Думите й прозвучаха като вопъл. — Намерете за него едно добродетелно момиче. Намерете му някоя, която ще го обича така, както аз го обичам.
Тя изтръгна ръката си от неговата и излетя навън. Сълзите я заслепяваха, неспособна да продължи този мъчителен проклет разговор, който превърна целия й свят в съсипия.
Графът остана загледан след нея. Дълбока въздишка повдигна гърдите му. Поглади с ръка слепоочията си и точно, когато тръгна отново към писалището си, съзря в рамката на вратата съпругата си. Лицето й бе разстроено, и в нейните очи имаше сълзи. Тя повдигна грациозно поли и влезе.
— О, Ив! Ужасно се срамувам. Бях жестоко несправедлива към тази млада жена… Ужасно! И в мислите си, и в думите си…
— Да, скъпа, зная.
— Откъде…
— Откъде го зная? Не смятате ли, че през изминалите тридесет и повече години съм имал известна възможност да ви опозная, мадам?
Графинята нямаше настроение за закачки. Трогателната изповед на Виолен я бе разстроила.
— Как можахте да я оставите да си тръгне така, Ив? Тя е отчаяна.
— Отчаяние, съчетано с опасна, разрушителна гордост. Аз самият го почувствах, а и моят пратеник, който се върна от Авранш, само го потвърди Моля ви, успокойте се.
— Не мога да се успокоя — отвърна съпругата му буйно. — Питам се как може да бъде разсечен този гордиев възел. Боя се, че тя ще предпочете да умре от разбито сърце, отколкото да отстъпи. Дори не спомена за детето…
— Търпение, сърце мое. Ще трябва да търсим начин, достоен, за една толкова очарователна, ала изключително твърдоглава дама. Ще ми се доверите ли, като оставите всичко на мене?
— Принудена съм да го сторя. Не виждам как иначе… — Най-сетне съпругата му склони да бъде прегърната. — И все пак отвратително е от ваша страна — добави тя галено. — Само давате неясни обещания, без да ми кажете нито думичка повече…
— Може би защото — гласът на графа прозвуча глухо, сякаш говореше на себе си, — защото някъде дълбоко в сърцето си се боя малко от тази раздирана от гордост млада жена. Като си помисли човек, че от нея зависи дали Раймон ще бъде щастлив или нещастен! Нито за миг не съм се съмнявал; че синът ни никога не би се влюбил в незначителна жена. Ала този път безспорният му талант да се забърква в трудни положения, е сътворил истински шедьовър.
ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
Очите на Виолен Препрочитаха отново и отново писмото, натегнало от кралския печат. Да… благоволява, височайша покана… Тя се взираше в калиграфски орнаментираните велеречиви слова… Високоблагородната дама дьо Сен Хеде е поканена на аудиенция днес в Лувър. Няма грешка. Лаура остана като вкопана, когато чу за това, а след това се втурна да гласи господарката си за невероятното събитие.
Сега младата жена се взираше в огледалото. Резултатът правеше чест на камериерката й. Над бухналите фусти бе облечена първата, долната рокля от тежка коприна, играеща в шанжирани отблясъци от виолетово и тъмносиньо. Върху тази първа рокля бе облечена втората — отворена отпред до колената, от матово златиста дантела. Дълбоко изрязаният корсаж от синьо-виолетовата коприна пристягаше плътно тялото й. О, този път Лаура изобщо не обърна внимание на протестите й и пристегна талията й най- безмилостно. От ръкавите извираха златисти дантелени рюшове, същата дантела се къдреше като златна рамка около голямото деколте.
Шедьовър на шивашкото изкуство обаче бе пластронът, който Лаура сръчно закрепи към предницата с помощта на игли, обсипани с аметисти. Бродерията напомняше истински филигран от златни цветя, в чашката на всяко от тях тъмнееше аметист. Тъмната коприна на първата рокля контрастираше със златистите дантели около деколтето, което твърде щедро разкриваше алабастъра на гърдите й. Златно колие от аметисти правеше кожата й да изглежда прозрачна, осветена сякаш от вътре.
