да загуби Рейф.
Но това бе неизбежно. Който и да й бе дал този безценен подарък, щеше да поиска нещо в замяна. Беше като небесен дар, който тя не можеше да оспорва, а единствено да му се наслаждава. Минута след минута, час след час, докато не се събудеше, за да открие, че дрехите са отново в сандъка, а леглото в гостната е непокътнато.
Мисълта я изплаши не на шега. А може би това никога не би й се случило, ако не бе настояла да запазят старата къща, която майка й не желаеше. Дали майка й знаеше? Дали бе имала подобен гост, ала не бе споделила с дъщеря си? Или просто бе усетила витаещите из къщата спомени, които я бяха изплашили?
Джен трябваше да знае. Щеше да я разпита веднага щом се обадеше на Ани.
— Ани — прошепна тя и вятърът отвърна като ехо. Дъждът шибаше безмилостно стените, вълните яростно се разбиваха в брега. Ураганът. А на един континент разстояние дъщеричката й щеше да чуе прогнозата и с тревога да очаква завръщането на майка си.
Странното усещане за изолация от света изчезна и действителността яростно връхлетя Джен. Бе невъзможно да се преструва, че нищо друго няма значение, освен мъжа, появил се в бурната нощ. Трябваше да защити дъщеря си. Трябваше да унищожи този натрапчив страх, преди да е обхванал с пипалата си сърчицето на Ани, така както бе обвил нейното. Преди да проникне дълбоко и да се превърне в звяр, който не може да бъде укротен.
Рейф леко се отдръпна.
— Твоята дъщеричка? — попита той.
Джен вдигна поглед и отново се възхити на изваяните му черти. Неясни сенки танцуваха по лицето му, разрошената черна коса рязко контрастираше върху бялата превръзка, очите му горяха в тъмнината. Дълбоко в себе си младата жена чуваше настоятелен глас, който я предупреждаваше да обърне повече внимание на сенките, а не на огъня. Усети как стомахът й тревожно се свива, опита се да потисне безпокойството, ала не успя.
Сведе очи и се отдръпна от мъжа. Пое дълбоко въздух и опита да се овладее. Извика в съзнанието си образа на дъщеря си, за да се върне към действителността.
— Тя се страхува да не бъде изоставена — призна Джен. — Наследила е този страх от мен. Веднага щом залостим капаците, трябва по някакъв начин да се свържа с нея. Вероятно вече е чула за наближаващия ураган и ще се уплаши.
— Добра майка си — кимна Рейф и се усмихна.
— Опитвам се — неволно откликна на усмивката му Джен.
Неочаквано появилата се помежду им близост обезпокои Джен. Можеше ли да се довери на Рейф? Целувката им сякаш бе отключила спомени за приятелство, близост, разбирателство.
Двамата безмълвно слязоха по стълбата и поеха към кухнята, сякаш се познаваха отдавна и стотици пъти се бяха разхождали заедно. Ала щом пристъпиха в стаята, Рейф се озърна несигурно.
— Нищо ли не ти напомня? — попита младата жена.
— Нищо — поклати глава той. — Зная, че тук се приготвя храна, ала нямам представа как.
— Защото си мъж! — възмутено възкликна Джен.
— Предполагам, това е обида.
— Да, така е. Майкъл дори не влизаше в кухнята, освен ако събранието, на управителния съвет не се провеждаше там.
Двамата се настаниха на масата и похапнаха, а Джен се опита да събуди някакви спомени у госта. Посочваше му различни предмети и ги назоваваше, споменаваше исторически дати и събития. Ала паметта му бе като гладка мраморна плоча, от която са изтрили всичко. Рейф не можа да спомни нищо повече от това, което вече й бе казал. Ала твърдеше, че чувството му за грозяща я опасност се засилва все повече.
— Неоснователно се безпокоиш — отхвърли опасенията му тя. — Не съм импулсивна. — Освен може би напоследък, помисли си. — Не възнамерявам да плувам с лодка до континента в бурята.
— Ами ако ураганът ни помете?
— Не изглежда толкова силен — поклати глава Джен. — Тази къща е устоявала на много по-силна стихия. Единственият ми проблем е да се свържа с Ани. Мисля, че някой от бушоните в старата ми радиостанция е изгорял, а предполагам, че нямам резервен. Ако е така, имам друг план.
След като разбра, че другият план включва прекосяване на острова в бушуващата буря, Рейф мигновено го отхвърли.
— Но аз не съм искала разрешението ти — смаяно рече Джен.
— Щом съм тук, за да те спася, трябва да се вслушваш в съветите ми — спокойно заяви Рейф. Младата жена махна с ръка и отнесе съдовете в умивалника. — Което ми напомня — продължи мъжът, — че възнамеряваше да ми разкажеш откъде знаеш кой съм.
Джен застина.
— Цялата история ще ти се стори доста чудновата — призна, без да се обърне.
— Не е ли по-добре аз преценя?
— Може би си прав — извърна се тя. — Аз така и не мога да намеря обяснение. — Пое дълбоко въздух и тихо заразказва: — Запознах се с теб преди пет години, когато за първи път отседнах в тази къща. Виждах те винаги, когато дойдех тук, с течение на времето като че ли все по-често. Но при сегашното ми посещение, те виждах всяка нощ.
— Виждала си ме?
— Ти умря в ръцете ми.
Мъжът замълча.
Джен опита да му се усмихне окуражително.
— Да, за мен е също толкова ужасно. Наистина бих искала да зная от какво е белега ти, защото в моя сън раната е от куршум.
— В твоя сън?
Тя кимна. Ужасното чувство за неизбежност отново я връхлетя. Зловещата увереност, че всяка нощ ще преживява смъртта му и ще крещи от мъка, каквато никога дотогава не е познавала. Джен пое дълбоко въздух и опита да се успокои.
Само сънят да не беше толкова реален. И да не го разказваше на самия Рейф.
— В съня ми. Всяка нощ. Зная, че работя в болница в Ричмънд, че е средата на май и че току-що са докарали много ранени войници от Уайлдърнес — битка, превърнала се в касапница, каквато човечеството не помни. Научавам, че си успял да се добереш до моята болница, след като си бил ранен при Спотсилвания, заприличала на кръг от ада. Но ти си съумял да стигнеш до моята болница, където най-сетне те откривам и те притискам в обятията си. Където ти ми обещаваш, че никога няма да ме изоставиш. И умираш.
Джен не усещаше сълзите, които се стичаха по бузите й.
Не чуваше разтърсващите я ридания. Не можеше да откъсне поглед от Рейф, който стана и приближи към нея.
— През коя година се случва всичко това?
— 1864.
— А коя година е сега?
— 1993.
Той застина за миг, разтревожен и объркан. В тези дрехи приличаше толкова много на Рейф от съня й. Напомняше й за невероятната мъка, която бе изпитала.
— Не мога да го преживея отново — тихо настоя тя. — Не мога.
Рейф пристъпи към нея. Тя опита да се отдръпне, ала нямаше сили.
— Какво имаш предвид? — попита мъжът.
— През целия ми живот хората, които обичам, ме изоставят. Умират. Мислех… че именно от това се страхувам през всички тези години. Но съм се лъгала. Всъщност ти ме караш да се боя.
— Защо, Джен?
— Защото не съществуваш! — извика тя и избърса сълзите си. — Невъзможно е!
— Защо не? — сви рамене мъжът. — Чувствам се като нормален човек.
