коридор свиха по някаква стръмна каменна стълба към долните етажи на двореца. Виолен никога не бе минавала оттук. Знаеше само, че тук някъде са помещенията за кралската стража, избите и разни други места, за които хората нямаха навик да говорят.
Извърнала глава назад, тя търсеше с очи помощ от някъде, но след тях нямаше хора. Стъпките на двамата кънтяха неестествено силно, отеквайки сред сивите зидове. Швейцарецът я бутна в някаква тъмна галерия, плочите на пода бяха хлъзгави от замръзналата влага. Сигурно бяха някъде откъм тясната, обърната към Сена, страна на двореца… Някъде дълбоко под земята…
Обзе я панически ужас, когато й стана безпощадно ясно, че тук е невъзможно да има стаи. Това беше затвор, може би килия за мъчения. Достатъчно отдалечена, за да не се чуват отчаяните викове на хората, които изтезават…
Войникът спря внезапно пред една тежка врата от цели греди, чиито панти бяха вдълбани дълбоко в каменния зид. Той свали ключа, окачен на една кука на стената, отключи и й кимна мълчаливо да влиза. Виолен се поколеба да пристъпи в мрака, но мъжът я блъсна грубо и тя просто скочи напред в тъмното.
— Е, де! Не мисли че ми е много драго да го правя! — Той като че търсеше да се оправдае. — Нашата работа е да се подчиняваме. Какво си направила, та си привлякла гнева на благородния господар? Моли се сега на светията си и предай душата си в ръцете на майката Божия.
С този добронамерен съвет той хласна вратата зад гърба й. Ключът изскърца, вратата бе залостена с дървения напречник и настъпи тишина. Непрогледен мрак. Безпросветна нощ. Виолен остана права, напразно се мъчеше да се ориентира. В тази дупка не достигаше никакъв звук, единственото, което свистеше в мрака, бе собственото й забързано дишане. Вече губеше представа за време и място.
Виолен се сви на мръсната слама, обвила с ръце раменете си, като в самозащита. Опитваше се да овладее надигащия се страх. Несъзнателно започна да се полюлява на пети, така се успокояваше Франсин. Но сега това не помогна. Мисълта й не можеше да бъде замаяна в тази люлка, съзнанието й се вихреше и трескаво сглобяваше от онова, което бе слушала досега, образа на любимеца на Филип д’Орлеан.
Образ на човек, който злопаметно отмъщава за всеки удар, за всяка нанесена обида. Който изпитва наслада да мъчи другите, който не се колебае да минава през трупове, за да постигне целите си… А тя бе дръзнала да му се противопостави. Сега той я държеше в ръцете си. Прочела бе омразата в триумфиращите му очи.
Омраза, на която можеше да противопостави само мисълта за любовта, която бе изживяла. За първи път тя съзнателно търсеше отново и отново спомена за всичко, което се бе случило. Сега не бива да мисли за Дьо Лорен, а за Раймон. Не бе трудно да извика в съзнанието си любимото му лице. Всяка черта, всяка гънчица бяха вдълбани сякаш в самата й душа. Правата черта на веждите, присмехулният блясък на красивите зелени очи, когато се шегуваше с нея… Онзи плътен негов глас, палещите целувки, силното му тяло, когато се любеха — сега всичко това се сливаше в паметта й и се превръщаше в щит, който тя се опитваше да издигне срещу външния свят.
Ала дълбоко в сърцето си Виолен не хранеше никакви илюзии. Предусещаше, че няма да излезе жива оттук. За какво ли да жали? И без това бе умряла през онази страховита лятна буря, която я отнесе далеч от най-скъпия й човек.
— Какво става? Защо ми се струва, че високомерието ни е нещо пострадало?
Трябваше да мине време, за да стигнат тези думи до съзнанието й. Виолен нямаше представа колко време вече стои така, свита в тъмното, без вода, без хляб, без звук на човешки глас. Имаше чувството, че е изминал цял човешки живот. Стори й се невероятно, когато й казаха, че са изминали само ден и половина. Ослепителната светлина на факела сякаш я удари по очите и тя вдигна ръка да се запази.
— Затова първо се мисли, а после се вдига ютия. Намерила с какво да пази скъпоценната си добродетел! Не обичам да ме отблъскват.
