Мнимата дукеса

Бе напуснала леглото и се бе преместила в своя апартамент. Сега вече поне знаеше, че не можеш да тръгнеш да бягаш, без нито грош в джоба. Поне в едно нещо бе сигурна: никога, за нищо на света не ще повтори грешката да търси убежище в двореца на дукеса д’Орлеан. Но рано или късно, трябваше да се махне оттук. Въпросът беше къде?

Тя присви очи, загледана в отражението си в огледалото. Неуловимото було на тъгата правеше тава малко бледо лице да изглежда по-зряло, златистокафявите очи като че бяха станали по-големи. Непримиримата детинска гордост се бе закалила в стоманена несломимост.

Лаура забоде и последните фуркети в пищната китка от лъскави букли отзад на тила и провря между буклите лента от бледожълта дантела, точно с цвета на тюлената рокля, която бяха избрали за днес. Прозирна, лека рокля, каквато подхождаше за един от тези последни августовски дни. Деколтето бе покрито с ефирен бял шал. Около кръста й също бе завързана бяла панделка, чийто краища стигаха чак до земята.

Виолен просто недоумяваше как е възможно огледалото да й показва просто една елегантно облечена, безгрижна млада дама. Образът на тази елегантно облечена, безгрижна млада дама. Като че нищо не е било! Защо не личи? Защо по лицето й няма и следа от гаврите и мъченията, през които премина? Не виждат ли, че тя е все още опозорена, мръсна и жалка? Една евтина лека жена, изхабена и отвратителна, която не заслужава да живее.

— Колко сте красива! — възкликна Лаура и отстъпи крачка назад, за да се полюбува на своето творение. — Защо не поизлезете в градината на слънце? Такъв чудесен ден!

Както обикновено, Виолен не отговори. На Лаура се струваше понякога, че господарката й се е превърнала в безсловесна кукла. Но тази кукла взе флакона с розова вода и напарфюмира китките си. След това вдъхна с примижали очи нежния им аромат. О, никога няма да се насити на това ухание, то я спасяваше от другото, мускусното, което искаше да забрави. Не разрешаваше вече да слагат ароматни масла във ваната й, не можеше да гледа пламъци, не понасяше да я докосват чужди ръце… И не напускаше апартамента си. Хапваше по нещо в стаята си, но повечето време седеше, взряна пред себе си.

„Започваш да полудяваш, Виолен дьо Сен Хеде!“ — смъмри се тя сама, след като камериерката я остави. Съзнаваше, че обърква Раймон, че озадачава родителите му и че е несправедлива към Лаура. Но не можеше да постъпва другояче.

Като по чужда заповед тя скочи и закрачи нервно из очарователния салон в зелено. Докосваше мебелите, плъзгаше пръсти по тапицерията и най-сетне се позадържа пред прозореца, обърнат към градината. Но очите й не виждаха нито пъстрите мозайки от цъфнали цветя, нито успокояващата симетрия на парка, нито дори малкия древногръцки храм. Тя мислеше за Раймон дьо Мариво и неизплаканите сълзи изгаряха очите й.

Категорично отказа да се срещне с него, не искаше да говорят, не искаше да го види. Не отваряше писмата, които й пишеше. Измоли той да не прекрачва прага на зеления апартамент. Караше Лаура да връща подаръците му, криеше се от очите му като прокажена. Раймон дьо Мариво трябваше да разбере, че Виолен, която бе любил някога, вече не съществува. Той можеше да я оплаква като мъртва, да си спомня прекрасните дни прекарани с нея, ала трябваше да разбере, че човек не може да върне назад колелото на времето. И колкото по-бързо осъзнае той това, толкова по-добре.

Би продала душата си на дявола, за да бъде още веднъж, един единствен път още в ръцете му, да чува гласа му, да се топи в целувките му. Тази упорита нейна любов бе единственото чувство, което беше все още живо в нея. Всичко друго си оставаше мъртво, унищожено завинаги през онази нощ на ужас и пошло насилие.

Тя не беше достойна. Не заслужаваше неговото внимание, а още по-малко неговата обич.

