Външността му и неговата жизненост му осигуряваха винаги спътнички за тези приключения. Царствената му щедрост и непрекъснатото му усъвършенстване в изкуството на сластта го бяха превърнали в търсен и желан партньор. Може би прекалено много търсен, ако можеше да се съди по упреците на баща му и неговите нравоучителни проповеди на тема безпътен живот, преди Раймон да се запише за онзи поход в Африка.
Но всичките тези любвеобилни дами не можеха да му поднесат онази чиста, естествена страст, която му даряваше Виолен. Това чувство, да бъдеш първият мъж при първата жена! Да откриеш с тази жена любовта! Да видиш тези очи, очите й, когато я облада.
Със стиснати зъби той очакваше момента, когато ще прочете в тези очи болка и отблъскване. Но това не стана. Златистокафявите очи само станаха по-светли, огрени сякаш от светлина, по-пламенни. Тя простена неволно, но той усети тялото й да посреща неговото, да се движи към него, под него, заедно с него.
Виолен реагираше съвсем инстинктивно. Тя се остави на тялото си, увлечена в насладата, която то изпитва. Той беше вече в нея, когато с изненада тя разбра, че този път няма да боли. Имаше само напрежение, което той трябваше да освободи, жажда, която само той можеше да утоли.
Вече не съществуваше нищо освен тези ритмични приливи на екстаз. Тялото й само знаеше какво да прави. То изгаряше в пламенна наслада, изтръгваше от сърцето й любов и отдаване. Замаяна, Виолен почувства силния трепет, който разтвори и последната порта на тялото й. Но в този трепет тя не беше сама — усети как и Раймон споделя тази тръпка, че са заедно в огромната вълна, която се плисна върху тях и ги отнесе.
— Отивате ли си? — прошепна Виолен, безсилна да отвори очи. Усети само че топлината, която я обгръщаше, се отдръпва и че леглото леко се огъна.
— Шт… Веднага се връщам.
Малко по-късно тя почувства меката, топла навлажнена кърпа, която освежи изнемощялото й тяло, една силна ръка подхвана тила й, за да може да отпие от чашата, която бе поднесена към устните й.
Виолен пи като умираща от жажда. Ароматното златисто вино възвърна малко изчезналите й сили.
Тя вдигна морни клепачи и видя смуглото, слабо лице със смарагдово-зелени очи. Широките, изпечени от слънцето рамене и ръце, по които играеха мускулите, свидетелстваха и без думи, че той владее изкуството на воина. Като по чужда воля Виолен вдигна ръка и докосна бузата му. Усети наболата брада и трепването на усмивката около устните му.
— Обичам ви — промълви тя и с това признание сякаш му подаде самата си душа. Сама не го съзнаваше, ала щастието, което я изпълваше в този миг, изискваше от нея безусловна откровеност
— Ти си наистина невероятна, малка дукесо! — Шеговитият закачлив тон показа, че Раймон смята това неочаквано признание само като игра на изкусителка, а не като признание на едно открито сърце.
По-други думи бе очаквала да чуе Виолен. Каква глупачка! Разбира се, че той не изпитва към нея такива чувства. Какво бе очаквала? За него тя бе само любовница, играчка, очарователна забава, доставяща удоволствие. Дали поне беше така наистина?
— Доставих … доставих ли ви удоволствие?
Нещо в тази малка пауза, докато намери подходящата дума, обезпокои Раймон дьо Мариво. Тя лежеше всред смачканите възглавници, подобна на Венера в прекрасната си голота, покрита само от златистите си коси. Той остави чашата с вино и взе Виолен в прегръдките си.
— Ти ми даде много повече от удоволствие, моя малка! — Той докосна с устни косите й, главата й лежеше на рамото му. — Ти ми даде забрава! Но никога не би могла да разбереш какво означава това за мене.
Виолен се вслушваше в гласа му и в равномерното биене на сърцето му. Ръката й лежеше на гърдите му, усещаше лекото драскане на твърдите къдрави косми. Забрава? Какво иска той да забрави? Спомените за войната? Раната си? Какви ли злини преследват мъж като него, неизпитал бедност, защитен от света с бронята на благородното си потекло?
