— Мили Боже! — ахна Виолен.
В един миг разбра защо бе зарязал раната си и се бе оставил едва ли не тя да го убие. Искал е да поправи онова, което бе пропуснал на бойното поле. В глупавата си криво разбрана гордост той сам се беше осъдил на смърт. О, не! Това няма да стане, поне докато тя е до него!
— И сега упреквате баща си, че не ви е спрял да станете войник? — Още един от нейните безмилостно прями въпроси, които караха Раймон дьо Мариво да се размисля за неща, които би предпочел да забрави.
— Ох, не, за Бога! — подскочи той, поразен сякаш от тази абсурдна мисъл. — Допускате ли, че той би спрял някое от децата си да предприеме нещо, което сърцето му желае? Тогава не го познавате. Цял живот съм мечтал да се бия за краля. Баща ми никога не ми е пречил, въпреки че майка ми и сестрите ми бяха против. Купи ми офицерска грамота, мисля дори, че беше много горд с мене, когато се отличих при обсадата на Монмеди, а по-сетне и при завземането на Дюнкерк. Само за алжирската авантюра ме предупреди. Каза, че е направо безсмислена, че това е грешен ход на един млад, амбициозен крал. Посъветва ме да се вразумя. По-добре било да си продам офицерската грамота, отколкото да отида в пустинята. Наговорих му куп глупави високопарни приказки и се разделихме скарани… А беше прав. Аз съм един глупак. Един от онези смахнати псевдогерои, които се опитват да хванат луната с примка и да преминат морето, ходейки по лъчите й. Да… Но стига с тези брътвежи. Досега с никого не съм говорил за това. Не бих желал да ми стане навик.
Виолен разбра предупреждението и млъкна. Но сега имаше много материал за размисли. Постепенно пред нея се очертаваше истинският образ на човека, когото обичаше. Гордостта му отказваше да приеме поражението. Не можеше да се примири с осакатяването си. Гледаше както нараняването си, така и на раздора с баща си като на справедливо наказание, която съдбата му е наложила, за да го накаже за собствените му грешки. Сам се бе осъдил на страдание, без да знае, че държи в прегръдките си жена, чиято най-висша цел бе да му спести всяка болка.
ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
— Ужасно са се скарали. Негово величество е страшно разгневен на Мосю.
Мадам Трувен се приближи до Виолен, за да й разкаже най-подробно последните клюки. На раздяла Виолен й бе обещала да продължи и в бъдеще да прави лековитата напитка за Мадам. Посещенията, които продължаваше да прави в сградата за пощальоните на Тюйлери, бяха единственото разнообразие, което си позволяваше в тези летни дни, в чиято безмилостна жега Париж се задъхваше.
Раймон дьо Мариво изглежда не се интересуваше как тя прекарва деня си, когато не се случеше да я потърси, потънал в мрачните си мисли в библиотеката или в своите покои. Госпожа Трувен обаче се възхищаваше искрено от младата жена, която най-безцеремонно се бе отказала от службата си при Мадам и бе се замогнала по такъв невероятен начин!
Някогашните й другарки изобщо не биха могли да разпознаят елегантната дама с тъмна маска, която се срещаше с началничката на гардеробните. Шептеше се нещо, че и Трувенката ходела при една от ония гледачки, дето са пощурили цял Париж. Занаятът с предсказването на бъдещето и допира със свръхестественото процъфтяваше.
— Но как е възможно? — Виолен се дивеше на всичките тези приказки, просто за да направи удоволствие на мадам Трувен. За нея бе от значение не толкова тази жена, колкото чувството, че може да разговаря с човек, който й се възхищава и я приема независимо от съмнителния живот, който водеше.
— Ами защото Мосю иска да има повече власт, по-силно влияние! Със смъртта на вдовстващата кралица той загуби мощна застъпница пред Негово величество. А сега просто търси някакво върховно и категорично доказателство, че е над всички останали благородници в двора. Настоявал, че Мадам не може да седи на обикновен стол, когато посещава кралицата, трябвало да бъде специално кресло, с подлакътници…
Виолен, която нямаше понятие от изтънчените подробности на дворцовия етикет, не проумяваше как е възможно кралят да приема един такъв каприз като посегателство върху собствената му власт и положение.
