната ласка на ръцете му й носи невъобразима наслада. Защо целувката му възпламенява тялото й, събужда я сякаш за нов живот. Въпросите, сънищата, необяснимите спомени намериха отговор в страстната целувка на един непознат.
Но той не беше призрак или видение. Без значение какви въпроси и съмнения я измъчваха, Рейф беше от плът и кръв, а чувствата, които бе събудил у нея в съня й, сега оживяха, десетократно по-силни, докато той я притискаше в обятията си.
Сякаш цял живот бе копняла за прегръдката му, сякаш през всички тези години бе жадувала да усети близостта на силното му тяло. Като че той бе единственият мъж, способен да й разкрие чудото на любовта. Младата жена най-сетне осъзна, че Рейф се е отдръпнал. Тялото й тръпнеше, беше замаяна и дори не се питаше за причината. Беше сигурна, че мигове на подобна физическа и духовна близост човек изживява един-единствен път.
— Съжалявам — прошепна Рейф. — Не трябваше…
— Трябваше — отвърна тя и най-сетне отвори очи.
Не бяха необходими повече въпроси. Мъжът отново я привлече към себе си и тя се сгуши в обятията му. Този път не затвори очи. Притисна се към гърдите му, заслушана в спокойните удари на сърцето му и ритмичното дишане. Потопи се в жизнеността, струяща от тялото му, която тъй безвъзвратно се бе изплъзнала между пръстите в ужасния кошмар.
Наслаждаваше й се като на първи слънчев лъч след дълга зима и потръпна при мисълта, че може отново
