Това нападение дойде толкова неочаквано, че виконтът отвърна съвсем машинално:
— Продадох офицерския си патент, след като вече няма да ми трябва… Защо се интересувате?
— По същите причини, по които и вие искате да знаете за моите разходки, мосю.
Стоеше изпъната пред него, вирнала малката си брадичка, въоръжена със същото онова хладнокръвие и онази дързост, които не преставаха да го изненадват у това малко създание отново и отново. Виолен се втурваше с готовност в схватки, които не й бяха нито по силите, нито пък отговаряха на положението й. Ала точно това му харесваше у нея.
— Липсвахте ми, малка дукесо. — Не го бе доизрекъл, когато за своя изненада разбра, че появата й е пропъдила сякаш с един замах цялото му лошо настроение. — Не ми е приятно да не ви заваря, когато се прибирам у дома.
Виолен не се отдръпна, когато виконтът я притегли в прегръдките си и я целуна. Отдавна бе приела факта, че животът й му принадлежи. Че го обича. Обичаше го толкова много, че би могло да стигне и за двамата. Достатъчно за всеки ден и всеки час докато е жива.
— Как така сте продали офицерската си грамота? — Тя се реши да зададе този въпрос по-късно, когато гневът на Раймон бе попреминал и той се бе излегнал удобно в един фотьойл, загледан как тя разресва разпуснатите си коси. — В края на краищата за един войник има и други поприща, не е само бойното поле!
— Ами да! — младият мъж сбърчи чело подигравателно. — Ето, чакам да ме поучите, скъпа моя умнице! Изглежда че тайно сте се образовали и по тези въпроси.
Виолен не понасяше да й говорят с такъв тон, но за момента реши да не обръща внимание на явното пренебрежение. Сега не й трябваха спорове. Просто искаше да му внуши една мисъл, която я занимаваше вече от няколко дни. Точно сега бе моментът да посее в съзнанието му тези семена, за да поникнат.
— Онова, което зная, съм го научила от вас, господарю! — каза тя сериозно. — Вие определихте войната като най-възвишеното занимание на един благородник, което му дава възможност да докаже своята храброст. Едно занимание, което ще го издигне в очите на неговия крал, за да го отличи за смелостта му. Така казахте, нали? И същевременно пак вие бяхте този, който твърдеше, че заради липсата на знания и дисциплина животът на този възвишен благородник е излаган на смъртна опасност. Че във всяка битка се дават много повече жертви, отколкото е необходимо.
Виконтът се надигна, вперил смаян поглед в нея. Виолен беше единствената жена, която си бе дала труда да се вслуша в схващанията му за кралската армия и сега му ги излагаше, и то съвсем точно.
— Защото си спомням, че смятате за абсурдна сегашната система на снабдяване, при която провинциите са длъжни да осигуряват издръжката на частите, разквартирувани по техните места. Нали казахте, че е необходима нова организация на снабдяването и че ще е много по-лесно, ако се премахнат нарядите за реквизиции, срещу които толкова протестират и селяните, и търговците?
— Господи! Моето малко войниче! Какво е това? Цяла лекция за недостатъците в организацията на кралската армия? — Раймон дьо Мариво бе колкото поразен, толкова и развеселен.
— Не, това е само една идея. — Виолен го гледаше с големите си сериозни очи. — Защо обръщате гръб на армията като обиден любовник? Защо не помогнете да бъдат спасени толкова много човешки живота? Защо не запишете на книга всичките тези ваши идеи, предложения, размисли и концепции и не ги представите на краля? Онова, което съм чула за него, ме кара да вярвам, че той цени компетентните хора и че страшно държи да не се повтарят грешките от миналото.
Виолен говореше разпалено, размахвайки в ръка четката за коса. Беше прекрасна, като цвете, разперило венче към слънцето, което изобщо не осъзнава хубостта си. Последните няколко седмици бяха изчистили сенките под очите й и бузите й, и бяха придали на кожата й розовия седеф на доволството. Нейният вид, с тези непринудени движения и жестове, докосна някаква струна в сърцето на младия мъж, за чието съществувание той не бе и подозирал до този момент.
— Не виждам как… — промълви той разсеяно и само той единствен знаеше, че има предвид не само пламенната реч на Виолен.
— Разработете концепция за новата организация на армията! — повтори тя натъртено. — Сам споменахте, че много скоро е възможно Франция в качеството си на съюзник на Холандия да бъде въвлечена против волята си в конфликт с Англия. При това положение сега кралят ще е заинтересуван повече от всякога да укрепи силите и дисциплината на своите войски.
