Мъжът от сънищата

Знаеше, че причина за кошмара е чувството за вина, което изпитваше, задето не скърбеше за Майкъл. Страхът, че ще бъде изоставена, я преследваше от детството и отново се бе завърнал по ужасяващ начин. Бе загубила толкова близки хора — баща си, съпруга си, най-добрия си приятел Еди, удавил се, докато се опитваше да я измъкне от езерцето, когато тя бе седемгодишна. Но каквато и да беше причината за тези сънища, Джен изпитваше непоносима болка заради смъртта на мъжа и крачеше из къщата, която стенеше сякаш в агония. Сенки се виеха и пълзяха по стените. Зад дюните океанът ревеше, бурята блъскаше в прозорците. Звуците напомняха на Джен за грохота на сражение. Беше съвсем сама и все пак можеше да се закълне, че я следват стъпки, а смъртта сякаш витаеше наоколо.

— Достатъчно — рече високо, ала не твърде решително. — Време е да направя нещо.

Може би къщата пазеше някаква злокобна тайна. Или пък старите вещи, събирани на тавана от дълги години. Е, като че ли беше време да разреши проблема. Ще се качи на тавана и ще претърси за призраци.

Нова светкавица раздра небето. Джен подскочи, сърцето й заблъска в гърдите.

— След минутка — окуражи се тя. — Само да изпия още чаша вино и да погледам бурята.

Страхът победи. Джен излезе на верандата и остави дъжда да отмие задушаващия я ужас.

Със страховит грохот и съсък по повърхността на океана се плъзна светкавица. Огромните дъбове, дали името на къщата, се клатеха и удряха един в друг, сякаш в опит да се освободят от вятъра. Мъхът, покрил стволовете, танцуваше в тъмнината като хиляди полудели духове. Сенките побягнаха под блесналата синьо-бяла светлина и Джен затаи дъх.

Там, на брега.

Имаше нещо.

Нещо помръдна.

Младата жена притисна ръка към устните си, гъстата и червена коса залепна за челото и тя я отметна също както в съня. Сърцето й биеше толкова силно, та сякаш заглушаваше тътена на океана, страхът я изгаряше отвътре.

Блесна нова светкавица и Джен го видя отново. Тяло. Тяло на мъж, проснато на половината път от къщата до яростно настъпващите вълни.

— О, Господи — изстена Джен и се огледа, като че търсеше помощ. Ала знаеше, че е съвсем сама. Никой, освен нея, не живееше на острова. Само в Дружеството за защита на природата през деня имаше хора. Джен беше наследила острова и не бе направила никакви промени, за да запази богатата екосистема. А пък и на нея самата така й харесваше. Досега.

Непознатият помръдна съвсем леко. Джен съзнаваше, че няма време за размишления. Грабна вълнения си шал от закачалката и се втурна навън.

Пясъкът беше мокър, вятърът яростно я блъсна, разроши косите й. Светкавиците плъзнаха търсещи пръсти, но не я откриха. Тя се спъна, едва запази равновесие, но продължи да тича към проснатия мъж.

Голия мъж.

Джен спря за миг изумена. Огледа брега, но никъде не се виждаше лодка. Нито останки от разбит самолет или кораб. Как ли бе стигнал до острова? Нямаше значение. Той беше ранен. Джен се наведе и го обърна по гръб.

И рязко се изправи с вик.

Мъжът, който лежеше в безсъзнание на брега, беше същият, когото бе прегръщала в съня си.

Втора глава

Не беше необходимо той да отвори очи, за да бъде сигурна. През последните пет нощи го бе притискала в обятията си, бе галила косата му, обгръщала с ръце гърдите му в стремежа си да задържи живота в тялото му със силата на волята си. Но имаше и нещо повече. Увереността, че познава това тяло. Бе му се възхищавала, отначало срамежливо, с тайно обожание, наблюдавайки го крадешком над ветрилото, после по-смело при няколко танца. А после…

Господи, какви мисли се въртяха в главата й?

