твърде се съмнява в това. Поведението на сина му го караше да се замисли.
ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА
— Тук страшно духа! Няма ли кой да постави един параван?! Това течение може да те отвее!
Седнала във високата медна вана, Мадам се бе оставила в ръцете на прислужницата, която сега търкаше със сюнгера бледите й ръце.
Една от придворните дами се втурна да измести паравана, така че дукесата да не стои на течение.
Виолен, която в такива моменти си мислеше, че би направила по-добре, ако бе отишла при кармелитките на улица Сен Жак, вместо да търси закрила в този дом, бързо отскочи встрани, за да не я удари политналата дървена рамка на паравана, с изпънати, целите изрисувани стени от кожа.
Никоя от почетните дами на принцесата не би и помислила дори да обръща внимание на някаква прислужница, която, привела гръб, пришиваше една от връзките на пеньоара, с който намятаха Нейно кралско височество, когато я сресват. Наметката трябваше да бъде готова веднага, преди дукесата да е привършила с къпането.
Нервната припряност на живота в този дом бе станала още по-налудничава през малкото седмици, в които Виолен бе отсъствала. Сякаш подгонена от ужаса, че животът е твърде кратък, Мадам се хвърляше от едно развлечение в друго и само се чудеше какво ново да измисли.
В цялата трескава суматоха надали някой би се заглеждал в лицето на една прислужница. Дори момичетата от шивалнята, които бяха тормозили Виолен в началото, не биха и помислили да търсят някаква прилика. Виолен бе усвоила нещичко от изкуството на преобразяването. Сега носеше косите си скрити под широкото боне, никога не забравяше да свежда бързо очи и да избягва всеки открит сблъсък.
А то и почти нямаше поводи за това. Мадам Трувен, предоволна, че си е намерила отново покорна робиня, я затрупваше с работа. Виолен едва имаше време да се нахрани. Никак не й беше приятно да установи, че е разбирала погрешно дружелюбността на матроната. Когато се довлече дотук в разгара на онази ужасна лятна буря, мадам Трувен направо отказа да я приеме отново. След като елегантно облечената дама се бе превърнала отново в просякиня без пукнат грош, матроната реши че ще е най-добре да й хлопне вратата.
Наложи се Виолен да я моли. Не бе възможно да се превърне отново в товар на ръцете на Елен, нито пък искаше да иде в манастир. Дори и да намереше в себе си достатъчно благочестивост за това, нямаше зестра, каквато и най-бедните манастири искаха от своите послушници. Унизи се да моли, да обещава да бъде покорна и изпълнителна, готова да върши и най-долната работа… Сега вече матроната можеше спокойно да си преписва всички заслуги за онова, което излизаше от сръчните ръце на Виолен. Цялото благоволение на Мадам, всички похвали Трувенката обсебваше най-безцеремонно, сякаш Виолен изобщо не съществуваше.
Такъв бе животът й, ден след ден, сякаш че беше някаква трудолюбива сянка. Замаяна, отрудена, без следа от онези амбиции, които бяха поддържали духа й и я бяха тласкали нагоре…
Седеше тук глуха за възбудения шепот на пъстрото ято от скъпо облечени придворни, увлечени в последните клюки. Сега на дневен ред бе новата приумица на Мосю. Бил си наумил да стане управител на Лангедок. Но изглежда че Негово величество, всеблагият ни крал, се разлютил и набързо сложил край на този каприз.
Говореха и за красивата съпруга на маркиз дьо Монтеспан, била хубава като картина, постоянно търсела приятелството на метресата на краля, все се въртяла около нея, чудела се с какво да й угоди, само и само да може да върти опашка пред очите на краля, да го омае с прелестите си…
Говореха, сключваха облози спал ли е вече кралят с нея или тя все още успява да го държи настрана… Та няма ли да види най-после тази клета Луиз дьо ла Валиер, че протежира собствената си съперница!
Всичките тези приказки минаваха като уморителен шум край ушите на Виолен, докато пъргавите й пръсти бодяха и бодяха, чак докато гърбът й се скова от неудобната поза.
— Мари, наметката на Нейно кралско височество! Не свършихте ли най-сетне?
