— Трябва да помисля какво ще кажа на Ани.
Рейф остави телефона на масата. Стана и подаде ръка на Джен. Щом младата жена се изправи, той я отведе до канапето, където седна до нея, хвана ръката й и заговори:
— Зная, че сигурно ще ти се стори доста странно…
— Не по-странно от всичко, случило се през този уикенд.
— Не бъди толкова сигурна. И аз смятах, че съм се озовал на брега ти, за да ти спася живота.
— Нали вече изяснихме това — нетърпеливо се обади Джен.
— Не сега — възрази мъжът. — Тогава.
— Тогава?
— През 2120 година. Тогава има друга Дженевив…
— Моя наследничка?
— Твоята праправнучка.
Джен смяташе, че вече нищо не може да я изненада или трогне. Бе сгрешила. Очите й се напълниха със сълзи. Внучката на нейната внучка. Невероятно! Още не бе навършила трийсет години, а знаеше, че името й, спомените ще бъдат продължени толкова далеч в бъдещето.
— А тя… прилича ли на мен?
— Така мислех — горчиво се усмихна Рейф. — Тя притежава твоя талант, твоята страст…
— Но с нея всичко е наред, нали? Спаси ли я?
— Направих всичко, което беше по силите ми, но тя беше толкова отчаяна и обезверена…
— Отчаяна? За какво говориш?
Рейф пое дълбоко въздух. Смело погледна Джен в очите, макар да знаеше, че ще отгатне чувствата му.
И Джен разбра. Сърцето й замря, завладяно от неописуема мъка.
— О, не, Рейф. Не го е направила.
Мъжът стисна ръката й. Ала Джен едва-едва усещаше докосването му. Мислеше единствено за онези други жени, чиито избледнели фотографии майка й бе скрила, за да я предпази.
— По времето, когато съм роден, самоубийството ти се бе превърнало в легенда сред жените от рода О’Шей? — обади се Рейф.
— Самоубийството ми?! Но аз никога…
Мъжът тъжно се усмихна.
— Нямало е как да разберат. Никой от тях не се досетил. Намерили са те след бурята, напълно облечена. Изхвърлена на брега. Всички дневници били разпръснати из къщата, сандъците били разтворени, а съдържанието им извадено. Майка ти била заключила всичко, за да те предпази, за да не бъдеш обсебена от наследството на жените в рода О’Шей.
Когато видяла всичко, стигнала до същия извод, който направил и съдебният патолог. Самоубийство. Самоубийство, което не само възстановило традицията. Дъщеря ти изпитвала благоговение и преклонение. Боя се, че след смъртта, ти, тя така и не могла да се възстанови напълно.
Джен се бореше за глътка въздух. Не можеше да си представи, че е причинила такава болка на детето си, на наследничките си до четири поколения напред.
— А какво се случи с твоята… Джен?
Рейф смутено сви рамене.
— Измъкнах пистолета от ръцете й — отвърна и притисна Джен в прегръдката си, за да заглуши болезнения й стон. — Джен, струва ми се, че все още не си разбрала. Ние променихме всичко. Попречихме на Майкъл да осъществи плана си и да се измъкне. Предотвратихме удавянето ти и създаването на легендата за жените О’Шей. Също както майка ти е стремила да постъпи.
— Ани… — прошепна Джен и отправи поглед към телефона.
— Сега ще имаш възможност да й покажеш грешките, направени от предшественичките й и да я предпазиш от тях. Може би тя ще научи децата и внуците си.
— Само като си помисля как тя е щяла да повярва, че съм я изоставила, когато всъщност аз бях тръгнала да й се обадя именно, за да не се чувства самотна. Щяло е да бъде ужасна грешка.
— Да, Джен. Ето защо смятах, че е толкова важно да се върна, да бъда тук до теб.
— Все още има нещо, което не разбирам — настоя тя. — След като всичко това е предопределено от съдбата и ние непрекъснато сме се прераждали, за да се срещнем, защо в моя живот няма Рейф? Нали всички останали са имали?
— Ти също си имала — увери я нежно мъжът. — Направих разследване, докато се опитвах да помогна на Джени. Имала си приятел, когато си била малко момиченце. Много близък приятел.
— Господи! — Очите на Джен се разшириха от изумление. — Еди! Едмънд Р. Маккалпин. — Тя се обърна към мъжа, когото обичаше толкова отдавна. Когото щеше да обича вечно. — Бяхме само на седем. Дори не знаех, че се е казвал Едмънд Рафаел. — Учудено поклати глава. — Значи си ме спасил два пъти в един живот.
— Удоволствието беше мое — усмихна се Рейф и я целуна.
Джен се сгуши в прегръдките му, мислеше за любовта, неподвластна на времето, за неугасващата страст, събуждала живот след живот. Спомни си удоволствието и радостта, които бе изпитала в обятията на този мъж и прие безрезервно присъствието му.
Дълго време двамата останаха прегърнати. Наслаждаваха се на хармонията помежду си, жадни за любовта, изгубена прекалено много пъти.
Джен имаше толкова много въпроси — за Рейф, за живота му, за всички негови предци. Искаше да научи всичко за мъжа, когато имаше щастието да притиска в прегръдките си. Ала имаше и други въпроси, които не й даваха мира. И знаеше, че не може да ги избегне.
— Ти си фермер, нали? — прошепна тя със затворени очи.
— Може да се каже. Отглеждам коне.
Джен кимна, изведнъж доловила старото ехо от миналото, гласовете на онези жени, държали своето бъдеще в ръцете си, без да съзнават силата си.
— Спомняш ли си другите? Знаеше, че не е нужно да му обяснява.
— Имам съвсем откъслечни спомени — отвърна Рейф. — Започна по същия начин както при теб, сънища за Ричмънд, за острова, за удавяне, спомени за другите Дженевив. Само че аз вече имах Джен, която да обичам. Ала всеки път, когато се опитвах да открия нещо, с което да й помогна, се чувствах обсебен от теб. Не можех да повярвам на историята, която се разказваше.
— Рейф.
Той вдигна ръцете й към устните си и нежно целуна дланите.
— Да, любов моя.
Сълзите се затъркаляха по бузите й, докато Джен се опитваше да събере смелост, за да върне щедрия дар.
— Трябва да се върнеш — прошепна тя през сълзи. — Трябва да спасиш нея.
— Не зная как се озовах тук — призна той и се усмихна за изненада на Джен. — Но съм сигурен, че не е нужно да се връщам.
— Но, Рейф, ти принадлежиш на другата Дженевив. В твоето време.
— Нима си толкова нетърпелива да се отървеш от мен? — дяволито проблеснаха очите му.
— Но твоят живот е там. Работата ти, твоята Дженевив.
— Никога не съм се чувствал добре в своето време, Джен. Отглеждането на коне не е процъфтяващ бизнес през двайсет и втори век.
— Нима животът не е по-хубав? — недоумяващо попита младата жена.
— В някои отношения е по-добър, в някои — по-лош. Но през последните пет години се опитвах да науча колкото мога повече за теб, за двайсети век и мисля, че искам да отглеждам коне тук, с теб и Ани. Мисля, че принадлежа на твоето време.
— Но какво ще се случи с другата Дженевив?
— Ти си моята Дженевив — нежно я целуна той. — Това се опитвам да ти обясня през цялото време. Джен от моето време ми е братовчедка. Обичам я, но никога не съм бил влюбен в нея. Влюбих се в теб в мига, в който за първи път видях снимката ти.
