— Наближаваме града, но там ще стигнем чак следобед. Това тук са села и предградия. Виждате ли там тези ковани решетки и алеите? Това са дворците за забавления, които парижани си построиха през последните години. Сега стана модерно да се живее на: село. Като нослето ви усети миризмите на града, бързо ще разберете защо бягат.
— Защо наистина? — попита все пак Виолен, която не проумяваше как така човек може да изпитва желание да напусне такъв забележителен град като Париж.
— Поизчакайте само! — отвърна виконтът кратко и отново изпадна в мрачното мълчание, което бе пазил през по-голямата част от пътуването.
А когато най-сетне каретата им, притисната между каруци, каляски и пешеходци, мина през една от най-големите градски порти, Виолен вече нямаше сили дори да задава въпроси. Тесните улици, безбройните притиснати една до друга къщи, глъчката, хората, блъсканицата и най-различните миризми и подействаха като неочакван удар. Не би могла да знае в този момент, че сред тези градски стени живеят повече от половин милион души. Ала и така й се стори, че тук се е стекла навярно половината Франция.
— Казах на кочияша да остави най-напред мен в Отел дьо Мариво. — Тонът на спътника й изобщо не допускаше възражения. — Ще предпочетете навярно, да не сте принудена да давате обяснение на сестра си относно моята особа. На кочияша е заплатено, само ще му кажете адреса на сестра си, той ще ви закара.
Виолен само кимна като в транс. Не бе в състояние да отговори. Беше си представлявала, че Париж е голям, много по-голям от Авранш и останалите градове, през които бяха минали, но действителността превишаваше и най-смелите й представи. Сградите, между които се провираха екипажите, се издигаха толкова високо в небето, че стрехите им скриваха слънцето. Нито светлина, нито въздух! Наоколо имаше само сенки, само тежка смрад — най-добре е да не се опитва дори да познае на какво вони…
Но когато излязоха на широките булеварди, водещи към Плас Ройал, Виолен разбра, че Париж има две лица. Париж на обикновените граждани, на занаятчиите и простолюдието, с тесните като тунели улички, без светлинка, и Париж на аристокрацията, издигнала дворците си по бреговете на реката и в новите просторни квартали. Човек можеше само да си представя, че зад високите стени зеленеят короните на вековни дървета, предлагайки сенките на грижливо поддържани паркове. Към улицата гледаха само разкошните каменни фасади с широки стълбища, колонади и високи, увенчани с пиластри прозорци, чиито обрамчени в олово стъкълца блестяха на слънцето като скъпоценни камъни.
Отел дьо Мариво бе една от най-импозантните сгради. Елегантната класическа фасада на два етажа завършваше на покрива с корона от мраморни балюстради и статуи.
Кочияшът спря пред острата дъга на входа откъм двора, който му посочи виконтът. Раймон дьо Мариво хвана ръката на Виолен и духна закачливо в дланта й вместо целувка, преди тя да успее да се възпротиви.
— За мене беше удоволствие да се запозная с вас, малка дукесо! — Гласът му бе станал неочаквано хрипкав. — Сигурна ли сте, че не бих могъл да направя още нещо за вас? Ако вашата сестра…
Виолен енергично поклати глава и го прекъсна, преди да е доизрекъл думите си.
— Безкрайно съм ви задължена за подслона и за изключително приятното пътуване до Париж. Да не говорим за това, че вие ми спасихте живота.
— На вашите услуги! Готов съм да го сторя винаги, когато стане нужда. Бог да ви пази, дано намерите при сестра си дом и бъдещото си щастие.
Преди Виолен да успее да отговори, той слезе от колата и посегна към юздите на черния жребец, завързани за каретата. Тя чу гласа, който каза на човека на капрата да изпълни нарежданията на госпожицата относно следващото спиране. След това виконтът се метна на седлото и с елегантен жест размаха шапката си за сбогом.
Виолен видя отлично, как когато се качваше на коня той стисна устни от болка. Явно, държеше да се появи пред своите на кон, въпреки ужасната рана. Странен човек! Тя имаше чувството, че той гледа на тази рана като на някакво наложено му наказание. Предложила му бе сутринта да го превърже и да слой отново от онзи балсам, но той изкъсо отказа. Все пак не бе махнал превръзката и сега бе облечен в най-хубавите панталони за празник на ханджията. Виолен изобщо не бе настояла, а сега, при вида на гордите палати на фамилията Мариво, се успокои, че виконтът може да разполага с най-прочутите парижки лекари. Нейните тайни билки можеха да предизвикат само снизходителната му усмивка. Време бе да прогони от съзнанието си образа на този господин и да помисли за собственото си бъдеще.
