Благоволете да дойдете за един кратък разговор. Имам да ви направя предложение и ви очаквам при големия фонтан.
Виолен прочете писмото няколко пъти, съдържанието си оставаше същото. В името на свети Михаил, какво иска виконт дьо ла Шез от нея? Какво още? Не му ли стигаше това, че бе направил и без това тежкия й живот още по-труден?
— Ще дойдете ли с мен? — прекъсна мислите й малкият паж, пристъпвайки нетърпеливо от крак на крак. — Кавалерът ми нареди да ви заведа. Ще получа жълтица, ако успея да ви заведа, така каза. Дава ли ви сърце да направите така, че да загуба цяла жълтица? Една жълтица е цяло имане.
Момчето надали бе по-възрастно от най-големия й племенник, на когото Рю Шапон не обещаваше нищо освен безрадостно бъдеще. Наистина нямаше сили да откаже на умолителния поглед на тези детски очи, въпреки че би трябвало да върви на обяд в стаята за прислугата. И без това нямаше апетит, няколко крачки на чист въздух може би щяха да премахнат главоболието, стегнало челото й като с обръч.
— Ами води ме тогава, за да си изкараш парите — усмихна се тя малко пресилено и сгъна листа, за да го сложи в джоба на престилката си. — Нямам много време за такива разходки, иначе пък аз ще си загубя работата.
Раймон дьо Мариво се бе облегнал на мраморния парапет на големия шадраван. Една атлетична, висока фигура в тъмен елегантен жакет — Виолен забеляза тъмночервените нюанси чак когато се приближи до него. Не носеше нито панделки, нито дантели и скъпоценности. Само един единствен великолепен смарагд блестеше в снежнобелите гънки на кърпата на врата му. Тази белота подчертаваше мургавата му кожа и ясните зелени очи, които не се откъсваха от нея. Виконтът беше без шапка, слънцето блестеше в гъстата му черна коса.
Сърцето на Виолен заби неравномерно. Отново трябваше да си признае, че е твърде чувствителна за тази строга мъжка красота. При вида му забрави и упреци и оскърбления. Омагьосана, без своя воля, тя поглъщаше образа му като някакво ароматен цяр срещу самота.
Той се покриваше дотолкова с онзи образ на благородния рицар от нейните сънища, че сърцето й заплашваше да изхвръкне, забравило да се подчинява на разума.
Раймон обаче видя само появата на една скромна прислужница с престилка и боне към кафявата униформена рокля. Тя му каза всичко, което искаше да знае за положението на младата жена в този дом. Но за него не остана скрита и грацията на движенията, леката й стъпка и изисканата красота на жеста, с който бе привдигнала полите си. Какъвто и да бе произходът й, това момиче притежаваше обноските и финеса на моминската чистота и невинност, която не можеха да придадат на една жена нито разкошните дрехи, нито скъпоценностите.
— Искали сте да разговаряте с мен — Виолен премина направо на въпроса, след като виконтът подхвърли на малкия паж жадуваната жълтица и момчето се отдалечи между стените от живия плет, подскачайки от радост. — Ето ме.
Той се отблъсна от мраморния парапет и пристъпи към нея с онази несигурна, малко тежка походка, при която не го болеше толкова, а все пак не показваше че куца.
— Ще ми простите, че ще мина без заобикалки направо към въпроса — започна той малко официално. Но продължи с малко по-сигурен глас. — Моля ви да приемете моите извинения за онова, което се случи миналата нощ помежду ни. Обикновено не се държа като дивак. Предполагам че е виновно виното, което се лееше така обилно у Мосю. Думите ми надали биха могли да променят нещо в онова, което се случи. Бях пиян. Въпреки това помня и съм сигурен само в едно: че вие ми дарихте огромна наслада.
Напълно объркана, Виолен се опитваше да следва твърде обстоятелствената му реч. Какво целеше този човек? Какво е това помпозно встъпление?
— Откривам също така, че вашето положение в този дворец надали би могло да се нарече завидно. За да бъдем кратки, бих искал да ви попитам, дали сте готова да напуснете Тюйлери и да дойдете с мен.
— С вас? — Виолен осъзна, че въпросът й прозвуча глупаво, но и при най-добра воля не би могла да си обясни за какво става дума. Той надали имаше нужда от лична прислужница!
