Виолен не успя да си отреже нито парченце от фазана, който поднесоха след супата.
Виолен крадешком поглеждаше към Раймон и леля му, радващи се на завиден апетит. Хвана обаче триумфиращото злорадство в погледа на дамата и моментално разбра какво става. Навярно нарочно бяха сервирали в нейната чиния парче от стар, жилав фазан и сега баронесата само чакаше да види как тя ще реагира. Разбира се, дамата не можеше да знае, че толкова гладни зими наред Виолен се бе справяла и с много по-груба храна, пред която и най-жилавият фазан бледнееше. Виолен остави решително вилицата до чинията си и по стария изпитан начин си хвана месото с пръсти и се зае усърдно да го унищожава с острите си здрави зъби. Зърна само как бръчките в ъгълчетата на устата на баронесата станаха още по- дълбоки.
За кой ли път вече Диан дьо Мариво разбра, че не може да излезе на глава с това малко създание, което Раймон бе натрапил на масата й, за да и се перчи с новите си лъскави перца. Бе се оказало напълно безполезно да се опитва да настройва прислугата срещу момичето, тъй като то ползваше единствено услугите на Лаура. Малката не реагираше, когато забравеха да сменят цветята точно в нейните стаи или пък пропускаха да занесат в зеления апартамент от онези чудесни пастички, които бяха гордостта на готвача. Чувствителната баронеса не би могла да понесе и половината от такова малтретиране.
Оказваше се, че не е по силите на Диан дьо Мариво дори да одраска фасадата — непроницаемо спокойна и ненакърнима — която демонстрираше тази невзрачна метреса на Раймон. Всъщност оставаше й само една възможност, за да се отърве от това същество. Досега все отлагаше да прибегне до това, но смяташе, че поне в този случай сестра й ще бъде отново на нейна страна.
Беше време, когато Ниниан, по-голямата от двете сестри Камара, наистина бе на страната на Диан. Навярно ще го стори и сега. О, Диан не се съмняваше, че поне на майчината си воля Раймон няма как да не се подчини.
При тази мисъл навъсеното лице на баронесата се поразведри и Виолен се почуди, какво ли е намислила пак.
Решила бе, че Раймон е парирал окончателно опитите й да поговорят сериозно, но когато седяха по- късно в малкия градински павилион, той сам се върна на онази тема. Беше обгърнал с ръка раменете на Виолен, като подръпваше закачливо нежната дантела, драпирана около полуголите й гърди.
— С леля ми не е много лесно… Благодарен съм ви, че не се поддавате на нейните провокации. Това е нещо като традиция в семейството, да се търпят нейните прищевки. Забелязваме ги само когато вече съвсем прекали.
— Тя е сестра на баща ви, така ли?
— Не, на майка ми. Просто се е омъжила за братовчед на баща ми, починал преди много години. — В падащия здрач усмивката на Раймон просветна. — Само не се заблуждавайте! Надали има две жени, които да са по-различни от леля Диан и майка ми.
На Виолен й се прииска да използва този удобен момент, за да научи малко повече за семейството му. Ала пръстите му се объркаха под съблазнителния рюш и сега вече галеха топлата пълна гръд… Неочаквано дишането им се ускори. Омаломощаващата сладост на ласката, тръпчивият мъжки аромат на дрехите му — отново хвърлиха върху нея вълшебната мрежа на страстта. Нощта ги обгърна с призрачното си було и Виолен разтвори устни под неговите целувки.
— Колко си сладка, моя малка! — Той разголи красивите й гърди. В рамката на тъмната коприна, те светлееха примамливо в лятната нощ. Виолен простена тихичко, когато той впи устни в зърното на гръдта й, болящо от желание.
Възглавниците върху каменната пейка бяха задържали в себе си топлината на летния ден. Отстрани долиташе ромонът на близкия фонтан, птичките се готвеха за сън. Далеч някъде шумеше градът, в който парижани живееха и се караха, вълнуваха се и се любеха, празнуваха и плетяха интригите си.
Това беше песента на живота, един жизнерадостен съпровод на нейната любов. И Виолен й се отдаде без задръжки.