Тя отвори прозорчето на предната стена на каретата, което служеше за връзка с кочияша, и му каза да кара на Рю Шапон. След това се облегна назад и се опита да пооправи поне малко външния си вид, за да не направи лошо впечатление на Елен. Провери положението на шапчицата си, изчетка полите на тъмната си рокля, под която се показваха единствените й обувки. Не можеше да стори нищо, за да не се появи пред сестра си с явните белези на бедността, но не желаеше да дава повод да бъде обвинена в немарливост. Помнеше много добре, че от четирите й сестри Елен имаше най-остър език. Но този език бе съчетан със сияйна руса красота, която бе станала всъщност причина да си намери такава добра партия.
Как ли изглежда сега Елен като майка на толкова дечурлига и съпруга на благородник, заемащ важен пост в двора на самия дук д’Орлеан?
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Когато от тясната улица Бобур свиха в още по-тясната Рю Шапон, Виолен понечи да спре каретата. Не защото уличката бе някакво изключение — тя приличаше на стотиците други улици, които бе видяла. Но не бе възможно на такава невзрачна улица да се намира домът на един богаташ! Повечето от къщите бяха стари, строени преди векове може би. Те скланяха все по-близо и по-близо гредоредите на стъпаловидните си паянтови покриви и оставяха да се вижда само тясна ивица небе. Потискащо наблъскани едно в друго, високите опушени остриета на покривите се забиваха в синия небосклон и не проникваше никаква светлина.
До издадения напред тесен еркер на една от тези къщи, на която можеха да се преброят цели четири етажа, каретата спря. Виолен чу как кочияшът подвикна на конете, усети полюшването на колата, когато човекът слезе от капрата и отвори вратичката.
— Пристигнахме, мадмоазел! — Той кимна към мрачния зид, пред който играеха няколко улични хлапета, вперили сега любопитни очи в колата.
— Дали не грешите? — Виолен не можеше да повярва.
— Казахте Рю Шапон, нали така? — Човекът бе явно засегнат. — Питайте децата ако щете, те ще ви кажат че е тука. Е, аз си свърших работата, за която ми бе платено. Няма да е зле да се поразмърдате. Чака ме дълъг път до дома, не ща да окъснявам.
Виолен разбра, че учтивостта на кочияша бе спаднала рязко след като виконтът им бе обърнал гръб. Сега за него тя бе само едно досадно задължение, от което искаше час по-скоро да се отърве. В своята безпомощност Виолен наистина се обърна към играещите деца:
— Може ли някой от вас да ми каже къде живее господарят дьо Бавоало? — провикна се тя навън и изведнъж се озова пред пет еднакво мръсни личица, ококорили очи срещу нея. Бедните дрешки и босите им нозе им придаваха толкова изоставен и жалък вид, че Виолен наистина съжали, че не е в състояние да им даде поне няколко монети, за това, че ще я упътят.
— Защо ви е? — попита най-голямото момче. Широките рамене и бухналите объркани кичури се сториха странно познати на Виолен.
— Това тебе надали те засяга, малкия — отвърна Виолен с най-решителния си тон и най-сетне се реши да слезе от каретата, за да поговори с децата. — Но въпреки това ще ти кажа. Идвам да посетя неговата съпруга, мадам Елен. Виждам обаче, че той не би могъл да живее тук. Сигурно сте се объркали, добри човече… Хей, чакайте! Хей!
Кочияшът бе вече на капрата. Тон освободи спирачката на колелото, подвикна на конете и потегли. Гласът на Виолен се изгуби в шума на колелата, обковани с метални обръчи. Тя бе толкова поразена, че дори не забеляза как едно от децата хукна към къщата и само след малко се появи с една жена, която, явно, разполагаше не само с креслив глас, но и с най-цветисти ругатни.
— Ушите ще ти скъсам, проклет лентяй, ако пак ме правиш на глупачка! Ще тръгне някой нас да…. —
