в Отел дьо Мариво. Не взимаше със себе си нищо освен спомените си, а оставяше в замяна тук сърцето си. Няколкото реда, които написа на Раймон, тя остави в средата на тоалетната масичка. В последния момент се сети и свали припряно перлите си, пръстените и обеците от ушите си. Сега вече нищо не я задържаше тук.
Тя се плъзна като сянка покрай грижливо подрязания жив плет и хвърли отчаян поглед към павилиона, който в онази вълшебна нощ бе приютил тяхното блаженство. Натисна бравата на малката портичка в зида. Вратата се отвори безшумно и тя изведнъж се озова в душния пек на летния следобед. Квадратните каменни плочи на паважа се бяха нажежили и яростно отразяваха палещите слънчеви лъчи. Под простичкото си боне Виолен усети как потта се стича по врата й.
Сега не беше време за самосъжаления! Очакваше я дълъг път пеша. Да бърза! Да бърза, за да остави между себе си и Отел дьо Мариво достатъчно голямо разстояние… Така щеше да е най-добре.
Тъничката дребна фигурка закрачи храбро напред и бързо потъна във водовъртежа на големия град. Сякаш я погълнаха сенките на прииждащите буреносни облаци, които мятаха заплашителните си була над сияйния летен ден.
ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Бурята се разрази с грохот. Светкавици и гръмотевици раздираха настървено небето над Париж. Улиците се превърнаха в реки от кал и нечистотии, следобедът помръкна в нощ, сякаш идеше второто пришествие! Дъждът се лееше по красивите, обрамчени в олово стъкла на прозорците в Отел дьо Мариво — като водна стена, от която не се виждаше нищо навън. Запалиха всички свещи в библиотеката. Дневният светлик се стопи в дъжд и мрак.
Ниниан дьо Мариво, графиня дьо ла Шез, имаше чувството, че времето сякаш създава най-подходящата рамка за горчивия разговор, който едва сдържаше своя опасен тътен между огромните шкафове с книги. Не бе виждала сина си цели две години и бе поразена от промените в него. Младият, жизнерадостен и безгрижен виконт се бе преобразил в сериозен, непроницаем мъж, с някакво опасно излъчване, като че бе чужд човек. Бащичко! Та нали дори враговете на граф дьо ла Шез се отнасяха към него с респект, ако не и с истински страх?
Лицето на виконта остана непроницаемо, докато четеше редовете, изписани с острия маниерен почерк на леля му, незачитаща всякакъв правопис Диан дьо Мариво не бе пестила думи, за да опише онази личност, която не може да бъде оставена да петни благородния им дом и която пречи на Раймон да изпълнява другите си задължения…
— Искам да зная, по дяволите — чак сега синът й вдигна очи, — какви са тези други задължения! Можете ли да ми обясните?
Седнала в едно от широките кресла, отпуснала ръце в скута си, графинята потисна усмивката си. Дори гласът на Раймон бе станал по-плътен и звучен, досущ като на баща му. Синът й се бе облегнал на голямото писалище, кръстосал крака. Елегантният жакет от фламандско сукно се изпъваше на широките му рамене. Дори и тази смешна мода на вързаните с панделки панталони до коляното не можеше да унизи неговата мъжественост. Въпреки тревогата си, графинята изпита прилив на майчинска гордост, само от външния вид на сина си.
— Ами задълженията ти на мой наследник, например — обади се рязко баща му. Той отпи голяма глътка вино и остави кристалната си чаша. — И ще бъдеш ли така любезен да ми обясниш, как се е получило така, че си от два месеца в Париж, без да си ни известил за това?
— Навярно не съм предположил, че този факт може да ви интересува особено. Не останах с впечатление, че сбогуването ни би могло да окуражи някого да търси нови семейни срещи.
— А не си ли останал с впечатление, че причината трябва да се търси в съдбовната грешка, която допускаш? В това, че за тебе е по-важно гордото ти упорство, а не раненият ти крак? Ти си наш син и отказът ти да се вслушаш в съветите ми, не може да промени нашата обич към тебе.
