— Ти съществуваш само в съня ми. Ти си плод на моята невроза, измислен образ, с който се опитвам да докажа, че това, което съм преживяла, не е чак толкова ужасно. Защото когато умираш в ръцете ми… Когато… — Джен избухна в ридания, неспособна да потисне пронизващата я болка. — Ти ми обеща! — извика тя. Искаше да го нарани, задето й бе причинил такава мъка, пък макар и само в съня й. — Ти ми обеща, че винаги ще бъдеш до мен, а ме излъга!
Не си бе дала сметка колко близо до нея е Рейф. Изведнъж се озова в обятията му и, останала без сили, се притисна към гърдите му.
— Може би не съм те излъгал — нежно прошепна той.
Джен гневно го отблъсна, отново обзета от страх.
— Не — настоя тя. — Не е възможно, по дяволите! Нима не разбираш? Потъвам отново в този проклет сън, в който те обичам повече от живота си, а ти отново ще ме напуснеш и този път това ще ме убие. Не мога да го преживея пак. Не мога.
— Ти ме обичаш? — достигна до нея гласът му.
Джен не знаеше какво да направи. Бе в обятията му, където се чувстваше защитена. В прегръдките, където търсеше успокоение, подкрепа, наслада. Познати любими ръце, които събуждаха нежни чувства и красиви спомени. Неоспоримо. Невъзможно.
Немислимо бе да е изпитвала преди подобни чувства. Биха могли да се запечатат в подсъзнанието й само чрез магията на сънищата. Невъзможно бе да обича Рейф. Но го обичаше. Винаги го бе обичала със страст, която я смущаваше, с преданост, устояла на всички трудности, с дълбоко уважение, което го поставяше на първо място в живота й. Дори преди генерал Лий, когато бе срещнала…
Джен рязко се отдръпна.
Мъжът беше като антена, привличаща космическа енергия. Сякаш в миг се бе превърнала във вдовица на войник от армията на Конфедерацията.
Джен не можеше да си поеме дъх. Не бе в състояние да стои спокойно. Понечи да се отдалечи, но Рейф хвана ръката й.
— Наистина ли ме обичаш? — попита отново.
Тя вдигна глава, готова да отрече. Все пак това беше невъзможно. Но щом срещна погледа на Рейф, сърцето й лудо заби. Тя го познаваше. Той сам не се познаваше така добре както го познаваше тя. Знаеше силните му страни и слабостите му, навиците му, любимите му места. Знаеше, че колкото повече го опознава, толкова по-силно го обича.
— Ти си отличен стрелец — рече тя. — Роден ездач, построил своя ферма със собствените си ръце. — Младата жена неочаквано се усмихна. — И с моите. Памук и праскови. Прекрасно кътче, наречено „Седемте сестри“ в памет на твоите лели, които са те отгледали. Не обичаш силен алкохол, но харесваш ябълково вино. Прилошава ти, щом видиш кръв.
— Наистина ме обичаш — усмихна се мъжът.
— Не трябва.
Рейф само поклати глава и нежно прокара пръсти през косата й.
— Няма значение. Обичаш ме. Това е достатъчно.
— За какво? — попита тя и се отдръпна.
— За мен. Когато дойдох в съзнание, се питах къде съм сгрешил. Знаех, че те обичам. Не разбирах, защо ти не ме обичаш.
— Моля?
Усмивката му издаваше искрено задоволство.
— Може би аз наистина съм този мъж, сражавал се във войната между щатите — рече той. — Може би наистина съм умрял и сега се връщам. Може би никога не съм умирал. Не ме интересува. Важното е, че съм тук сега и каквото и да ми струва, ще те спася.
— И после ще ме изоставиш — настоя младата жена.
— Не мисля, че изобщо някога съм те изоставял — поклати глава Рейф.
Джен инстинктивно протегна ръка, сякаш да се предпази от него.
— Никога не казвай подобно нещо.
— Защо? Нима предпочиташ да не съществувам? Да съм безплътен като призрак? Е, не мисля, че е така, Джен. Осезаемо чувствам, че съм от плът и кръв и се радвам. Още по-щастлив ме прави твоето присъствие. Всичко друго ще дойде от само себе си.
Ала Джен не изглеждаше убедена. Очите й отново се напълниха със сълзи.
— Лесно ти е да го кажеш — намръщи се тя. — Ти знаеш, че си от плът и кръв. А аз как да се уверя?
— Нима това е толкова важно за теб?
— Да, много е важно — въздъхна Джен.
Шеста глава
Залостиха капаците на прозорците. Включиха генератора пет минути преди електрозахранването да бъде окончателно прекъснато. Опитаха се да поправят радиостанцията, ала тя бе твърде стара и усилията им бяха напразни. През цялото време никой от двамата не проговори.
Джен непрекъснато си напомняше, че не трябва да се привързва към Рейф. Не можеше да разчита на него. Ала бе длъжна да признае, че й е приятно да усеща близостта му. Той изпълваше къщата с музика, която бе в идеална хармония със звучащата в душата й мелодия. Не можеше да потисне копнежа, който събуждаше в тялото й всяко докосване на мъжа, както и почти болезненото желание да усети ласките му.
Затова се съсредоточи върху бурята, върху къщата и върху задачата да се свърже с Ани — проблем, който с всяка изминала минута ставаше все по-трудно разрешим.
— Не мога да я разочаровам — настоя Джен, заслушана в пронизителния вой на вятъра.
— Навън е тъмно — напомни й Рейф. — Няма да изминеш и десет метра и ще се натъкнеш на някой риф.
— Наоколо няма рифове — уморено го поправи тя. — Само блата.
— Няма значение. Не трябва да излизаш.
Джен прекоси всекидневната, вперила поглед в плътната тъмнина на мястото на прозореца. Капаците осигуряваха чудесна защита срещу бурята, но според прогнозата, най-лошото все още предстоеше. Джен беше неспокойна. Може би заради непрестанните предупреждения на Рейф, може би защото не можеше да се свърже с Ани, но имаше чувството, че нещо не е наред. Неспособна бе да се отърси от усещането за смътна заплаха, което сякаш витаеше във въздуха и безмилостно я задушаваше.
Рейф се отправи към кухнята и Джен го последва.
— Ще ми отнеме само десет минути да прекося острова е мотоциклета — опита се да надвика тя постоянно усилващия се вой на бурята.
— Ще излезеш в урагана с мотоциклет?! Нищо чудно, че съм тук.
— О, престани. Ще отида да го изкарам изпод навеса.
— Няма да ти позволя — препречи й пътя той. — Джен, бъди разумна. Ще опитаме утре сутринта.
— Ами ако бурята не е отминала?
— Ани е с баба си — напомни й мъжът.
— Баба й не вярва, че е възможно малките момиченца да се страхуват — нервно се засмя младата жена.
— Моля те, Джен, почакай до сутринта. Тя ще спи добре през нощта. Обещавам ти.
Джен прехапа устни, за да не му припомни колко измамни са неговите обещания. Започваше да вярва във всичко това. Ако допуснеше, че от болницата с ранени от миналия век Рейф се озовал на нейния бряг, то явно бе попаднала в някаква чудата примка на времето, появила се като резултат от съчетанието на емоционалната й нестабилност и космически смущения, предизвикани от бурята. И може би в нея се бе въплътила загадъчната жена, която бе търсила любимия си в болницата в Ричмънд по време на Гражданската война. И все пак трябваше да има по-приемливо обяснение. Сигурно съществуваше някакво доказателство, че всичко това е странно съвпадение.