Изненада се, когато се улови, че изпитва желание да му помогне. Да се грижи за него, да го гледа, така както бе правила за баща си. Досега никой не бе пожелал да получи от нея и частица от топлината и любовта, с които я бе надарила природата. Изведнъж й се стори, че през всичките тези деветнадесет години е търсила човек, на който да дари цялата си любов. Беше намерила този човек!
Тя пое дълбоко въздух да каже нещо, но той я спря с целувка, отпусна се върху нея и двамата паднаха назад във възглавниците. Нежните му ласки, сладките целувки, прошепнатите любовни слова я приютиха в златната си люлка, преди да раздухат отново огъня на страстта. Леглото се превърна в тайнствена пещера, в която двамата се бяха приютили, сами, далеч от света.
Виолен се събуди с чувството че нещо не е наред. За някаква беда. В първия момент не разбра къде се намира. Остана да лежи неподвижно, опитвайки се да се ориентира. Не се виждаше нищо, заобикаляше я непрогледна тъмнина. Като че беше в ада, където измъчват грешниците… И сигурно беше така, откъде иначе ще идва това тежко дишане, болезнените стенания, и приглушените викове?
Ехото на този глас възвърна спомените й. Виконтът! Намираше се в леглото на Раймон дьо Мариво, беше негова любовница.
Ново болезнено стенание й подсказа, че сега не е време за ненужни възпоминания. Тя се плъзна към края на леглото, усети килима под краката си и опипвайки стената отиде до камината. Не се бе излъгала, наистина намери там онова, което търсеше. Бързо запали една от свещите, приготвени върху камината. Постави ръка пред пламъка, за да го запази, и се обърна към леглото.
В светлината на свещта се люшнаха призрачни сенки нагоре по балдахина. Дървените колони приличаха на стволове в тъмна гора. Като че ли всеки момент щеше да се появи някой гном… Свещта освети и спящия мъж, мятащ се неспокойно на възглавницата. По челото му беше избила пот, целият бе потънал във вода — врата, раменете, гърдите По бялата превръзка на крака му бяха избили тъмни петна. Виолен бързо сложи ръка на челото му. Виконтът имаше треска!
Какво да прави? Младата жена се озърна наоколо. Да облече нещо! Потърси ризата си — разкъсаната коприна не можеше да послужи за облекло. Нито пък би могла да се справи без чужда помощ с отделните части на роклята си, която само една камериерка знаеше как да сглоби. Но сега нямаше време да мисли за повелите на благоприличието.
След още един поглед към болния, Виолен запали свещите в останалите свещници и облече ризата и копринените панталони на виконта. До вратата намери онова, което търсеше — широката лента, която свързваше с телена жица стаята на камериера с покоите на младия му господар. Тя дръпна няколко пъти лентата толкова енергично, че лакеят дотича, все още закопчавайки панталоните си.
Видът на младата жена, боса, облечена с панталоните на неговия господар, накара слугата да отстъпи смаян назад, но Виолен не му остави време да се мае. Енергичният й глас накара камериера да се заеме незабавно с работа.
— Виконтът е болен. Веднага да ми донесат гореща вода, чисти ленени кърпи и чантата, бродираната, от моя апартамент. Попитайте в кухнята дали имат сушена мелиса. Да намерят! Трябва ми много и то веднага. Не стойте така! Побързайте!
— Да… аз защото… Добре, разбира се…
Под смразяващия поглед на младата жена лакеят се запрепъва заднешком към вратата, но врявата, която Виолен долови навън, макар и с половин ухо, й показа, че разпорежданията й се изпълняват.
Тя намери банята. Голямата порцеланова кана бе пълна догоре с вода. Виолен натопи кърпата, която бе красила врата на виконта, и започна да охлажда челото му.
— Какво е ста… — Майордомът, които изникна пред нея, когато излезе от спалнята, също заекна и не можа да продължи, като видя как е облечена. Златистата рокля, увиснала на един от столовете и различните части от женско облекло, нахвърляни по земята, не оставяха никакво съмнение за онова, което бе довело виконта до такова състояние. Виолен се изчерви, но не допусна смущението й да вземе връх. Имаше по-важна работа.
— Виждате добре, какво става — озъби се тя на майордома. — Ще се погрижите ли най-сетне да получа онова, което ми е нужно, за да помогна на вашия господар? Или ще стоите да гледате как умира?
— Но…
