искаше времето да спре.
— Каква пламенност! — възкликна Раймон, въртейки на пръста си един от кичурите на косите й. — А това ми напомня, че под твърде прозрачни предлози вие вече седмица отбягвате леглото ми. Означава ли този огън сега, че и вие сте зажаднели като мене?
Младата жена се изчерви чак до корена на косите си. Споменът за онази зашеметяваща любовна нощ я хвърли в смут и копнеж. Не можеше да погледне този мъж, без да я обземе същото онова напрегнато и мъчително безпокойство. От друга страна, той беше тежко болен. Имаше нужда от пълен покой, за да възстанови силите си. Защото само невероятната комбинация от собствените й лечителски умения, от упоритост, пламенни молитви и любящи грижи го бе изправила на крака.
Раймон я виждаше като на длан. Установил бе, че е в състояние да чете по това изразително лице като в отворена книга, да предугажда всяка скрита тръпка на това чисто сърце.
— Вече съм добре, малка моя. Искам да ви го докажа не само с целувки. Желая ви повече от всякога.
С нежна игривост той плъзна свойски ръка по тялото й и обхвана пълната й гръд.
— Леля ви! — Виолен се отдръпна ужасена, въпреки че сърцето й лудо заби. — Моля ви, ако влезе…
— Боя се, че тя надали знае дори как изглежда библиотеката, сърце мое. Библиотеката е поръчвал баща ми, още преди моето раждане, когато е идвал по-често в Париж. Той би се зарадвал, ако можеше да види твоя интерес. Баща ми е страстен привърженик на идеята за разширяване образованието на жените.
Ръката му продължаваше да гали гърдите й. Виолен почувства как се разтреперва и се изпотява. Това я притесни още повече, защото не можеше да го скрие.
— Разкажете ми малко повече за баща си — прошепна тя с глух глас. — Сигурно е забележителен човек.
— Предпочитам друга тема. — Раймон дьо Мариво се отпусна в едно от широките тапицирани кресла пред камината и Виолен изведнъж се намери седнала на здравия му крак — бе хваната като в клопка, сега ръцете му имаха много по-голяма свобода.
— Мисля си… Възможно ли е да го мразите? — изтърси тя направо.
Ръката върху гърдите й замря.
— Откъде ти хрумна?! — попита виконтът беззвучно.
— Не зная… — Виолен се впусна в отстъпление. — Може би… начинът, по който говорите за него. Респект, който е изпълнен с нещо друго, по-дълбоко и по-опасно…
Дълбока въздишка надигна гърдите на младия мъж и той побърза да отклони темата, като започна да целува главата й, челото, слепоочията.
— Бих казал, че имате острия поглед на изкусен ловец, малка моя. Във всеки случай наистина има някои нещица между мен и баща ми. Трябва да бъдеш сигурна обаче, че вината за това неразбирателство се крие у мен, а не у него. Не измъчвай красивата си главичка с тези неща! Ела с мене горе, мисля си, колко хубаво ще е да си намерим друга тема за разговор, по-приятна отколкото темата за моя баща.
Виолен не се осмели да възрази. Когато ставаше дума за здравето на Раймон, тя беше тиранично непреклонна, но никога не забравяше и факта, че само благоволението на виконта й осигурява оставането в този дом. За първи път в живота си тя се бе докоснала до лукса, а това бе голямо изкушение.
Меки легла вместо сламеници, прекрасни килими, цветя, книги… Вкусна и обилна храна, ракли, пълни с фантастично красиви и скъпи дрехи… Да не говорим за скъпоценностите, с които я отрупваше виконтът. Беше чудесно да вижда, че той се нуждае от нея, та дори и като болногледачка.
Виолен го подкрепяше при изкачването на широката стълба, но щом вратата на неговата спалня се хлопна зад гърбовете им, ролите изведнъж се размениха. Сега Раймон беше този, който изгарящ от желание, я привлече в ръцете си. Въздишката, която се изтръгна от нея, му каза онова, което бе искал да разбере — и тя беше закопняла за този миг. Виолен разтвори устни, оставила се на целувките му, все по- жадни и завладяващи, докато ръцете му ровеха под фусти и коприна, за да я намерят, готова за него, сладка и разтреперана, отдаваща се.
