стисна устни.
— Намирате ме прекалено откровена? Съпругът ми също казва, че би трябвало да сдържам малко езика си. Но за мене всичките тези вежливи увъртания са досадни и ненужни. И така, обичате ли брат ми?
Виолен видя, че само с вежливо мълчание не ще може да се измъкне от този директен разпит. Тя се отказа от първоначалното си смущение и вдигна гордо глава.
— Той ли ви изпрати?
— Раймон? Значи не го познавате достатъчно. От малък Раймон не позволява друг да води собствените му битки. Дори и при сблъсъците му с нашия баща. И щом му свалиха бебешката ризка, тръгна да доказва най-вече на баща ни, че може да бъде напълно самостоятелен. Раймон! Той ще предпочете да си строши врата, отколкото да се вслуша в нечий съвет.
Това описание толкова подхождаше на мъжа, когото обичаше, че Виолен за миг се отърси от изкуствената си сдържаност и си позволи да се усмихне. Усмивка, в която Шантал намери отговора на загадката, какво намира брат и в това хубаво, но твърде сериозно и затворено момиче.
— Обичате го, виждам. — Сама си отговори Шантал, без изобщо да забележи, че Виолен все още мълчи. — И защо тогава този ваш любим излетя като бесен към конюшните, та да съсипе от умора някой жребец?
— Той? — Виолен най-сетне отвори уста. — Той не бива да язди още! Раната още не се е затворила! Това е безумие! Трябваше да го спрете!
— Това ли е начинът, по който разговаряте и с Раймон? — изпъшка театрално Шантал д’Обри. — Не отговаряте на нито един въпрос, а когато благоволите да отворите уста, говорите за всичко друго, но не и за онова, за което са ви попитали. Сега не се чудя защо е бесен.
Виолен реши, че трябва да накара своята посетителка да смени тона.
— Простете, но аз вече нямам нищо общо с виконт дьо ла Шез. Сега вече не е необходимо да се грижа за здравето му. Никога не ще забравя, помощта, която той ми оказа, но възнамерявам, щом се открие някаква възможност, да напусна Париж и да се върна в моя край. Това е всичко, което мога да ви кажа.
Шантал д’Обри разбра, че я отпращат, и то по възможно най-изискания начин. Когато влезе в библиотеката при останалите членове на семейството, тя все още не се бе съвзела напълно от този шок.
— Едва не ме изхвърли! — разказваше тя напълно объркана. — Надменна като кралица! Какво ще правим с това момиче? Нима ще я оставите да живее в зеления апартамент, докато съвсем подлуди Раймон?
Въпросите бяха отправени към граф дьо ла Шез. Напълно спокоен, графът си наля чаша вино от кристалната венецианска гарафа, непроницаем като Виолен.
— Изглежда че тя притежава забележителната способност да изкарва от равновесие цялото ни семейство — установи той невъзмутимо, като плъзна поглед от Шантал към възбудената си съпруга и смутения си зет. Раймон все още се губеше някъде.
— О, Ив, какво смятате да сторите? — Дори Ниниан дьо Мариво, която обикновено не чакаше друг да взима решения вместо нея, сега се обърна безпомощно към съпруга си. Сама не знаеше какво чувства към Виолен. Беше й ядосана, защото Раймон я обичаше, а тя само го нараняваше. От друга страна, изпитваше състрадание към нея, трогната от злощастната й участ. И все пак, все пак се съмняваше в любовта й към Раймон. За едно бедно момиче, което е решило да заложи доброто си име и да стане негова метреса, Раймон бе богат улов. Това нейно поведение можеше да е просто един рафиниран ход, за да пипне сина й.
Графинята избягваше контактите с малката, страхуваше се, че смесените й чувства лесно могат да проличат. Виолен не би трябвало да усети, че в лицето на графиня дьо ла Шез не ще срещне доброжелателка… А освен това се появи и тази история с детето, което трябва да дойде. Дали това бе дете на Раймон? От ден на ден се отнасяше все по-скептично към този въпрос.
Граф дьо ла Шез остави празната си чаша и се усмихна успокоително на разстроената си съпруга.
