живот?
ОСМА ГЛАВА
— Истински скандал, Мадам! — Дамата Дьо Сансе, изпълняваща почетните задължения на първа камериерка и придворна дама на дукеса д’Орлеан, приглуши гласа си до заговорнически шепот. — Господата замеряли танцьорките с пастет и плодове, а кавалерът дьо Лорен се хванал на бас с Мосю, кой от двамата…
Придворната се приведе до самото ухо на благородната господарка и Виолен, която бе заета да закопчава стотиците телени копчета на светлокафявата атлазена рокля, така и не чу подробностите по този скандал, избухнал на празненството предишната вечер.
Принцесата стоеше неподвижна. Бледото й, твърде продълговато лице, остана безизразно под дебелия слой пудра. Някаква тайнствена нова паста беше помогнала, за да грейнат в малиново-червено красиво изрязаните й устни.
Тя провери с критичен поглед воланите на ръкавите от венецианска дантела и кимна благосклонно на Виолен.
Дукесата се пресегна и взе изящното ветрило върху коприната, опъната на пръчки от слонова кост, целите в резба, бе изобразена очарователна сцена от селския живот. И в този миг крилата на вратата на будоара се разтвориха, и се появи самият дук. Виолен и мадам дьо Сансе потънаха в дълбок реверанс, докато принцесата благоволи да отбележи присъствието на царствения си съпруг само с едно хладно повдигане на веждите. Не смяташе, че е необходимо да му демонстрира особено уважение.
— Имаме ли някаква уговорка, Мосю? — каза тя с тон, в които се долавяха ледени нотки.
— Една ваша прислужница, мадам, се е осмелила да оскърби кавалера дьо Лорен, мой добър приятел и прескъп другар. Настоявам да я накажете.
— Така ли? — Очите на Виолен, която погледна ужасено своята благодетелка, съзряха как на лицето на дамата просветна непривичен интерес. — Ще сметнете ли че искам твърде много, ако ви помоля да ми кажете какво по-точно се е случило, мосю?
Филип д’Орлеан, облечен в отрупан с панделки костюм в крещящо розов цвят, закрачи нервно из будоара на съпругата си, качен на твърде високи, облечени също в розово токове. Приличаше на великолепен петел, перчещ се в кокошия двор. Сега той се взря в лицето на съпругата си с някакво изражение, смесица от отвращение и нетърпение.
— Заплашила го е с нажежена ютия, раната от изгаряне е просто ужасна! Това е злонамерено посегателство срещу скъпоценното здраве и личната сигурност на един твърде скъп за мен човек!
— Не бе заплашване, просто тя падна от ръката ми — Думите просто се изплъзнаха от устата на Виолен. Сама се издаде!
Три чифта смаяни очи се взряха в нея, сякаш че бе проговорила някоя от дамите, избродирани по тапетите на стената
— Вие?!
Бледите страни на дукесата порозовяха от нескрито задоволство, преди да се обърне отново към съпруга си. Играта на ветрилото в ръцете й беше самата непринудена елегантност.
— Както чухме, става въпрос за нещастен случай, а нашият кавалер е побързал да се представи за жертва, мили мой. Каква глупост от негова страна, да ходи в стаята за гладене! Би трябвало да знае, че един блестящ кавалер като него ще стресне момичетата и само ще покажат колко са несръчни. Бих казала, че намирам за твърде опасно да върши такива неща. Бихте могъл да го предупредите. Кой знае какво може да му се случи следващия път.
Умелата защита успя да смае Негова милост дук д’Орлеан не по-малко отколкото и Виолен. И в най- смелите си очаквания тя не би могла да се надява, че ще намери подкрепа в лицето на господарката си. А ето че изглеждаше така, сякаш Хенриет Стюарт одобряваше от все сърце и раната, и изгорелите дрехи на кавалера. Виолен си спомни, какво се говореше за жестоката вражда между Мадам и обекта на противоестествената връзка на нейния височайш съпруг.
— Вие… вие … Ние пак ще се върнем на това! — изскърца през зъби Филип и с бързи стъпки напусна стаята.
