забавлява! Мосю дьо Шеврьоз, който по заобиколни пътища бе научил, че най-големият син на граф дьо ла Шез е в града, го бе открил, за да му предаде изричната покана. Братът на краля държал много да събере около себе си цвета на аристокрацията.
След снощната вечер обаче виконтът изпитваше огромни съмнения, че би могъл да се чувства добре точно в този кръг. Дори и тровен от безнадеждност, все пак имаше граници, какво е готов да понесе. Не смяташе, че единствената цел в живота ти може да бъде да се напиеш до безсъзнание, нито пък смяташе че е кой знае колко голямо удоволствие да вечеряш с дами, забравили отдавна всякакъв срам.
Тези мисли го отведоха точно до онзи момент, който всъщност му създаваше най-големия проблем. Наистина ли беше толкова пиян, че да изнасили малката в градината? Възможно ли бе онази сянка в тъмнината да е била наистина демоазел дьо Сен Хеде, която кой знае защо му бе останала в съзнанието? Какво ще прави тя в Тюйлери? Как е могла да постъпи в този дом, чийто разпътен живот караше да се изчервява дори един закоравял войник като него? Като каква живее тя там?
Ух, имаше чувството, че черепът му ще се пръсне, стомахът му се бунтуваше срещу всеки опит да се надигне от леглото. Може би ще е по-добре да отложи отговорите на всичките тези въпроси за след закуска? Многоуважаемата му леля можеше да бъде упреквана за много неща, ала тя все още притежаваше дарбата да намира най-добрите готвачи в града. След безпаметната жажда и неописуемия глад на онзи зле организиран военен поход, Раймон бе в състояние да оцени по достойнство заслугите на леля си. Възможно е на пълен стомах съзнанието му да проработи по-добре.
Баронеса дьо Мариво караше петдесетте. Бе изключително елегантна жена, но смъртта на нейната покровителка и приятелка, вдовстващата кралица на Франция, която бе напуснала този свят в началото на годината, бе засегнала баронесата много по-дълбоко от някои други люде. След кончината на Ана Австрийска в двореца — отличаващ се на времето със строгите си нрави — се тълпяха рой очарователно млади и лекомислени красавици. Сега всичко бе преминало в тяхната власт. Дами, до които зрялата хубост на бившата придворна дама просто бледнееше. Младежката свежест и непринуденият чар на тези момичета и доказваха, че собствената й бляскава слава принадлежи на миналото.
Тъгата и собственото й недоволство срещу тази тъга бяха оставили следи по някога съвършеното лице. Към това се прибави и фактът, че кралят изобщо не бе възразил срещу нейното отстраняване от досегашната й почетна служба в двореца. Колкото и да обичаше своята майка, кралят се бе почувствал облекчен, че ще си отидат онези по-възрастни дами, които го знаеха от малко момче и у които не винаги се долавяше онзи респект, който той би желал да вижда.
Когато тази сутрин Диан дьо Мариво влезе в светлия салон за закуска, завари вече там своя племенник. Той ронеше машинално своя хляб, явно замислен за нещо. Баронесата спря на половин крачка. Крилата на вратите на красивия салон бяха отворени към терасата п лятното слънце огряваше разкошните килими и чернокосата, късо подстригана глава на младия мъж. Освен смарагдово-зелените очи, които бе наследил от майка си Ниниан, Раймон бе точно копие на своя горд баща, чийто вид само я караше понякога да изпада в паника.
Тя се боеше от съпруга на сестра си — с един единствен поглед той прозираше всяка нейна интрига, като не пропускаше да й напомни, че живее в неговата къща, стига тя да се осмелеше да го ядоса с нещо. Баронесата искаше да вярва че зет й няма да се разсърди, че Раймон се е настанил при нея, след като бе сигурна, че Ниниан и съпругът й очакват нетърпеливо завръщането му у дома. Ала баронесата все не можеше да се реши да им пише, след като виконтът я бе помолил изрично да не го прави.
Какво е самочувствието днес, драги? — заговори го тя с лъчезарна усмивка, като му направи знак да не става, докато се настани срещу него. — Да станете толкова рано след един бал у Мосю! Обикновено той не пуска гостите си до разсъмване.