Виконтът отбягна пронизителния поглед на черните очи. Смуглото му лице леко поруменя.
— Благодарен съм ви за тази обич. Но това не ви задължава да бъдете снизходителни към мене заради сакатия ми крак. Ще свикна да се справям някак.
— По дяволите, Раймон! Между нас няма място за такива надути превзетости! — Рядко, много рядко се случваше графинята да не успее да овладее буйния си темперамент. Двамата мъже я погледнаха стреснати, но и с известно пренебрежение.
Това вече я накара да се откаже от толкова усърдно поддържаната фасада на спокойствие и неизменна ведрост. Графинята скочи и застана пред сина си.
— Погледни ме в очите и повтори, че изобщо не си знаел с какво нетърпение чакаме вест от тебе! Че не знаеш колко треперим за живота ти! Какви са тези глупави съмнения? Не зная какво ми се иска повече: да те разтърся хубавичко или да те прегърна. Но трябва да знаеш, че съм недоволна от тебе. Заради глупостите, които наговори, но и за тези, които си допуснал. Трябва да се постараеш да сложиш край на всичко това.
Тя се извърна рязко, привдигна разлюлените си поли и се запъти към вратата. Едва не се сблъска с някаква прислужница — задъхана и объркана, бе забравила дори да почука. Момичето смутолеви някакво объркано извинение, на Раймон сбърчи чело. Не бе виждал Лаура толкова разтревожена.
— Какво има, Лаура?
Младата жена машинално подклекна в реверанс и се приближи бързо към него. Стискаше в ръката си лист, който подаде на виконта.
— Мадам… Няма я. Мислех, че е в килера с билките, но като се прибрах… Не я намерих никъде. В цялата къща… Това писмо… беше на тоалетната масичка.
Раймон разгъна листа и прочете няколкото реда. Графинята видя, как лицето му посивя. Той изруга, смачка листа и го захвърли към камината в другия край на стаята. След това излетя навън, без да каже дума. Мъчителното накуцване, което майка му едва сега забеляза, я разстрои не по-малко от цялото му поведение. Не бе виждала досега сина си в такова състояние.
Тя изтича и взе смачкания на топка лист, който, слава Богу, не бе попаднал в огъня. Прочете няколкото думи, въздъхна и подаде мълчаливо листа на съпруга си. Недоумяващ, графът зачете полугласно:
Любими мой, Обещайте ми, че ще позволите да сменяват редовно превръзката на крака ви. Лаура има достатъчно от лековитата мас. Ще моля Сен Мишел да бди над вас! Оставям ви моята любов.
Графът се обърна към съпругата си.
— Сдържала е дадената дума. Е, сега остава да решим, скъпа моя, какво е това момиче. Светица или лека жена?
— Какво смятате вие?
Графът сви рамене. Писмото на Виолен бе трогнало и двамата, но съвсем не се връзваше с острите обвинения на Диан… Но и двамата знаеха, че на правдивостта на баронесата не може да се разчита. Тя бе склонна да представя всичко така, както е най-изгодно за нея.
— В едно обаче съм сигурен. Че тя е достатъчно красива, за да предизвика ревността на жена като Диан, превърнала красотата в свое божество — усмихна се графът.
В това време техният първороден син се бе изправил посред зеления салон, вперил недоумяващи очи в Лаура.
— Нищичко… Нищичко не е взела, мосю — скимтеше Лаура с плачевен глас. — Свалила е и роклята, която облякохме днес. Оставила е всичко. И пръстена, и перлите… Господи, нищичко…
— Благодаря, Лаура. Свободна сте.
Повелителният тон стъписа и без това обърканото момиче и то хукна навън разплакано.
Виконтът се озърна из стаята. Свещите бяха запалени. Очарователното безредие на тази женска стая доказваше сякаш, че Виолен е изтичала само за малко навън и ще се върне всеки момент. На тоалетната