Виолен се изправи на крака, залитайки. Бе останала без сили, беше жадна, гладна и мръсна. Но някаква незнайна стоманена пружина вътре в нея не можеше да допусне да се унижава пред този човек. Тя отметна назад разрошените си коси. Бонето й бе паднало някъде из сламата. Мръсните й ръце свидетелстваха за напразните опити да търси в стените някакъв изход от този капан.
— Доста мръсна принцеса, наистина. — Кавалерът кимна на двамата мъже, останали зад него. — Заведете я горе и я предайте на жената. Внимавайте да не я види някой. Не е желателно да предизвикваме отново прекомерното застъпничество на Мадам.
Двамата мъже в ливреи на кралския двор повлякоха отпуснатото тяло на момичето навън. Мина доста време, преди очите й да свикнат със светлината и да могат отново да виждат очертания и предмети. Само надигащият се гняв я задържаше да не изгуби съзнание. Поведоха я по стълбища и коридори, през някакъв двор, за да стигнат до малко помещение, облицовано с плочи, с дървени прегради. Беше горещо и задушно.
— Тука една, за да се погрижите — провикна се единият от придружителите й и Виолен бе оставена пред прегърбен мъж с остри черти, облечен само в панталони до коленете и бяла риза, прогизнала от пот. Човекът само кимна мълчаливо на жената в дъното на стаята. Без да се бави тя хвана момичето, повлече го след себе си и го бутна в една от дървените кабини. Виолен не проумяваше какво е тяхното предназначение. Дали бе някакво изтезание?
Жената мълчаливо смъкна дрехите от тялото й, преди Виолен да може да се възпротиви. Самата й душа сякаш простена, когато жената разкъса копринената риза, която носеше на голо. Заедно с този последен спомен от дните, които бе прекарала в ръцете на Раймон, изчезна сякаш и съпротивителната й сила. Тя легна гола и объркана на някаква дървена пейка, докато жената се суетеше някъде в дъното на кабината. Едва когато се разнесе свистене и плискане, когато кълба гореща пара изпълниха малката кабина и я превърна в истинско чистилище, Виолен разбра, че се намира навярно в парна баня.
В пещта с нагорещени кръгли камъни хвърляха ведра с вода, вдигаше се съскаща пара и се получаваше влажна мъгла, от която кожата се изпотява, за да се смъкнат всички мръсотии. Топлината бе истинска благодат, ала гъстите облаци пара я задушаваха… Само да не припадне сега! Не бива да се отпуска!
Точно когато мислеше, че е загубила битката със самата себе си, жената я повлече към друга кабина. Безброй ведра със студена вода бяха плиснати върху тялото й с неумолима ритмичност. Пръхтейки и давейки се, Виолен се бореше да си поеме въздух, без да може да вижда нещо от полепналите по лицето й мокри коси, усещайки по цялото си тяло лудите удари на сърцето си, шибано от камшиците на ледената вода.
Жената беше сякаш глухоняма. Тя метна върху Виолен голям чаршаф и подсуши тялото и с бързи опитни движения. Правеше го някак безучастно, с механична педантичност, без да нарани нежната кожа на своята клиентка. След това натисна Виолен да приседне на едно трикрако столче и се зае да подсушава косите й, разчеса сплъстените кичури с гребен, преди да разреши с четка цялата й коса.
Тази процедура направи чудеса. Виолен се чувстваше все по-добре, само да не беше това необяснимо безсилие, което след парната баня бе станало още по-непоносимо. Слабост, зашеметеност, безволие, по- силни от глада и жаждата. Имаше едно единствено желание — да спи. Да заспи вечен сън. Очите й просто се затваряха, главата й клюмна безсилно напред.
Жената изобщо не й обърна внимание. Тя местеше своята жертва насам-натам, като че беше парцалена кукла. Без усилие просна голото момиче, както си беше увито в чаршафа, на една каменна маса. Сетне дръпна чаршафа настрани и се зае Да втрива в голото крехко тяло някакво масло с тежка натрапчива миризма. Уханието се смеси с парата и се превърна в душен облак. Виолен се задави в кашлица.
Тежкото благовоние на мускуса проникваше в порите й. Недостигът на въздух я изтръгна от нейната вялост. Крайниците й лъщяха, там където жената бе приключила своята обработка кожата й бе станала златиста. Тя продължаваше да втрива маслото с механични движения, без изобщо да обръща внимание на Виолен. Ръцете й намазваха всеки сантиметър, тя грубо разтвори дори краката й и изсипа цели шепи масло върху златистите къдрави косми.
— Оставете ме! — изписка Виолен. — Не искам! Махнете ръцете си!