Виолен потъна в неговите изкусни ласки, които я караха да губи представа за всичко наоколо. Не се възпротиви, когато той я хвърли на леглото и запретна полите й, като че беше някакъв плячкосващ наемник. Нямаше време сега да я съблича, а и той само разкопча панталона си. Вперила очи във възбудената му мъжественост, тръпнеща от желание, Виолен се вкопчи в своя завоевател.
Малко по-късно, когато постепенно заглъхна възбудата на тази нова, божествена любовна игра, която сякаш ги бе споила в едно цяло, Виолен се понадигна, подпря се на лакът и го погледна със сериозни очи:
— Никога не сте ми разказвали как се стигна до тази ужасна рана?
— Това пък защо? — Раймон отвори очи.
— Защото е нещо, свързано с вас и защото искам да зная всичко, което ви тревожи.
Вече не очакваше отговора, който дойде след твърде дълго мълчание. Един чужд, напрегнат глас.
— През 1658 година мосю Бофор бе избран за адмирал на Франция и бе изпратен в Алжир. Той трябваше да осигури на Людовик колонии в Африка. Богатствата на Испания винаги са били трън в очите на нашия крал. Заедно с Вивон, брата на очарователната мадам дьо Монтеспан, Бофор успя да създаде в Жигери предмостие за покоряване на езичниците…
Раймон млъкна и Виолен разбра, че това Жигери навярно бе свързано с някакъв личен спомен. Следващите му думи потвърдиха това.
— Та това предмостие всъщност се превърна в гроб за френските надежди, а не в паметник на славата. Няма да ви е трудно да разберете, че всичките тези прословути френски колонии в Африка бяха толкова незначителни, че не си заслужава дори да се говори за тях, а камо ли пък кръвта, пролята за тяхното завоюване. Известно ли ви е, че стотици френски войници намериха своята бавна смърт в мюсюлманско робство? Участ, която ми беше спестена, просто защото това раняване ме превърна в инвалид. Те търсят здрави роби, мъжка сила, която да използват дълги години…
— Бяхте пленен, така ли?
— Ранен бях и останах да лежа в пустинята. Оставиха ме там, да ме изкълват лешоядите. За съжаление някаква изостанала група ме намери и ме спаси. Понякога ми се ще тия арабски приятели да бяха ударили по-точно…
— Луд ли сте?! — Виолен го хвана за рамото и го разтърси. — Как можахте да изречете такова нещо! Животът е дар Божи, не може просто така да се захвърли.
Един развеселен, зелен проблясък в погледа му регистрира нейното възмущение.
— Понякога наистина говорите като монахиня, скъпа очарователна приятелко. Какъв ще е този ваш Божи дар след като съм осакатен за цял живот? За нищо не ставам — нито за войник, нито за благородник. Не съм достатъчно добър нито за едното, нито за другото.
— Кое ви дава право да говорите глупости? — Виолен наистина се разгневи. — Куцате, добре. Но когато най-после тази рана заздравее, ще можете да яздите, да ходите, да живеете нормално, без да се ограничавате в каквото и да било. Да предположим, че не можете да се върнете във войската. Но, в моите очи поне, това не е кой знае каква трагедия,, след като всеки момент можете да бъдете ранен жестоко или дори да заплатите с живота си. А благородник сте си по рождение, това никой не може да ви отнеме. Вие сте наследникът на своя баща, сам го казахте.
— Бях — поправи я Раймон меко. — Имам брат, който ще получи наследството и ще се погрижи за продължаването на рода Мариво. Аз няма да участвам. Смятате ли, че мога да предложа на една жена да се омъжи за инвалид?
— И защо не?
Виолен не разбра нито гордостта, нито странната логика, които стояха зад това решение.
— Защото съм белязан, малка моя. Исках да докажа храбростта си, куража си, силата си, и се провалих тотално. В онези злощастни часове, когато се гледахме очи в очи със смъртта под палещото слънце на пустинята, имах достатъчно време да се разкая за глупостта си и да видя собствената си страхливост. Ако бях истински мъж, щях да се самоубия тогава, вместо да скимтя и да чакам да ме прибере някой. Фактът че не го сторих, ми каза всичко, което бих искал да зная за себе си.
