Наистина не съществуваше и най-малка вероятност Виолен да се усмихне на този мъж, който се намесваше така господарски в живота й, просто издаваше заповеди и не се съмняваше ни най-малко, че тя ще ги изпълни най-покорно, преливаща от благодарност. Светлите й очи го гледаха толкова уплашено, че кралят се видя принуден да я успокои.
— Виконтът ни увери, че ви е любовно предан… Съмнявате ли се в това?
— Не, естествено… Не… Ала… — Виолен млъкна. Никога не би допуснала, че Раймон ще се възползва от властта на краля, за да наложи своето. Дали Раймон? Или баща му? Виолен прехапа долната си устна, не искаше да каже нещо необмислено.
— Прогонете тревогата от тези красиви очи, мадмоазел! — подкани кралят строго. — Даваме ви за съпруг един от нашите най-добри благородници. Отсега му завиждаме за благоволението, което ще му окажете.
— Сир! Аз…
— Не бива да ни благодарите — усмихна се кралят милостиво. — Вашата участ ни развълнува. Една красива жена не бива да бъде наскърбявана. Можете да се оттеглите. Мадмоазел! Мадам!
Аудиенцията приключи. Едновременно и двете жени направиха церемониалния си реверанс, без да вдигнат глава, докато кралят им подаваше тежкия свитък. Големият печат с червена лента правеше грамотата още по-тежка.
Сега чак Виолен си спомни за лекомислените си думи пред бащата на Раймон. Обещала му бе да се подчини на волята на краля!
ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
Единственото й желание бе да остане за малко сама на някое спокойно място и за да събере мислите си.
Уви, това се оказа невъзможно, защото вратите, през които бяха изведени, водеха към огромен салон, пълен с хора. Ръката на графинята, поставена на рамото й, забраняваше сякаш всякакви въпроси. Виолен трябваше да се остави да бъде представена на дукеса дьо Монпансие, и да изтърпи комплиментите на останалите приятели и познати на графинята.
Вече цял свят знаеше, че тя се радва на благоволението на Негово величество и че ще се омъжва за виконт дьо Мариво. Не бе предполагала, че на тази сватба може да се придава толкова голямо значение. Въпреки че графинята я бе взела под крилото си и сама водеше по-голямата част от разговорите, Виолен усети как започва да й се вие свят, трябваше да събере цялата си гордост, за да запази любезната си усмивка при всичките тези безкрайни вежливи разговори, в очакване да приключат аудиенциите при краля, и всички да се отправят на обяд.
Възрастният господин, който се отдели от множеството и се отправи усмихнат към тях, й направи впечатление не само защото графинята побърза да направи дълбок реверанс, но и с изпънатата си стойка. Когато разбра, че пред нея е мосю Тюрен, маршалът на Людовик, Виолен също преклони почтително глава.
— Трябва да ви благодаря, мадмоазел! — започна той. — Бъдещият ви съпруг ми довери, че само благодарение на вашата настойчивост е направил доклада си пред нашия господар. Негово величество е дълбоко впечатлен недоволен от неговата компетентност. Жалко е наистина, че това раняване не му позволява да остане на активна служба, но хора с неговия опит и знания ще бъдат в бъдеще най-полезни за короната.
Виолен прие поздравленията с някаква смесица от объркване и неведение. Все още не бе преодоляла смущението си, когато дворът последва Негово величество към банкетната зала. Тя се озърна да види графинята, но зелената рокля не се виждаше. Залата постепенно се изпразни, а тя не знаеше дали да тръгне след другите или да чака.
— Моля ви, останете.
Виолен подскочи и залитна на високите си, украсени с аметисти токове. Сякаш изникнал от земята, зад нея стоеше Раймон дьо Мариво и се усмихваше. Виолен почувства че прималява — толкова много нежност, копнеж и някаква странна несигурност имаше в тази усмивка. Тя затвори очи.
— Предполагам, че няма да припаднете, само защото сте ме видели! Ще бъде чудесен скандал за двора, който и без това е потресен от новината за бъдещия ни брак. Бъдете силна, скъпа. Добре зная, че можете!