Лаура бе вдигнала червено-кафявите букли високо на самия й тил. Какво умение бе вложила само, та тъничката къдрица, която бе измъкнала умело от косите й, да изглежда небрежно изплъзнала се върху рамото й. Ала най-рядката скъпоценност върху това сериозно личице бяха прекрасните големи очи с цвят на пчелен мед.
— Ах, ветрилото! — Лаура го подаде на Виолен. — Сега вече е добре. Никога не сте била толкова красива!
— Наистина, чудесна работа, Лаура! — разнесе се женски глас откъм вратата и Виолен подскочи.
На прага бе застанала Ниниан дьо Мариво, графиня дьо ла Шез. Прекрасна в церемониалния си тоалет, цялата в зелено и сребро, косите прибрани в тънката сребърна паяжина на мрежата. Графинята носеше най-прекрасните диаманти, които Виолен бе виждала някога. А Нейно кралско височество, дукеса д’Орлеан притежаваше фантастични бижута…
— Мадам! — Виолен се сниши в дълбок реверанс. Изпитваше страх от майката на Раймон, сама не можеше да определи защо точно. Може би защото самата тя никога не бе имала такава майка… Или защото не можеше да понесе, че графинята я презира…
— Изглеждате прекрасно, мадмоазел дьо Сен Хеде — каза мило графинята в настъпилото мълчание. — Мисля, че е време да вървим. Негово Величество надали би одобрил, ако го накараме да ни чака.
— Да ни? — Виолен не успя да каже повече.
— Разбира се. Необходима ви е придружителка. Някой трябва да ви представи. Не сте омъжена, явявате се и без член на собственото ви семейство. Моля ви да ми позволите да ви съпровождам аз.
Виолен преглътна. Отлично разбираше каква необикновена чест й оказва графинята. Самото присъствие на графиня дьо ла Шез означаваше вече признание. Защо такова благоволение?
— Елате! — Тихата подкана прозвуча като заповед.
Виолен се съвзе, вдигна глава, замижа за миг, за да се концентрира, и тръгна към майката на Раймон.
— Готова съм — каза тя кратко.
С изключение на неколцина лакеи и дежурния майордом двете разкошно облечени жени не срещнаха никого. За щастие, Виолен не подозираше, че зад една предпазливо открехната врата я наблюдават зорките очи на Шантал д’Обри и на Диан дьо Мариво. Шантал, изключително доволна. Диан — както винаги критична и мърмореща.
— Не разбирам защо Негово величество ще кани на аудиенция тази особа! — избухна баронесата, когато разкошната карета се отдалечи. — Не вярвам да търси ново попълнение за сбирката си от достъпни хубавици…
— За Бога, мадам! Говорите за жената, в която е влюбен брат ми! — възмути се Шантал и изгледа ядно леля си. — Раймон надали ще се зарадва, ако ви чуе как говорите за нея. Мислите ли, че майка ми би приела да придружава една жена със съмнителна репутация?
До подобен извод стигна и Виолен, която през булото на полуспуснатите си ресници наблюдаваше майката на Раймон, продължавайки да се пита, защо графинята й прави такава чест. От сутринта още я обсипваха с внимание и разкош. Тази ослепителна официална рокля, обувките, с обсипани с аметисти токове. Всичко — ветрилото, малката избродирана със златна сърма чантичка на колана й, и това безценно колие…
Да, ето съкровища, които биха стигнали не само да заплати пътуването си до дома, но и да живее прилично дълги години. Защо бе това разточителство? Нито граф дьо ла Шез, нито съпругата му правеха впечатление на хора, които биха се хвърлили в необмислени неща.
— Чувствам се като врабче, накичено с чужди пера — изтърси тя, седнала срещу майката на Раймон в парадната карета. — Дали трябва да представим на Негово величество една Виолен дьо Сен Хеде, каквато не съществува?
Графинята й се усмихна окуражително.
— Кралят държи изключително на етикета. Би сметнал за неуважение към собствената му личност, ако една млада дама, протежирана от мен, се появи пред него, облечена в сукно.
