масичка с изящни вити крачета, цялата в бяло и златно, Раймон видя перлите, оставени внимателно до въртящото се сребърно огледало. До тях имаше една ефирна носна кърпа с дантели и малки бурканчета с помади и червила, които Виолен толкова рядко използваше. От всичко се долавяше аромат на рози — нейният аромат… Досега Раймон не се бе замислял дали това е някакъв парфюм… Беше си отишла.
Облъхнат от нейния нежен аромат, му идеше да й откъсне очарователната главичка! Как може изобщо да й хрумне да го напусне? Нима връзката между тях означава за нея толкова малко? Дали се страхува, че той ще се срамува да признае за нея на родителите си… Изобщо не каза нищо… О, той би могъл да разсее тези нейни глупави опасения…
Раймон взе дантелената кърпичка и я задържа върху устните си, затворил очи. Мисълта, че Виолен е изчезнала завинаги от живота му, му се видя толкова абсурдна, че той неволно се засмя. Беше я губил вече веднъж и я бе намерил. Не се съмняваше, че ще успее да го направи и втори път. Само да я вземе в прегръдките си, не би и помислила да бяга повече. Да, точно така. Измъкнала се е зад гърба му, защото е знаела, че няма да има сили да го стори, ако той е пред нея. Защото му принадлежи… Не бе успял да покори може би независимия й дух, но бе завладял тялото й, изгарящо от желание.
— Ще те намеря, моя малка сирено — процеди през зъби той, с едва овладян гняв и още по-трудна за скриване тревога. — И Господ да ти е на помощ, за часовете, в които си ме лишила от себе си.
С властно нетърпение той дръпна звънеца за прислугата. На ужасената Лаура бе наредено да подреди и поддържа покоите на мадам. Мадам ще се завърне всеки момент. Въпрос е на часове или най-много на дни, така че тя ще бъде отново тук…
Ала тази негова увереност започна да се изпарява все повече и повече с всеки изминал ден, в който той не успяваше да открие и следа от Виолен. Бе взела със себе си само джобните пари, които той така великодушно й бе дал. Започваше да мисли, че може да е напуснала Париж. Като че в земята потъна. Раймон се бе опитвал да я търси дори в Пале дьо Тюйлери, ала и там никой не знаеше нищо за нея. Усилията му оставаха напразни.
Отначало изпитваше само гняв. Вбесяваше го фактът, че се бе показал истински глупак и й бе повярвал. Малката авантюристка от горите на Рамбуйе се бе осмелила да напусне виконт дьо ла Шез! Какво се е разтревожил толкова за нея? Най-добре ще е да забрави момичето.
В такъв един момент той нареди на Лаура да прибере всички дрехи и да затвори зеления апартамент. Но прислужницата още не бе успяла да сгъне и половината дрехи, когато заповедта бе отменена и Лаура бе отпратена най-безцеремонно.
Графинята завари сина си, застанал сред разтворените, ракли, загледан в твърдия корсаж на една тъмнозелена рокля, с мисли зареяни далече някъде.
— Какво представляваше тя?
Раймон се сепна и изпусна дрехата. Не бе усетил влизането на майка си. Въпросът й го завари неподготвен. Какво трябваше да отговори?
— Само не питай сега „коя“ — усмихна се майка му с обичайната си откровеност. — Говоря за жената, която е живяла тук. За онова мистериозно момиче, което кара леля ти Диан да изпада в истерични конвулсии, само като заговори за него.
Точното описание извика някаква призрачна усмивка по строгото лице на сина й. Той отново погледна роклята, която в една вълшебна нощ бе превърнала Виолен в богиня… Във фея…
— Убеден съм, че сте измъкнали от баронесата всичко, каквото би могло да се разкаже, маман — отвърна той спокойно. — Не зная какво бих могъл да добавя.
— Според леля ти това момиче е една леконравна хитруша, която те е използвала.
— Ами значи всичко ви е ясно…
На графинята не убегна нито сарказма, нито горчивата меланхолия в тези думи. Изгубила търпение, тя се приближи, вдигна от земята зелената рокля и разгърна полите й, изненадана от тясната талия. Това бяха размери на девойка, а не на жена.