— Да, в моя дом — добави той леко раздразнен, че не среща разбиране и че неговото благосклонно предложение не намира нужния отклик. Дали не бе надценил нейната интелигентност или просто се преструва, че не разбира, за да го дразни?
— Предлагам ви да живеете при мен. Мога да ви обещая, че ще ви бъде добре. Красиви дрехи, различни удоволствие и сигурността на моята закрила. Готов съм дори да ви предоставя известна сума, с която да се разполагате по свое усмотрение. От вас не очаквам нищо друго освен симпатия и абсолютна лоялност.
— Ако съм ви разбрала правилно — подхвана Виолен с беззвучен глас — вие ми предлагате да стана ваша метреса? Значи ли това, че вие си купувате любовниците?
— Какво толкова лошо има в това? — Той бе принуден да се оправдава. — Да не би да живеете в такива блестящи условия, че чувствате гордостта си наранена, моя малка? Чувал съм да казват, че има дами, които даряват своята любов срещу много по-малко.
— Дами? — повиши гневен глас Виолен. — Искате да кажете уличници? Курви?
— Мили Боже! Не исках да ви оскърбя. Исках да направя нещо за вас. Да ви измъкна от този дворец и да ви дам възможност да бъдете онова, което сте. Нима смятате това за унижение? Ако е така, то уверявам ви, че нямах намерение да ви нараня.
Някакъв странен звук — и смях, и изхлипване се изтръгна от Виолен. Без баща, без семейство, без протекция и пари — явно, че в този град за едно момиче това означаваше да бъде считано за вещ, която можеш да купиш и да продадеш, както ти скимне. Пред очите й се мярна разкривеното от гняв лице на кавалера дьо Лорен, съпроводено от пискливия глас на Мосю, изискващ тя да бъде наказана.
Мислите й се гонеха. Нямаше доверие в протекцията на Мадам — да зависи от внезапните капризи на изнервената жена. Положително някой ден благородната дама щеше да загуби вкус към удоволствието да дразни съпруга си и щеше да се откаже от Виолен. Достатъчен би бил един само зле изпълнен шев. Виолен можеше да си представи, какви последици би могло да има това. Ала и без тази надвиснала заплаха — нима си заслужаваше да се живее един живот, влачещ се между сандъците с дрехи на принцесата?
Докъде щяха да я отведат тези безкрайни дни, в които нямаше нищо друго освен избодени пръсти, възпалени очи и натежали от болка крайници? Нима не бе погребала отдавна мечтата за собствено семейство, за любим съпруг и за деца? Тя не беше нищо друго, освен бездомно, скитащо се куче в този град. Защо да не поживее малко, преди да загине?
С израз, съчетаващ в себе си някаква невероятна смесица от смело решение и плахост, Виолен събра сили да погледне виконта със златните си очи. Трогателното предизвикателство на това гордо, доведено до отчаяние сърце можеше да се прочете във всичко — в начина, по който държеше главата си, в надменно изправените рамене, та дори и в овладяното тежко дишане, надигащо гърдите й.
— Ще дойда с вас. — Гласът й прозвуча неочаквано спокойно. — Но само ако имам честната ви дума, че ще бъда свободна. Свободна в делата си, в решенията си и желанията си. Да ми обещаете, че мога да си тръгна, когато аз намеря за добре. Можете ли да се закълнете?
Ако леля му би поискала от него такова нещо, Раймон дьо Мариво би избухнал в гръмък смях. Ала сериозността, с която това момиче защищаваше останките от лична независимост, го трогна и очарова. Той хвана загрубялата ръка на Виолен и я целуна леко в знак на уважение.
— Имате думата ми, че в мое лице ще намерите приятел, закрилник и любим, който ще се отнася към вас с уважение и приятелство. Не е в навиците ми да малтретирам жени.
Виолен дьо Сен Хеде потръпна цяла от беглото докосване на устните му, сложило печата на нейното поражение. Много добре съзнаваше, че и тя беше стигнала до дъното като Елен. По различен начин, наистина, ала също толкова безвъзвратно. Защо го прави? Каква магия й бе направил този мъж, та бе готова да тръгне с него, независимо на каква цена? Дори с цената на своята гордост…
— Да тръгваме, малка моя!