— Това е комплот! — Виолен най-сетне изрече думата, която не излизаше от главата и, която я караше да се задушава от обида, откакто бе се запътила за тази аудиенция. — Подведохте краля и го използвате за целите си!
Задави се от възмущение, но не можа да вдигне поглед чак до зелените очи. Очите й заедно с мислите й се заплетоха във великолепната венецианска дантела на яката на виконта.
— Никой не би дръзнал да лъже нашия господар — отвърна Раймон наставнически. — Просто не сметнах за необходимо да го занимават най-подробно с вашето житие. Казах му как съм се запознал с вас, как след това съм ви оставил под опеката на моята майка. Нима искате да ме обвините в лъжа само защото съм пропуснал да разкажа за няколкото седмици между тези две събития? О, Виолен…
Гласът на младия мъж се промени от сухото излагане на фактите в нежна молба. Виолен не би могла да остане безразлична към очарованието на този глас.
— Вие не може…
— Ние можем! Защото сме послушни поданици на Негово величество — прекъсна я тихо виконтът. — Не е в правото ни да обсъждаме заповедите му, а камо ли пък да не им се подчиним! Защо упорствате и не позволите на лошите спомени да потънат завинаги в забвение? Нима толкова много държите на тях?
Виолен закърши нервно пръсти. Огромният аметист на пръстена просветваше с лилави искри при всяко движение.
— Те са в мен — прошепна тя беззвучно. — Те са зазидани вътре в мене, изрязани са върху самата ми кожа… Не можеш просто да решиш, че не са се случили. Те са вдълбани в съзнанието ми, гледат ме от огледалото…
— Животът нанесе жестоки рани и на двама ни, малка дукесо. — Раймон взе в ръка ледените й пръсти. — Рани по тялото и в душата. Ще носим белезите им, но не бива да ги разкървавяваме сами отново и отново. Нали точно така проповядвахте в часовете, когато смятах, че никога не ще се възстановя? Или едно е да даваш съвети на другите; друго е сам да ги следваш?
— Не съм достойна за вас — изплака Виолен и очите й потъмняха от болка. — Омърсена съм… Не съм вече жената, която обичахте.
— Би било наистина така, само ако го допуснете! — отвърна виконтът натъртено. — По този начин просто ще довършите разрушителното дело, започнато от другите. Нима ще им позволите да тържествуват?! Къде остана вашата гордост? Къде е куражът ви? Онзи дух, който ви накара да тръгнете сама за Париж? Който не ви изостави нито на Рю Шапон, нито в Тюйлери? Хайде, мое малко войниче! Вие само си въобразявате! Ранена сте, но не сте победена! Това е просто умора, а не капитулация. Елате, дайте ми ръката си! Нека заедно забравим всичко! Разбира се, при положение че можете да приемете за съпруг един полуинвалид…
— Вие никога не сте… — Виолен млъкна. Сърцето й яростно се блъскаше в тялото й, стегнато в корсажа на роклята. В ъгълчетата на устните й трепна нещо като извинителна усмивка. Смъртната бледност, сковала страните й, изчезна. — Искате да кажете, че е мой дълг да се подчиня на краля?
— Ваш дълг и мое желание.
Дъхът й излизаше трудно, като на дете, което дълго е плакало. Нима ще се осмели да се откаже от борбата срещу самата себе си? Може ли да си позволи да обяви капитулация, като запази достойнството си? Тя вдигна златистите си клепки и потъна в зелените дълбини на погледа му.
— Аз съм страхливка — изохка тя. — Ужасно страхлива… Не се осмелих дори да се оплача пред краля от онези ужасни мъже. Как мога да нося името си, след като нямам нито сила, нито смелост да потърся отмъщение за нанесеното оскърбление?
— Какво искате, сърце мое? Отмъщение или забрава? Скандал, който кралят, разбира се, ще тушира по фамилни съображения, или едно бляскаво бъдеще, над което той ще бди, защото знае, че ви е задължен?
