сега вече трябваше да побърза. Преди Раймон да е научил нещо за това.
Работният кабинет на граф дьо ла Шез бе на партера. Широките остъклени врати водеха направо в градината. Въпреки че беше началото на септември, в този блестящ слънчев ден те стояха широко отворени. Навън бе топло, птичето тържество в храстите и живия плет не стихваше. Неуморното чуруликане и цвърчене се сливаше със скърцането на перото. Ив дьо Мариво пишеше нещо задълбочено.
Виолен пое стаено дъх, вдигна ръка и почука на тапицираната врата. Един звучен глас разреши да се влезе и, събрала целия си кураж, тя отвори вратата. Беше виждала бащата на Раймон само отдалече, когато графът се разхождаше със съпругата си в градината.
Той вдигна глава и я погледна. Приликата със сина му беше наистина поразителна. Само че тук атлетичната фигура изглеждаше малко по-суха. Косите на слепоочията бяха посребрени. Очите също бяха други, дълбоко черни, толкова тъмни, че зениците се сливаха с ириса. И с това разликите свършваха.
— Ваша милост! — промълви Виолен тихо и направи изискан почтителен реверанс. — Бих искала да ви отправя една молба.
Графът стана и се приближи към нея. Наведе се, повдигна я да се изправи и вдигна ръката й към устните си.
— Виждате ме радостен, мадмоазел дьо Сен Хеде, че най-сетне се обръщате към мен.
Смутена от подчертаната вежливост, Виолен не смееше да вдигне глава. Лека руменина се плъзна по бледите й страни, преди да вдигне очи. Не, в това изрязано лице с изражение на сокол, нямаше скрита ненавист, нямаше отблъскването, от което се бе страхувала.
— Не е необходимо да бъдете учтив с мене — каза Виолен с укрепнал вече глас и изпъна рамене като войник, готвещ се да влезе в бой. — Бих искала да ви предложа… една сделка. Предполагам, че и вие окачествявате като недопустими намеренията на виконта да се ожени за мене. Вие положително имате вече планове да свържете семейството си с други високопоставени хора…
— С момиче от стара благородна фамилия… — продължи думите й графът.
— Именно. — Червенината по лицето на Виолен стана на петна, за един кратък миг само очите й се замъглиха. — Аз съм готова да си отида, за да не съм пречка в осъществяването на вашите планове. Но трябва да призная, че… ми липсват средства, за да го сторя. Бих искала да се завърна в моя роден край. Авранш е достатъчно далеч от Париж и имате моята дума, че ще остана завинаги там.
— Ако съм ви разбрал правилно, вие искате да финансирам това ваше пътуване и да ви осигуря средства, за да можете да живеете там прилично?
Виолен закърши нервно пръсти. О, Сен Мишел, сега вече трябва да се откаже от своята гордост. Сега става дума за детето … Нейното дете не бива да гладува.
Тя събра сили и впери поглед в графа. Той целият бе облечен в черно, само ризата бе бяла, а също и дантелените маншети. Раймон сигурно бе наследил от баща си това предпочитание към черния цвят.
— Виконтът поръча за мене много и твърде скъпи дрехи. Те могат да се продадат. И ако вие ми дадете съвсем малка част от тези пари, това вече ще е голяма помощ. Простете, но аз наистина съм бедна. Земите на баща ми бяха прибрани след смъртта му от короната. Нямам с какво да живея. В Авранш имам само една сестра, омъжена за един от арендаторите, и те не притежават кой знае колко.
— Защо не желаете да се омъжите за Раймон? Това би ви освободило от всякакви грижи.
Въпросът я порази като внезапен изстрел. Цялата кръв се отдръпна от лицето й, за да отстъпи място на мраморна бледност. Виолен си пое дъх — по-скоро изпъшка — сетне вирна глава толкова рязка, че няколко къдрици се изсипаха на рамото й. Върху бледожълтия воал на деколтето заискриха червеникавокафявите им пламъци. Дори графът се сепна възхитен от тази очарователна комбинация от горда непреклонност и неосъзната съблазън.