— И няма да удовлетвори молбата му — продължи мадам Трувен. — Ами иначе ще излезе, че Мосю и Мадам са на едно равнище с краля и кралицата. Разправят, че Мосю го бил молил със сълзи на очи, но кралят не благоволил да отстъпи ни на йота. А може пък да е толкова нелюбезен с Мосю, задето Валиерката му правела ден след ден сцени. Не иска да разбере, че звездата й нещо помръква. Говорят хората, че искала да се оттегли зад стените на някой манастир. И без друго след всяка разправия търчи при кармелитките да се моли.
Името на някогашната придворна дама на Мадам се споменаваше в Тюйлери само шепнешком. Това не пречеше обаче връзката й с Негово величество да се коментира с нескрито злорадство в най-малки подробности. По време на церемонията на обличането Мадам се забавляваше именно с тези подробности, а фактът, че плахата, нежна Луиз се е превърнала в прецъфтяла красавица, мъчена от пристъпите на своята бременност, я караше направо да ликува.
— Казват, че от тена й не е останал и помен, грижите я загрозявали. Ами тя просто отегчава краля, след като не може да му предложи вече нито тръпката на завладяването, нито пък изтънчено остроумие.
Виолен изпита съжаление към пренебрегнатата фаворитка. Не изпитваше удоволствие да се надсмива над една жена, която бе допуснала грешката да се хареса на краля. Но човек не може да избира в кого ще се влюби, знаеше го от опит. Влюбването те сполетява като болест, като неизлечима треска.
— А Мадам, как е тя? — опита се Виолен да смени темата, и облечената в черно матрона веднага изпусна многозначителна въздишка.
— Ами със здравето не е кой знае колко добре, но види се че връзката й с краля май отново се заздравява, въпреки тези глупави намеси на Мосю. Тя проумя най-сетне, че може да бъде довереница на краля, след като не може да бъде негова любовница. Сега вече редовно се появява на вечерите с игра на карти у кралицата. Мосю изобщо не се интересува. За него съществува само кавалерът дьо Лорен. Много е възможно зад тия негови опити за повече власт да стои именно този ужасен човек, който се вижда вече като втората власт в държавата. Господ да ни пази от такива като него! Това ще е краят на кралството!
По пътя за дома Виолен имаше достатъчно време да мисли за всичките тези сплетни. Отдавна не бе валяло, вечната кал по улиците се беше превърнала в прах, който покриваше всичко. Сега можеше да се върви без неизбежните иначе дървени обувки, които се обуваха върху другите обувки, за да ги предпазят от кал й мръсотия. Виолен обичаше да върви пеша през големия град. Наметната в скромна пелерина, с маска на лицето, тя се опитваше да опознае малко повече Париж.
Веднъж отиде дори чак до Рю Шапон, за да даде на смаяната си сестра претъпканата кесия, която Раймон дьо Мариво й бе дал за дребни женски разходи. Виолен нямаше нужда от пари, а Елен избухна в сълзи на благодарност. Виолен накара сестра си да се закълне, че Бавоало няма да узнае нищо за тези пари. Ала запази мълчание по всичките други въпроси, с които я отрупа Елен, Не беше по силите й да обясни на по-възрастната си сестра, какви чувства я приковават към виконта. Чувства, по-силни от гордост и чест. Но въпреки това Виолен си бе тръгнала със странното чувство, че Елен е разбрала много повече от онова, което показва.
Тя се промъкна в Отел дьо Мариво през една от градинските портички. Беше я открила случайно една сутрин. Качи се в стаите си и внезапно се озова пред един разлютен мъж, който със заповеднически тон пожела да му даде сметка, къде скита. Лаура се бе свила в един ъгъл, личеше си, че виконтът се е карал на камериерката, задето не знае къде е господарката й.
— Къде бяхте? Как е възможно да изчезвате така, без да кажете нито дума?
Виолен направи знак на Лаура, че може да си върви. Момичето направи реверанс и изчезна. След това младата жена изправи гръб, свали наметката, и внимателно взе в ръка маската от лицето си. Едва след това Виолен спря поглед — продължителен и замислен — на разгневения мъж.
— Бях на разходка. Не сте ми казал, че не бива да напускам къщата. Мислех, че имам пълна свобода. А вас ви нямаше. Вие къде бяхте?