Разтреперана, вече почти завоювана, тя се остави да я разсъблече и да окъпе в лунна светлина това нежно, съвършено тяло, което го изпълваше с любовен възторг. В нейната крехкост имаше нещо въздушно, нещо от други светове. Трябваше да положи усилие, за да не забрави че под този нежен порцелан се крият неподозирана сила и твърдоглаво упорство.
ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
— Господин виконтът поръча да ви предадем, че ще се върне за обяд. — Лаура дръпна тежките копринени завеси, за да влезе слънцето.
Виолен примижа срещу светлината и се прозя блажено. Ако можеше да се съди по разположението на небесното светило, денят бе настъпил отдавна. Спала бе толкова дълбоко, че пропусна обичайното си време за ставане. Не беше чудно. След такава нощ. Виолен се зарея във възпоминания, докато Лаура наля кафето и сложи в прозирната порцеланова чашка много захар, както го обичаше Виолен.
От самата мисъл за онова, което се бе случило в градината, страните й поруменяха. Наистина ли се бяха любили в малкия павилион на лунна светлина? Така трябваше да е, сладката умора в цялото й тяло го доказваше. Връхчетата на гърдите й бяха болезнено чувствителни, устните й още усещаха жестоките му целувки.
— Кафето ви, мадам!
Виолен се надигна и седна, опитвайки се да сложи в ред мислите си и да се върне към действителността.
— Благодаря, Лаура. Моля те, за днес искам да облека нещо леко, може би една от робите. Сигурно ще е горещо дори в градината.
Прислужницата кимна и се зае да приготви подходящия тоалет, без нито за секунда да престава да бъбри.
— Градинарят казва, че може да има буря. Каза, че щом лястовичките летят ниско, непременно ще е на дъжд.
— Дано да е прав — изпъшка Виолен. — Би било чудесно да се поразхладим. Не си спомням такава суша. Да се надяваме, че посевите няма да пострадат. Като си помисля само каква гладна зима преживяхме…
Тя изпи кафето си и остана да лежи с отпуснати ръце. Ароматичната течност я бе пробудила от мечтателното настроение. Изведнъж отново я връхлетяха мислите, които я занимаваха от вчера. Да го направи ли? Няма с кого да се посъветва… Тя само предполага, че това ще помогне. Ами ако се лъже?
Безпокойството накара младата жена да скочи от леглото. Дори по-сетне, когато седеше на меката табуретка в стаята за обличане и Лаура четкаше косите й, Виолен все още не бе напреднала нито на йота в решението си. Тя вдигна очи към отражението на Лаура в огледалото. Да, през тези няколко седмици Лаура се бе оказала незаменима. Прилежна, дискретна, винаги усмихната.
— Познаваш ли граф дьо ла Шез, Лаура?
— Господин графа? Разбира се! Обикновено прекарва зимните месеци в града. О, много строг господин. Баронесата трепери от… уважение… — Лаура заекна и млъкна, осъзнала колко непочтително говори.
Виолен я успокои с усмивка.
— А съпругата му?
— Графиня Ниниан? О, нея трудно може да я опише човек, трябва да я види. Не е такава чак красавица като баронесата, но е къде-къде по представителна. Една такава жива, елегантна и страшно приветлива. Трябва да се запознаете с нея.
Точно това никога нямаше да стане. Виолен потисна въздишката си. Виолен дьо Сен Хеде, някогашната Виолен, би могла да срещне с открито чело графиня дьо ла Шез. Но с метресата на нейния първороден син нещата стояха по-иначе. Тя доброволно се бе поставила извън морала и почтеността, не можеше да претендира вече нито за едното, нито за другото.
Но сега не бе време да мисли за ненужни неща! Беше направила своя избор и съвсем не бе в нейния стил да се губи в закъснели съжаления. Нямаше за какво да съжалява.
Лаура вдигна косите й и ги привърза със светлосиня кордела, която подхождаше на небесносинятя роба. Сега вече Виолен бе готова и можеше да пристъпи към изпълнението на своя план. Трябваше да побърза.
