него и направи няколко крачки, за да потърси прикритие зад един висок стол.
— Не бива. Не бива да го казвате! Трябва да сте загубил разсъдъка си. Вие сте виконт дьо ла Шез, вие сте благородник от свитата на краля… Вие сте висш офицер на кралството. Вие не можете… да се ожените за мене.
— Разбира се че мога! И само не ми излизай с моите задължения и моето наследство. При Жофроа то ще е в добри ръце, в случай че баща ми реши, че не одобрява този брак. О, Виолен! Как може да допуснеш, че ще се съглася да разменя щастието си срещу каквото и да било на този свят? С тебе животът ми отново придоби смисъл!
Виолен се бе посъвзела. Лицето й се отпусна, тя вирна брадичка, въпреки че гласът й прозвуча дрезгаво:
— Не желая. Забравете ме, това е най-доброто, което можете да сторите. Оженете се за дама, която да бъде достойна за вас.
— По дяволите! Какви са тези надути фрази? Държите се така, като че ли изобщо не сте ме чули, или пък смятате, че не зная какво говоря! — В гнева си Раймон отново бе преминал на учтивата форма.
— И наистина не знаете! Не мога да бъда ваша. Никога! Разберете го и ме оставете.
— И все пак трябва…
Преди да разбере какво става, младата жена се намери в обятията му. Столът се прекатури настрани. Целувката му, гневна и жадна, потуши всякаква съпротива.
Виолен потрепери. Отначало от страх и възмущение. Мислеше, че никога не ще може да понесе докосване на мъж, дори и неговото. Но тръпките се стопиха в топлина и сладост. Тялото й не се съпротивляваше на тази властна, търсеща уста. Тялото й, което бе оздравяло по-бързо, отколкото душата. Коварното предателство на това тяло накара Виолен да побърза да сложи край на тази игра, преди да се е предала напълно в негова власт.
Тя извика на помощ всичката си сила, за да се овладее, да издигне щита на студенина и безучастност, та да спре дори и един разгорещен мъж.
— Но какво има? Не ме ли обичаш вече? Този най-малко очакван въпрос на оскърбено момче я разтърси като удар. От твърдата черупка на войника не бе останал и помен.
— Да, не ви обичам вече. — Говореше бавно, сякаш омаломощена от тежкото олово на лъжата. — Оставете ме да си отида. Вече няма смисъл.
— Ами тръгвай тогава… Върви веднага по… — Виконтът заекна и не доизрече гневното проклятие.
Недосегаема, мраморнобледна и безжизнено равнодушна, тя дори не помръдна. Една малка горда порцеланова статуетка, облечена в коприна, със свенливо сведени очи. Идеше му да я напердаши… Или да я вземе насила…
Не бе възможно сега нито едното, нито другото. Все пак той доизрече края на своята ругатня и напусна с едри крачки малкия салон.
Не би могъл да види, как Виолен рухна на колени и скри лице в ръцете си. Побеснял от яд, Раймон изтърча надолу по стълбите, готов да помете като буря всичко пред себе си. Всичко, но не и едрия мъж, на който налетя, не по-малко широкоплещест и мощен от самия него.
— Я виж ти! Не ни ли казаха, че сте зле наранен и едва ходите? Как преувеличават хората…
На Раймон бяха необходими няколко мига, за да познае чий е този леко подигравателен, развеселен глас. Не бе виждал зет си от сватбата им с Шантал, но Жан-Пол д’Обри не бе от хората, които можеш лесно да забравиш. До щастливия брак между него и сестрата на Раймон, Шантал дьо Мариво, се бе стигнало след такива невероятни трудности и фантастични перипетии…
Младата жена до рамото на Жан Пол д’Обри, която се взираше в него с невярващи зелени очи, бе истинско по-младо копие на майка им.
— Шантал! Откъде пристигате?
