— Бил съм щастлив тук.
Джен не знаеше какво да каже. Нямаше представа какви други въпроси да зададе, за да събуди спомените му, затова се върна към по-неотложните проблеми.
— Боли ли те глава?
Той сви рамене.
Джен вече бе свикнала с този жест.
— Е, не се безпокой. Имам достатъчно аспирин.
В отговор мъжът само кимна.
— Гладен ли си?
Рейф най-сетне се обърна с усмивка.
— Умирам от глад. Но ми се струва, че не съм облечен подходящо.
За момент Джен се взря в него. Да, имаше право. Искаше й се да се усмихне, ала не успя. Беше твърде развълнувана. Знаеше какво бе изпитала, докато ръцете му я обгръщаха. Знаеше, че този ужасен белег е станал причина за смъртта му…
Вдигна поглед и се зачуди как да му обясни, че за нищо на света не би се качила да претърси тавана. Липсата на интерес към фамилната история явно бе семейна черта. А вече нямаше и желание. Страхуваше се. Бе уверена, че това, което я очаква на тавана, по някакъв начин е свързано с пристигналия мъж.
— Имаш право — успя да се усмихне тя. — За беда, едва ли нещо мое ще ти бъде по мярка, а всичко останало е прибрано в сандъци преди поне петдесет години.
— А дрехите на съпруга ти?
— Той почина преди пет месеца.
— Съжалявам. Не исках… — смутено промълви Рейф.
— Всичко е наред — усмихна се Джен. — Не се безпокой. Бяхме… се отчуждили отдавна. Ти изпий няколко аспирина, а аз ще се кача на тавана да ти потърся дрехи.
Мъжът я последва в кухнята.
— Няма ли дрехи, останали от съпруга ти?
Джен се усмихна. За нищо на света не можеше да си представи Рейф облечен в костюмите с жилетки на Майкъл или в скъпите му безупречно бели ризи. Подобни дрехи биха сковали Рейф, биха изсмукали жизнеността му. Подхождаха му избелели джинси и памучна фланелка, преметнато през рамо спортно яке. Какъвто и да беше Рейф, със сигурност не беше банкер.
— Не — отвърна тя и му подаде хапчетата с чаша вода. — Майкъл никога не оставаше тук за дълго. Идвал е само два пъти — когато наследих къщата и около седмица преди да загине. Не понасяше океанския въздух.
— Сама ли идвате тук?
— С Ани. Това е фамилна къща на моето семейство. Предавана от поколение на поколение, само че моята майка не я искаше, затова я наследих аз.
— Радвам се — промълви Рейф и се загледа към океана, простиращ се пред къщата.
Джен проследи погледа му. Видя дивите вълни и пясъка, клонестите дъбове и посивелия мъх, представи си го в цялото му великолепие — с кръжащите чайки, рибарките и чаплите, делфините, които играеха във водата, изгревите, напомнящи импресионистичен пейзаж. Помисли си от какво би се лишила, ако не притежаваше къщата, и се усмихна.
— Аз също. — Тя се извърна и рече делово. — А сега приготви нещо за закуска, докато ти потърся дрехи. Съгласен ли си?
Той кимна. Джен се зае със задачата, която съвсем не й беше по сърце. Пое към тавана да претърси сандъците, останали от предците й.
Пое нагоре по тясна стълба, която се тръгваше за тавана на собствената й спалня. Младата жена знаеше, че не е разрушена. Работниците, ремонтирали къщата, бяха споменали за ненужни мебели и сандъци, струпани в мрачното помещение с нисък таван, но на Джен й през ум не й бе минало да се качи и да го разчисти. Никой в семейството й не проявяваше интерес към фамилната история. Когато разпитваше баща си, той само се усмихваше и казваше, че е потомък на конекрадци. Майка й споменаваше, че в нейния род е имало само обикновени хора, изкарвали прехраната си с тежка работа. Нямаше крале, мечтатели, воини. И Джен, която не бе любопитно, а послушно дете, дори не помисли да разпитва повече.