Едва след като вратата се затвори зад гърба му, дукесата си позволи да избухне в твърде не благопристоен кикот, към който моментално заприглася и мадам дьо Сансе. Принцесата се отпусна на един стол и помаха развеселена на прислужницата си, да се приближи.
— Виолен… Така се казваше, нали? — Господарката се обръщаше към нея за първи път по име. — Направи ми удоволствието и разкажи най-подробно всичко, което се случи в гладачницата!
Виолен започна разказа си твърде колебливо, ала смеховете на двете дами я окуражиха. За един кратък миг отново блесна очарованието на онази далечна принцеса, която преди време — нямаше и пет години дори оттогава — бе омаяла целия френски двор, та и самия крал. За да се стигне до деня, когато собствената й придворна дама, плахата Луиз льо Блан ла Бом, мадмоазел дьо ла Валиер й бе отнела сърцето на краля. Раните на разочарованието и на поражението все още кървяха в това сърце.
— Върху крака? Наистина жалко! — каза тя с тон, пропит със злорадство. — Мисля си, че би имало други, далеч по-подходящи места по този пренеприятен господин където би трябвало да се залепи гореща ютия! Но нека да бъдем скромни. Поне успяхме да му причиним известна неприятност и би трябвало на теб да благодаря за това. Какво мога да сторя за тебе?
Виолен бе толкова зашеметена от тази внезапна подкана, че не намери какво да каже. Бе очаквала да я наругаят, да я накажат, но не й да я възнаградят.
Хенриет д’Орлеан се взря в ясното мило лице на момичето, толкова различно от напудрените куклени лица на дамите си. С лека изненада установи благородното излъчване, кротката хубост и интелигентността на този поглед. Умееше да преценява хората около себе си, моментално разбра, колко различна е Виолен от останалите й прислужници. Положително е незаконородена дъщеря на някой благородник — помисли си тя и кимна дружелюбно на Виолен:
— Служиш ми добре, Виолен. Не ще забравя това. Имаш моята дума, че при нужда можеш да разчиташ на моята помощ. Но да вървим, мадам дьо Сансе, бих искала да присъствам на сутрешната разходка на Негово величество. Нека се порадваме на слънцето, този ден е сякаш създаден точно за това!
Виолен потъна в своя реверанс. Прииска й се да ощипе ръката си, за да се увери, че не сънува. След една безсънна нощ на безкрайни терзания и самоосъждане едва успя да стане сутринта, за да се заеме с работата си. Не смееше да лелее надеждата, която думите на Мадам бяха събудили в нея. Навярно съдбата ще й изиграе отново някаква зла шега. За момента благородната дама е решила, че иска да я закриля, просто за да дразни кавалер дьо Лорен. Но какво би станало, ако се откаже от тази моментна прищявка?
Мъжът, който се събуди тази сутрин в Отел дьо Мариво, също започна деня си в мрачно настроение. Раймон дьо Мариво, виконт дьо ла Шез отдавна бе загубил младежкия възторг, с който постъпи преди години на служба при краля. Тласкаше го желанието да се сдобие с чест и слава. Да се прочуе с чутовни подвизи. Да завоюва уважението на своя крал и възхищението на собствения си баща. Каква детинска мечта!
Върна се от войната като инвалид, на когото надали някой във френското кралство изобщо обърна внимание. Човек, който бе станал причина да измрат в пустинята хиляди хора, завоювал болка и отчаяние, вместо слава. Никой не се интересуваше от дадените жертви. Сам се бе произвел за глупак и бе пожертвал собствените си крайници пред олтара на собствената си глупост. Режещата болка в крака му, чиято рана все не зарастваше, му напомняше за това всяка сутрин, още със ставането от леглото.
Тъй като бе забранил най-строго на лакея, който леля му му бе дала за камериер, да влиза в покоите му без да е повикан, младият човек се озова всред хаоса, който сам бе създал вечерта преди лягане. Дрехите му бяха разхвърляни по пода, ботушите му се мъдреха — всеки в своя ъгъл.
Бе хвърлил набързо всичко от себе си, воден от желанието час по-скоро да намери забрава в хладните възглавници. Напразно желание, защото сънят бягаше от него, а от алкохолното опиянение бе останал само неприятният вкус в устата му. Какво пиршество! Каква изкривена представа за онова, което радва и