— Станете — необмислено заповяда тя, без да помръдва от мястото си.

Мъжът като че ли не я чу. Проблесналата светкавица й разкри причината. На лявото му слепоочие имаше дълбока рана. Джен мигновено се наведе, сякаш водена от необясним инстинкт.

— Не умирай — помоли тя и плъзна ръка по голите му гърди.

Усети колко е студена кожата, мокра от сипещия се дъжд. С треперещи пръсти докосна врата му и усети едва-едва долавящия се пулс. Джен се бореше срещу всепоглъщащата увереност, че познава това стройно атлетично тяло така, както се познава тялото на любимия. Опитваше се да прогони злокобното видение как погребва този мъж през един горещ и задушен летен ден, когато дори птиците бяха замлъкнали, поразени от жестокостта на смъртта.

— Моля те — отчаяно изхлипа тя. — Трябва да ми помогнеш.

Мъжът не я чуваше.

Джен се огледа отново, търсейки захвърлена на брега дъска или сал, на които би могла да извлече безчувственото тяло по дюните. За миг й се стори, че зърна някаква светлина зад къщата, но трябва да беше отражение в счупена бутилка или захвърлено парче стъкло. Беше съвсем сама на острова, нямаше на кого да разчита за помощ, а трябваше да премести Рейф от брега. Рейф.

Тя сведе поглед, поразена от собственото си предположение. Вече му даде и име. Господи, нима започваше да халюцинира? Нищо чудно следващия път като се огледа да открие, че е облечена в кринолин. В крайна сметка Джен призова на помощ знанията си по оказване на първа помощ. Успя да вдигне човека до седнало положение. Уви го в дебелия шал и започна да го влачи по пясъка.

Бурята отминаваше, ала дъждът продължаваше да вали, ставаше все по-студено. Но тръпките, разтърсили Джен, не се дължаха на студа. Младата жена бе в шок. Струваше й се, че всеки момент ще се събуди отново, ала нищо подобно не се случи.

С цената на невероятни усилия и не малко проклятия, Джен най-сетне успя да завлече ранения в къщата. Успя дори да го издърпа нагоре по стълбите, преди окончателно да се предаде, останала без сили. Изведнъж осъзна, че го е оставила в ъгъла на всекидневната, подпрян на стената. Също като…

Най-сетне неочакваният гост бе настанен в средата на стаята, увит в сухи топли одеяла, главата му почиваше върху мека възглавница. Ала и това не помогна. Чувството, че е преживяла вече всичко това бе толкова силно, че я замая. Все още усещаше миризмата на онова дълго просторно помещение, чуваше стоновете на умиращите. Чувстваше непоносимата мъка, ужасната болка от загубата на любимия.

Може би ако се обадеше на Ани, всичко щеше да си дойде на мястото. Вероятно щом затвореше телефона и се обърнеше, щеше да открие, че посетителят й е изчезнал като обикновена халюцинация. Ала не смяташе, че ще има такъв късмет.

— Недей…

Джен бе поела към банята, когато дрезгавият шепот я накара да застине.

— Какво да не правя? — попита тя и се наведе към мъжа.

Той сбърчи чело, сякаш да се съсредоточи. Изстена и леко помръдна.

— Не умирай — прошепна, сякаш му бе трудно да изрече думите.

Джен се взря в лицето му.

— Моля те, любов моя — произнесе той съвсем ясно. — Не умирай.

Джен побягна.

Дълго остана в банята, втренчена в огледалото.

— Той не е тук — опита се да убеди тя червенокосата жена с обезумели очи, която се взираше в нея от огледалото. — Като се върнеш във всекидневната, там няма да има никой. Изглежда е имало нещо в храната или във виното…

Червенокосата отсреща явно не й повярва. Тъмнозелените й очи бяха разширени от ужас, лицето й бе бяло като платно.

— Преживя тежка седмица — увери се Джен, сякаш гласът й би могъл да придаде достоверност на мислите. — Самолетната катастрофа, погребението. Безпокойството как Ани ще приеме вестта за смъртта