— Не сте пропуснала ни думичка от нашите разговори! — учуди се младият мъж.
— Защото ви слушам — кимна Виолен. — Нима е толкова необяснимо? Защото искам да зная какво мислите, какво става в съзнанието ви.
Реши, че не бива да казва повече. Вече знаеше, че Раймон дьо Мариво има лесно ранима гордост, която не допуска външна намеса. Той сам си поставяше изисквания, каквито биха изтощили дори здрав мъж. Да не говорим за човек, който не се бе излекувал от последиците на едно дълго пренебрегвано заболяване.
— Харесва ми че имате такива странни вкусове. — Виолен потръпна от заядливата подигравка в тези думи. — Не искате ли да докажете логическото си мислене в една игра на шах?
Разбира се, как бе могла да помисли, че той ще се остави да бъде въвлечен в една сериозна дискусия? Само в много редки случаи тя успяваше да намери пукнатини в безупречното му самообладание. Както преди малко, например, когато не я бе заварил в къщи и така необичайно се бе притеснил за нея.
Междувременно обаче той отново бе успял да се скрие под бронята си от непреодолима гордост и обезоръжаваща надменност. Слушаше я, усмихваше се дистанцирано, като оставяше впечатлението, че прави и едното, и другото, само защото не иска да я засегне. Защото желае неговата хубавка малка играчка да е в добро настроение и да му служи за забавление.
— Обещайте ми, че поне ще направите опит да подредите предложенията си и да ги запишете! — настоя тя въпреки всичко.
— Но в такъв случай ще играете ли с мене шах?
— Не гледайте така тъжно, моя малка мнима дукесо! — подразни я той нежно. — Тази ваша идея, съвсем не е толкова лоша! Ще я оставя да отлежи в главата ми. Но само, ако се усмихнете…
И Виолен се усмихна. Толкова го обичаше! Това, че в усмивката й имаше сълзи, той, разбира се, така и не забеляза. Както не обърна внимание и на лютата дребнава битка, която баронесата бе повела срещу нея. След онази разправия, на която Виолен бе станала неволен свидетел, дамата избягваше вече откритата конфронтация, ала владееше до съвършенство тактиката на малките, унищожителни убождания с карфица. И тази вечер Виолен стана жертва на нейната скрита злонамереност.
Раймон настояваше да се хранят заедно на голямата маса в трапезарията. Виолен бе облякла една от онези приказни рокли, ушити специално за нея. По начина, по който баронесата бе свила устни, Виолен разбра, че тя регистрира и най-малките подробности по корсажа й, скроен по последна мода.
Диан дьо Мариво бе бледна, сребристоруса красавица, която бе позволила на вечното си недоволство да остави следи върху безупречното й някога лице. Маската от оризова пудра и дебелият пласт червило не бяха в състояние да прикрият повяхването.
Виолен чувстваше по себе си острия поглед, който не изпускаше и най-малките подробности — дрехите, накитите, фризурата, жестовете… Поне за външността си нямаше от какво да се страхува. Може би роклята бе прекалено разкошна за една обикновена вечеря в семеен кръг. Корсажът и втората пола бяха от тежка венецианска коприна, тъмнозелена, прошарена с кремави орнаменти. От талията надолу полата бе цепната, придържана настрани от две златни аграфи така, че да се вижда светложълтата долна пола. Волан от най- фина кремава дантела обточваше дълбокото деколте. Същата дантела избухваше от ръкавите, достигащи до лакътя. Лаура бе вдигнала златистите й коси високо, на тила в китка от тежки букли. При всяко движение там просветваха няколко диаманта, сякаш в отговор на проблясването на тъничкото й колие.
Виолен сведе набожно очи, докато баронесата изчете молитвата — бавно и настойчиво, сякаш имитираше някоя от проповедите на Парижкия архиепископ.
Поднесоха първото блюдо. В Отел дьо Мариво отдавна вече не сервираха супата в обща купа, от която всеки да си гребва. Тук лакеите поднасяха вече на всеки отделна чиния и собствена лъжица. Виолен бе посвикнала и с онзи странен прибор, който Раймон наричаше вилица — зъбците служеха да забодеш парчето месо, така че да можеш да го отрежеш. Ала под неодобрителните погледи на баронесата сега