Също като родителите си, тя мислеше за настоящето и бъдещето. За училището, кариерата, брака и семейството си. Фамилната история бе оставена на тавана, където й беше мястото. Джен хранеше уважение към старинните предмети, но никога не й бе хрумвало да нахлупи старите шапки с щраусови пера и да се престори, че отива на посещение при кралицата.
И ето че сега стъпваше на непозната територия. Вътре беше горещо, задушно, единствената електрическа крушка хвърляше слаба мъждива светлина. Къщата продължава жаловито да стене над главата на младата жена. Дъждът барабанеше по ламаринения покрив като рикоширали куршуми, вятърът се бореше да проникне през пролуките. Сенките властваха в сумрачната стаичка и Джен усети тръпки да лазят по гърба й.
Работниците не бяха излъгали. Имаше доста ценни предмети, събирани в продължение на сто и петдесет години от обитателките на „Седемте дъба“ откакто първата наследница бе решила да се установи на този самотен остров. Но Джен търсеше единствено сандъци, кутии, скринове, които биха могла да съхранят дрехи за едър мъж като Рейф. Изведнъж й се прииска да бе научила повече за семейството си. Поне щеше да знае дали някой е бил висок като Рейф. Доколкото й бе известно, съпрузите на жените в семейство О’Шей бяха все средни на ръст.
Джен дълго остана неподвижна, отчаяно се опитваше да събере смелост и да отвори поне един от старите сандъци, струпани на пода. Имаше стар велосипед, закачалка за шапки и три стари ловни пушки. Кутии и панери, сякаш умишлено заключени тук, за да не оказват влияние на бъдещите наследници. Джен бе обзета от чувството, че тук обитават призраци. А през последните шест години, тя често бе идвала на острова и бе живяла само няколко метра под тази стая. Нищо чудно, че я спохождаха загадъчни сънища. Трябвало е да се качи. Да опознае по-добре тази къща, вместо да я използва само като лятна вила. Е, щеше да се постарае да я покаже на Ани. Ако, разбира се, сега събереше кураж да разгледа тавана.
— Джен?
Младата жена се сепна.
— Господи, как ме изплаши. Никога не прави така — рече тя, съзряла бинтованата глава да се подава през отворения капак на пода.
Рейф се огледа.
— Стана ми студено. Реших да ти предложа помощта си.
— Нахрани ли се вече?
— Ами… като че ли не мога да се справя с приготвянето на закуската — усмихна се безпомощно мъжът.
— Е, добре, внимавай. Нямам представа какво ни чака тук.
Той се качи и тя отново се възхити от прекрасното му тяло. Е, страстта нямаше място тук. За да избегне неочакваното изкушение, Джен най-сетне решително се насочи към най-близкия сандък.
— Да се надяваме, че не само жени са прибирали дрехите си тук — рече тя. Рейф се наведе, за да не удари главата си в ниския таван.
— Кринолините едва ли ще ми подхождат — подхвърли той.
— Не и ако ще ми помагаш да залостим капаците на прозорците и вратите на къщата — натърти тя и постави длани върху сандъка. Ръцете й трепереха.
— Да залостим капаците ли? — Тя кимна. — Извинявай, трябваше да ти кажа. Изглежда се налага да останем тук по-дълго отколкото мислех. Наближава ураган.
Рейф замълча, сякаш да обмисли думите й.
— Разбирам — рече и пое да разгледа тавана.
Джен отново насочи вниманието си към сандъка. Беше стар и доста олющен с месингови дръжки и дъговиден капак. Младата жена се надяваше да не е заключен. Плахо подхвана капака и го повдигна. Сандъкът се отвори лесно и младата жена изпита облекчение. Поне не й се наложи да чуе зловещо скърцащи панти. Подобен звук би я ужасил в това помещение.