— Чудесен поздрав! Сега остава само леля Диан да получи обичайния си припадък, а баща ни да изреве, че смущават следобедната му дрямка. Явно, че пречим… — Сестра му си оставаше непоправима! — Ами тогава да си вървим, Жан-Пол…
— Точно това няма да направите! — натърти Раймон и най-сетне прегърна красивата си сестра. — Радвам се да ви видя!
— Не останах с впечатление, че е точно така…
— Вината е другаде — предаде се Раймон.
— И чия по-точно?
— На една невъзможна, абсолютно неуправляема, твърдоглава, капризна и тъпа особа от женски пол!
В първия момент в очите на Шантал д’Обри припламна изненада, но след това, с всеки нов, изстрелян епитет, се развеселяваше все повече и повече.
— По дяволите! — извика тя съвсем неподобаващо на една дама. — Залагам джобните си пари, че си влюбен, скъпи ми братко! И кое е това невероятно същество, което успя да направи човек от ледената планина? Умирам да се запозная с нея!
— Но не преди да си се видяла и с останалите членове на семейството си, мила Шантал — намеси се закачливо графинята, привлечена от веселата врява. — Господи, Раймон! Как само изглеждаш! Какво е станало?
— Простете, маман, но ми се иска малко да по-яздя сега — отвърна съвсем изненадващо първородният й син и бързо излезе от хола.
— И мисли да язди с този копринен жакет? — Шантал и съпругът й последваха графинята в голямата приемна. — Не си спомням да съм виждала някога Раймон извън себе си… — продължи мислите си Шантал, докато бавно сваляше дългите бродирани ръкавици. — Какво е станало? Толкова е развълнуван, като че току що е установил, че се е влюбил в красивата Монтеспан, и ето ти сега неприятности, ето ти мълниите на кралската немилост!
— Ако благоволите да си поемете дъх и да дадете възможност на майка ви да каже нещо, навярно ще научите какво става, мила!
Жан-Пол д’Обри умееше да обуздава темпераментната си съпруга. Ниниан дьо Мариво побърза да се реваншира за този жест, като им разказа неща, който те слушаха смаяни и ужасени.
Единственото, което Виолен чу, бе обичайната възбуда около нечие пристигане. Разтърчаха се лакеи, чуваха се разпорежданията на майордома и възбуденото чуруликане на баронесата. Опита се да позвъни за Лаура, за да се осведоми, но после се отказа. Искаше да бъде сама. Да помисли. Появата на Раймон й бе показала, че трябва да побърза да вземе решение. Да се махне; Колкото е възможно по-бързо и по- далеч.
Добре. Но как да го осъществи? Кой би могъл да й окаже помощ? Как да напусне този дом, без да стане отново жертва на мръсни попълзновения, след като не притежава дори дрехите на гърба си?
До вечерта все още не бе намерила изход. Едно леко почукване на вратата я извади от вцепенението. Реши, че навярно Лаура идва, за да я спаси от мрачните мисли. Виолен й извика да влезе и отстъпи уплашено назад, когато разбра, че е сбъркала.
Една млада жена, може би в средата на двадесетте, елегантно облечена и невероятно красива. Кестеняво-червеникавите коси, без следа от пудра, бяха бухнали над едно нежно лице с големи зелени очи. Очите на Раймон и на графинята, неговата майка. Виолен не бе виждала повече дамата, след като се бе съвзела и станала от леглото. Още един член на семейството?
— Вие сте Виолен дьо Сен Хеде, нали? — Посетителката явно не се чувстваше ни най-малко притеснена. — Аз съм Шантал, сестрата на Раймон, графиня д’Обри, ако трябва да се представя официално. Любопитна бях да ви видя. Предпочитам винаги да си съставям собствено мнение.
Виолен направи почтителен реверанс и застана в мълчаливо очакване. Нещо в тази непосредственост на посетителката я плашеше.
Дори Франсин, която бе най-умната и най-самоуверената от сестрите й, нямаше такова непринудено държане.
— Обичате ли брат ми?
В първия момент Виолен пламна, след това пребеля, сетне отново се изчерви, още по-силно. Тя само