— Тръгнах си по-рано — отвърна Раймон и върна смачкания хляб в порцелановата чиния със златен кант.
— Наистина? — Сияйните очи на Диан бяха загубили с годините малко от своя пронизващ блясък, ала все още притежаваха онзи израз на учудено дете, който бе омаял на времето покойния й съпруг. Раймон се насили да се усмихне и лицето на лелята просветна още повече. — Надявам се, че сте добре, скъпи мой? Или тази ужасна рана продължава да ви измъчва?
Младият виконт поднесе подобаващите уверения, които се очакваха от него, направи неизбежните комплименти на леля си и тръгна — тежко накуцващ — към градината, изпроводен от замисления поглед на Диан.
Раймон дьо Мариво не си правеше никакви илюзии относно чувствата на милата си, но толкова повърхностна леля. Тя обожаваше красотата и се отвращаваше от болести и всяко грозно нещо. Отдавна бе забелязал, как Диан потръпва само като го погледне. Цялото й поведение само потвърждаваше собственото му мнение, че наистина е успял да съсипе живота си.
Гордостта, която го бе прогонила от дома, само защото бе решил да докаже на баща си, че може сам да си извоюва и слава, и чест, не му бе донесла нищо друго, освен един сакат крак. Една зейнала гнойна рана, която, ако не зарасне в най-скоро време, сигурно ще го закара в гроба. Към това се прибавяше и ужасната сигурност, че баща му ще бъде не само разочарован, но ще го презре като ограничен глупак.
Е, добре. Но нима това му даваше право да затрива и други хора? Макар и да си спомняше твърде смътно събитията от тази нощ, съзнаваше добре, че е изнасилил една девица. Не му трябваше потвърждението на издайническите кървави петна по дрехите му сутринта, за да разбере, че се е държал като леконравен подлец без чест, без съвест.
Макар и Виолен да се бе представяла — по-скоро плахо, отколкото убедително — за девойка от добро семейство, тази лъжа не му даваше право да я опропасти. Не вярваше на нито една дума от цялата фантасмагорична история за починалия татко и за богато настанената сестра. И най-бедното семейство с благородни предци не би допуснало негова дъщеря да стане прислужница на някаква си жена на кралски бирник, та отгоре на това и да тръгне да търси щастието си в Париж.
Но си оставаше факт, че тази малка лъжкиня наистина притежава свое собствено обаяние. Рано или късно Мосю и неговия развратен приятел не може да не открият това. Раймон дьо Мариво видя с очите си, каква наслада изпитва този неестествен млад мъж да измъчва жените. Мисълта, че има вероятност този преситен мръсник да играе подобни развратни игри и с малката демоазел, накара виконта да вземе решението си по-бързо, отколкото самият той бе допускал. Решение, каквото не бе и предполагал дори че може да вземе, когато предприе тази малка разходка в градината.
ДЕВЕТА ГЛАВА
Малкият паж бе облечен в ливреята на кралския дом. Появата на тези момченца не бе рядкост в Тюйлери. Въпреки всичко, Мадам продължаваше да има все още известни политически връзки с краля, за които Мосю не биваше да знае. А и чаровните придворни дами на дукесата продължаваха да бъдат достатъчно ослепителни, за да хванат окото на техния млад и жизнерадостен крал, въпреки увлечението му по красивата му любовница, която на времето беше също една от тях.
Виолен мина покрай пажа, без да обърне внимание, но гласът на младежа я спря.
— Демоазел Виолен! Вие ли сте демоазел Виолен?
Тя се извърна към момчето и кимна объркана.
— Нося известие за вас. Трябва да го прочетете и да дадете отговор.
— Известие за мене?! Навярно грешите…
Виолен се върна няколко стъпки назад и взе сгънатия лист, който й подаде момчето. Прикрепен бе с тежък восъчен печат, ала адрес липсваше. Тя го отвори с нокът, разгърна го и прочете няколкото реда, написани с полегат, енергичен почерк по цялата ширина на листа.