— Какво ще сторя? — повтори той бавно въпроса й. — Мисля, че ще оставя нещата да следват своя ход и няма да си горя пръстите в огъня. Както изглежда, и съпругата ми, и дъщеря ми забравят, че точно те двете надали биха могли да служат за пример на послушание, когато става дума за любов. Сериозно ли мислите, че Раймон или неговата малка горделивка биха приели нашите съвети?
Дамите останаха странно мълчаливи, а графът се усмихна многозначително на зет си.
ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
— Вече сте напълно здрава, мадам. Засега нямате нужда от мене. По-късно…
Баба Фантин, акушерката, която бе помогнала на Виолен да се възстанови след онази нощ в Тюйлери, се усмихна майчински на младата жена. Често бе идвала оттогава, по-често дори, отколкото бе необходимо. И от симпатия, а и защото графът така щедро се отплащаше за услугите й. А и умираше от любопитство да види какво ще стане сега в този изискан дом, след като вече знаеше, че пациентката й не е никаква щерка на графа, а любовница на сина…
— По-късно? — повтори Виолен, предизвикана от многозначителната усмивка на акушерката. Тя харесваше баба Фантин. Кръглото червендалесто лице под бялото боне й напомняше за онези тантурести селянки на пазара в Авранш, които предлагаха своите пилета, яйца и ябълки. Почтени, отрудени жени, чиито здрави ръце изхранваха многочленните им семейства. — Какво искате да кажете?
— Е, няма да е по-рано от Светла неделя… Ако всичко върви добре, няма да имате нужда от мен преди да дойде детето.
— Детето? — безсмисленото повтаряне на думата само подчерта пълното смайване в големите светлокафяви очи.
Баба Фантин смръщи чело.
— Какво се чудите? Не знаехте ли? Хубава работа! Поне промените в тялото си не усетихте ли? Не се ли усетихте, като ви го няма месеца?
Виолен се привдигна от леглото.
— О, Сен Мишел! Не! Не съм! Защото… — тя млъкна и запуши с длан устата си.
— Е, де! Какво има толкоз! Съберат ли се двама души, то си е нещо нормално… — занарежда акушерката успокоително. — Децата така идват на този свят. Дори и в най-добрите семейства.
— Не знаех… — Виолен отново не намираше думи.
Сега вече баба Фантин направо се ядоса от чак пък такива преструвки.
— Трябва да сте заченали някъде в началото на лятото. Престанат ли месечните женски бели, това си е най-сигурният знак. Къде сте расла? Никой ли не ви е казвал за тия работи? Нямаше ли майка или друга някоя жена около вас?
Виолен си спомни за старите, обрасли с мъх стени на замъка, за смътните намеци на Франсин, за ь баща си, който се интересуваше само от своя лов и от отдавна забравени битки…
— Останахме със сестра ми Франсин, но тя постъпи при кармелитките преди да навърша тринадесет. А след това живеех с баща си, сами двамата. Сама вършех всичко, имахме само един стар слуга.
— Клетичката! — Акушерката прегърна майчински Виолен. — Види се, по-добре ще е било да си бяхте останали там, при татко ви. Не се напуска така дом, сам самичка…
Виолен замълча. Какво можеше да каже? Че не е имала друг изход? Тя търпеливо изчака жената да си тръгне и — като че щеше да се задуши — въздъхна бавно и дълбоко, и изпъна гръб. Отчаяното решение да бяга от тук, да се махне, сега вече бе взето вместо нея от друга, по-висша инстанция.
Тя носеше в тялото си един нов живот. И точно в това нейно омърсено тяло, което тя мразеше, което искаше да унищожи!
Виолен неволно сложи длани на корема си. Ето какво било това напълняване, за което тя обвиняваше застоялия си живот и подносите с храна, която непрекъснато принасяха. Затова протестираше толкова и се оплакваше, когато Лаура продължаваше да стяга корсета на старите мерки. А и гърдите й…
Вътре в нея растеше един нов човек. Детенце, което ще може да притисне до себе си, както правеше с бебето на Елен. На което ще може да даде цялата си любов, която мислеше, че е изгубила завинаги. Да,