ДВАДЕСЕТА ГЛАВА

— Така няма да стане, скъпа! Не ще ви позволя да се измъкнете така глупаво! Оставих ви достатъчно време, но би трябвало да знаете, че не съм от търпеливите.

Още при звука на този глас Виолен бе започнала да отстъпва назад, докато не опря гръб о голямата витрина. Добре че порцелановите статуетки, сребърните купи и скъпи кристали издрънчаха предупредително. В уплахата си тя сложи ръка на бродирания си корсаж, сякаш да задържи сърцето си да не изхвръкне.

На вратата на зеления салон стоеше Раймон дьо Мариво. Той отмести Лаура и с едно само движение я отпрати да си върви. Виолен го гледаше втрещено. Беше облечен в нов, тъмнозелен жакет със златни галони по илиците и по маншетите. Модерната кройка правеше виконта още по-широкоплещест, а комбинацията с прилепналите панталони до коляното, го правеше особено елегантен. Носеше бели чорапи, изпънати на масивните му прасци, върху зелените обувки просветваха златни токи. Черната му коса бе гладко сресана и приличаше на гарваново крило. В бялото дантелено жабо на ризата му просветваше смарагд.

Никога досега не го бе виждала толкова добре облечен. Войникът се бе превърнал в благороден кавалер. Защо? Чак дъхът й секна, не можа да каже и думица в отговор на думите му.

Какво иска той? Да я порази със зашеметяващия си вид?

Да, точно това иска, но тя няма да се поддаде. Никога. За нищо на света.

— Това аз няма да позволя, моя малка дукесо! Няма да позволя камериерката ви да ми съобщава какво искате и какво не искате. Съветвам ви да се откажете от тези глупости и ще бъдем отново добри приятели.

Виолен трябваше да мобилизира всичките си сили, за да се откаже от опората на витринката, да му обърне тъничкия си гръб и да се запъти към най-близкия прозорец. Леко събраните на гърба плисета на розовата й рокля, се стичаха надолу в малък, едва загатнат шлейф. Стоеше неподвижна, не показваше с нищо, че го слуша. Облечените в коприна рамене не трепваха.

— Виолен, сърце мое! Какво ви е? — Той пристъпи към нея и я обгърна с топлите си силни ръце. Долавяше тръпките, които преминаха по тялото й, но тя не направи опит да се освободи. — Простете ми, ако съм ви наскърбил с нещо преди, не съм имал такива намерения. Не знаех колко много означавате за мене. Едва след като изчезнахте, и ме накарахте да се замисля, разбрах, че не мога да живея без вас.

Виолен затвори очи. Само забързаното пулсиране на една малка вена на врата й показваше, че е жива, че се вълнува.

— Обичам те, малка дукесо. — Изкусителният глас бе до самото й ухо. В този глас трептеше цялата онази нежност, за която толкова бе копняла. — Ти си всичко, за което съм молил съдбата. Ти ми принадлежиш… Никой не може да те откъсне от мен. Моля те да станеш моя жена. Моля те да останеш при мен.

Дрезгав стон се откъсна от гърлото й.

— Вие… Ваша жена? Вие сте луд!

Една лека усмивка и ръце, които продължаваха да стягат раменете й.

— Какво толкова невероятно има в това? Просто стигнах до заключението, че това е единственият начин да те прикова до себе си.

Това интимно „ти“, което никога не прозвуча в часовете на тяхната близост, съвсем различно от другото „ти“, пренебрежително и недостойно… То именно откликна някъде дълбоко в самото й сърце. Защо трябва да й причинява още болка? Защо не й спести това мъчение? Нима той не съзнаваше, че говори за жена, която вече не съществува?

— Виолен, моето гордо храбро момиче…

Нямаше с какво да се противопостави на силата, която я обърна и властно притисна главата й към кадифеното рамо. Виолен усети мъжкия аромат на дрехите му, като умираща от жажда тя се потопи в този аромат. Като обезумял от алчност крадец, който знае, че се рови в чуждо имане.

— Вече никой не ще ти причини зло.

Обещание. Упование… Колко хубаво би било да повярва. Но Виолен знаеше, че няма право на илюзии.

— Не!

Най-сетне този вик на отчаяние успя да разкъса омайващия капан на нежността. Виолен се откъсна от