Пеньоарът бе издърпан от ръцете й. Както винаги, Виолен забрави да се обади на името, което сега мадам Трувен й бе дала. Струваше й се, че ведно с истинското си име е изгубила и собствената си личност. Вече никой не знаеше, че е съществувала някога Виолен дьо Сен Хеде. Онази Виолен бе изчезнала в една лятна буря и на нейно място се бе появила подплашена и навиквана слугиня, която бе благодарна вечер на небето за изтощението, което щеше да я потопи поне за няколко часа в безпаметен сън, без сънища. Поне на сън можеше да не мисли, можеше да избяга от спомените, които правеха сърцето й още по-тежко и изнуряваха още повече тялото й.
Да си буден, означава да чувстваш, да страдаш, да продължаваш да живуркаш, след като знаеш, че си загубил завинаги нещо безкрайно скъпо и красиво. Бе отдала на Раймон дьо Мариво не само своята невинност, но и душата си. Останало бе само тялото, една празна черупка, една чужда жена, без мисли, без желания.
Наметната в красивото неглиже, Мадам следеше в огледалото с присвити очи сръчните ръце, които редяха сложната фризура. Сега вече можеха да отворят вратите, за да влязат останалите придворни дами и кавалери. Виолен се чувстваше ужасно неловко, защото принцесата бе възприела тази твърде смущаваща нова мода при обличането да присъстват и мъже, които да участват със съвети и мнения. Всъщност, може би това беше нейното малко отмъщение за това, че Мосю продължаваше да намира кавалера дьо Лорен далеч по-съблазнителен от собствената си съпруга.
Граф дьо Фламаран се приведе ниско над принцесата — достатъчно ниско, като че искаше да огледа и прецени съдържанието на деколтето на царствената особа. Дали наистина бе вярно, че Мадам приемала този господин не само в будоара си, но и в леглото? Интимните погледи и усмивки, които си размениха сега двамата, говореха, че е така. Но в миг всичко изчезна, всички разговори замряха и остана да се чува само тракането на токовете от приближаващите се стъпки на Мосю.
Виолен не смееше да се изправи от своя реверанс. Забеляза, че повечето от присъстващите са в същото положение. Филип д’Орлеан всячески се опитваше да компенсира твърде ниския си ръст, качваше се на все по-високи токове, но удоволствието да гледа другите от високо, както правеше това царственият му брат, дук д’Орлеан можеше да постигне само, ако другите застанеха пред него с наведени глави. Ласкателите му се чудеха как да се свиват и прегъват, за да изглеждат по-ниски. Само високата, стройна фигура на кавалера дьо Лорен, не предизвикваше недоволство. Както винаги, кавалерът бе неизменно до дука. Отегчените му, полускрити от уморените клепачи погледи, се плъзгаха летаргично по пъстрата тълпа, изпълнила будоара.
Мадам поднесе на съпруга си за целувка изящната си, все още без пръстени, ръка и с едно леко повдигане на веждите показа, че посещението му я изненадва. Мосю се залови да рови бавно в кутията със скъпоценности, погълнат изцяло в това да изпробва един след друг пръстените й на малкия си пръст. Той се осведоми за здравето й, за благоразположението на духа й, за плановете й…
Едно махване с ръка от страна на Мадам изпразни будоара. Явно бе, че Мосю няма да заговори пред чужди уши. Виолен се опита да се промъкне навън всред морето от поли и реверанси. В присъствието на кавалера дьо Лорен винаги я обхващаше някакво зловещо притеснение. Успя да се измъкне от стаята, но щом излезе в коридора, пред нея се изпречи широката броня на един от швейцарските стражи. Войникът препречи пътя и с алебардата си. Сякаш я бе чакал, така светкавично я сграбчи за рамото.
— Полудял ли сте? Какво…
Виолен направи опит да се освободи, но побеля от ужас, когато иззад войника изникна една наперена фигура в небесносиньо кадифе и пяна от бели дантели. Красивото лице на кавалера дьо Лорен имаше изражението на доволен котарак, докопал най-сетне мишката в лапите си. О, ние не спим, само се правим на заспали…
— Реших аз, че познавам отнякъде тези светли очи, нищо че се криеха така свенливо — измърка той доволно. — Умея да чакам… И все повече разбирам,, че чакането си заслужава… Води я! — обърна се той към швейцареца. — Знаеш къде.
Войникът кимна отсечено, без да пуска рамото й. Той остана глух за протестите й, не обърна внимание и на изненаданите погледи на околните. Младата жена не бе в състояние да крачи толкова бързо и само страхът, че ако се спъне и падне, той ще продължи да я влачи, й даваше сили да стои на крака. От парадния