— Не съм чувала за леки жени, които оставят такива рокли, който не отнасят скъпоценностите си и прекарват часове наред да бъркат разни мехлеми за болния си любовник. Трябва да е била твърде странна млада жена.
— Странна… — Раймон повтори думата, като че искаше да я огледа от всички страни. — Да, тя беше упорита до твърдоглавост, горда като дукеса… Мека като лебедов пух…Прекрасна… като изгрев през пролетта… Непредвидима колкото вас.
— Господи! — Графинята пусна роклята, като че бе опарила пръстите й. — Ти я обичаш!
— Да, искам я. Дали това е любов?
— Боя се, че да — промълви майка му, но побърза да добави: — Трябва да я забравиш: Отишла си е по собствено желание.
— Ще кажете, предполагам, че трябва да забравя да дишам и да мисля — пресече я рязко виконтът. — Тя е в кръвта ми, в мислите ми, в тялото ми.
Той не изчака да получи отговор. Остави майка си сред разтворените сандъци и ракли, сред разхвърляните скъпи тоалети, купувани за жена, за която те явно не се бяха оказали достатъчно ценни.
Мина доста време, преди графинята да се съвземе от този шок. Тя посегна и извади от раклата още една рокля, като че търсеше да намери сред надиплените коприни образа на онази, която ги бе носила. Дребна и тъничка трябва да е била, като порцеланова статуетка — и корсажите, и дължината на полите говореха за това. Само ако можеше да научи малко повече за тази загадъчна млада жена… Защо бе напуснала тя Раймон?
— Едно е сигурно поне, че не е лека жена — отряза съпругът й, когато тя сподели с него всичко още същата вечер. — Достатъчно е да сравните почерка й с този на красивата си сестра. Без правописни грешки, красиво изписани букви, всичко е казано с чувство за мярка и респект. И забележете: без следа от евтино умилкване! Това е един сигурен в себе си човек, който знае какво представлява. Може би е предприела тази авантюра, а след това се е отегчила…
— Ив! Моля ви! — възмути се съпругата му. — С Раймон никой не може да се отегчава. Той е един прекрасен млад мъж!
— Нима? — В тъмните зеници на графа проблесна насмешка. — Дали се лъжа като смятам, че вие сте влюбена в сина си, мадам?
— Вие сте истинско чудовище! — оплака се галено съпругата му. — Той просто прилича на вас, напомня ми какъв бяхте по времето, когато ви срещнах… Самата гордост, самата арогантност, уверен, че може да се разпорежда с чувствата си както намери за добре. Че може да посегне и просто да вземе онова, което е пожелал, без да се налага да плати за това…
— И такъв мъж вие наричате прекрасен? Изненадвате ме, мадам!
— А вие ме ядосвате, мосю! — Графинята вдигна заплашително сребърната четка, с която разчеткваше все още пищните си коси. Но преди да успее да го замери с нея, се озова окована в една силна прегръдка. Мина време, преди отново да се върнат на темата.
— Ако това би ви успокоило, ще се опитам да събера малко сведения за тази млада дама — обеща Графът. — Все още имам достатъчно връзки в двора, няма да бъде трудно да разберем дали съществува такова семейство Сен Хеде и какво точно представлява.
— Само моля ви, нито дума на Раймон! — предупреди го графинята. — Това може да е някаква преходна страст, може да е просто чувство на благодарност, след като му е била и болногледачка, и любовница. За нас е важно да настояваме той да се върне в двореца. Сега в Париж са се събрали всички хубавици на кралството, с надежда да привлекат вниманието на нашия красив и млад крал. Тук е цветът на аристокрацията. Раймон все някога ще трябва да се ожени, а знаете, че аз искам дете от най-благородно потекло. Все ще се намери някоя изтънчена млада жена, която да накара Раймон да забрави своята авантюра.
— Надявам се, да излезете права, скъпа моя — кимна графът, ала тонът му подсказваше, че самият той