— Добре, ваша милост. Виждам, че искате да кажа всичко — звънна гласът й ясен и сладък. — Добре… Ето… Аз съм потомка на славен и благороден род. Не от името си трябва да се срамувам, а от собствената си глупост. Дойдох в Париж с наивната вяра, че най-голямата ми сестра, която е омъжена богато тук, ще може да ме приеме в своя дом след кончината на баща ни. От писмата й съдех, че това сигурно ще е напълно възможно. Оказа се всъщност, че тя е съпруга на някакъв сервилен писар, който се подвизава в Тюйлери, а е оставил семейството си да мизерства в някаква дупка на Рю Шапон. Останалите ми сестри са в манастир, само една от тях, вече ви казах, е омъжена за селянин. Ето как всички потомки на Сен Хеде станаха или монахини, или просякини. Но това съвсем не е всичко. Любезният ми зет писаря се погрижи да ме настани като прислужница при мадам Хенриет д’Орлеан. Прибираше цялата ми заплата, като че бях робиня… И в моето отчаяние виконтът се появи като… Да, той дойде да ме отведе със себе си, като черния благороден рицар от приказките. Знаех какво правя. Знаех че се отказвам от честта си, ала моята любов бе по-голяма от всякаква чест. Вие познавате сина си. Знаете, че той заслужава всичката обич на този свят, но и всички почести, на които може да се радва един високоблагороден мъж… Не бива от погрешно разбрано … влечение към една жена, сама пренебрегнала доброто си име и озлочестена от разюздани царедворци, той да се откаже от истинския си живот. Не съм и помислила, че мога да разчитам на някакво бъдеще с него. Приех да дойда, само и само да съм близо до него. А сега настъпи моментът, в който трябва да заплатя за това.
Виолен се бе разгорещила. Говореше все по-пламенно, все по-страстно и това придаваше на изстраданите й думи още по-голяма убедителност и драматизъм. Горчивината на това признание, отчаяната гордост, скрита в него, развълнуваха мъжа срещу нея.
— Баща ви е починал… — повтори той. — Значи няма човек, който да ви наложи волята си?
— Единствено кралят — отвърна гордо Виолен.
— Добре, така да бъде — отвърна кратко граф дьо ла Шез.
Виолен премигна, опитвайки се да схване смисъла.
— Не ви разбрах?
— Ще се подчините на кралската воля. Кралят е ваш господар, той трябва да реши съдбата на последната издънка на неговите васали Сен Хеде.
— Какво говорите? Това е… Смятате ли наистина, че Негово величество няма други по-важни дела та ще се занимава с нищожество като мене.
— Човекът, който ви озлочести, е собственият му брат.
— Никога няма да ми повярват.
— Подценявате нашия господар — възрази живо Ив дьо Мариво. — Млад е, но е умен и твърде способен владетел. Вие не съдете по фриволното му отношение към дамите. Впрочем, вие сама доказахте, че не мислите така. След като сте посъветвали Раймон да се обърне към самия крал. Признавам, това беше майсторски изигран ход, за да го изтръгнете от неговото смешно самобичуване и да го тласнете към по- достойна цел. Дължа ви благодарност за това. Вие успяхте толкова дипломатично да накарате нашия син да забрави раните, нанесени му от войната и от собствената му гордост. Навярно разбрахте, че Раймон представи вече бележките си. А тази сутрин вече пристигна поканата за аудиенция. Нашият господар предлага предложенията на виконта да бъдат обсъдени съвместно с неговия военен министър.
— Не зная! Не знаех… Не разбирам….
Виолен се презираше за това заекване. Радваше се заради Раймон. Никога не се бе съмнявала в способностите му. Знаеше си, че идеите му ще срещнат отклик. Ала другото, другото, за което спомена графът…
— Никой не ще ви принуди — каза изведнъж той, прочел сякаш мислите й. — Дайте ми една седмица, мадмоазел дьо Сен Хеде. Ако дотогава кралят не поиска обяснение, готов съм да изпълня всяко ваше желание.
Една седмица. Присъдата се отлагаше с една седмица, в която ще може все още да чува поне гласа на Раймон, да вижда фигурата му отдалече. Една седмица до раздялата завинаги. Милост, за която не бе молила, но която изпълни сърцето й с благодарност. Съзнаваше ли графът какво означава за нея тази седмица, която той така строго определи?
Сепната от въпросителния му поглед, Виолен сведе бързо клепки.
— Една седмица, Ваша милост. Но нито ден повече.
— И вие сте сигурна, дете, че не желаете …
— Не! — прекъсна го непристойно рязко тя. Остротата на този отказ разкъса сякаш силата на волята й.
