Жената млъкна посред тирадата си и се вторачи подозрително в прилично облечената девойка, с ръчно избродирана чанта и спретнато боне.

Виолен също се завъртя на токовете си, взряна в господарката на мизерния дом. Истинска повлекана, безформеното тяло свидетелстваше за много раждания. Черно боне покриваше безцветните, сякаш прашасали коси. Върху кафявата си рокля жената бе препасала престилка, а около раменете й бе завързан тесничък шал. Дрехите й просто плачеха за изпиране и мъничко кола. Жената бе непозната, но нещо в уморените, угаснали очи и тези бледи устни, стиснати в права черта, й се стори мъчително близко. Не бе възможно! Или… все пак…

— Елен!? — ахна Виолен и сама не можа да познае собствения си глас.

— Какво ще искате? — бе недружелюбният отговор. — Вас не са ли ви учили на обноски? Ако търсите място за прислужница, дирете при богаташите, долу край реката. Такива като нас сами си вършат работата! Хайде, разкарвайте се! Гледай я ти! Ние нямаме какво да ядем, а тя…

— Елен, не ме ли позна? — Виолен пусна чантата си на земята и пристъпи към жената. Посегна и хвана ръцете й, загрубели и подпухнали. — Елен! Аз съм! Твоята сестра Виолен!

— Виолен?! — жената рязко освободи ръцете си и отстъпи назад. При това неволно настъпи едно от скупчилите се около тях деца и реагира светкавично с една оглушителна плесница, която моментално накара децата да млъкнат.

Изведнъж Виолен разбра, защото момченцето и се бе видяло познато. Под цялата мръсотия и мизерия я гледаше широкото, добре познато, честно лице на господаря на Сен Хеде. О, Сен Мишел! Значи тази банда уличници бяха всъщност нейните племенници и племеннички, а мегерата насреща й бе най-красивата от нейните сестри! Елен Маргьорит дьо Сен Хеде, по мъж мадам дьо Бавоало.

— О, Сен Мишел! — прозвуча като ехо гласът на по-възрастната. — Виолен? Наистина! Сега те познах! По очите! По твоите котешки очи! Как така? Откъде идеш? Не съм те очаквала. Хайде, влез, преди да сме накарали да облещят очи всички съседи. А вас да ви няма! Нали ви казах да слезете към пристанището, може да изкарате някое су…

Виолен с облекчение прие поканата. За миг се бе изплашила, че сестра й може да й хлопне вратата под носа.

В кухнята, която заемаше по-голямата част от приземния етаж, Виолен видя кошче с още едно бебе. На пода се мъчеше да пълзи по-големичкото, като напразно се опитваше да докопа котката. Виолен потисна въздишката си — спомни си за онези рядко пристигащи писма на сестра си, в които се говореше за лукс, празненства, разкошни дрехи и един безметежен живот, достоен за завиждане. Една измислена приказка, която нямаше нищо общо с действителността.

Тази кухня явно не познаваше излишества. На гредата висяха няколко сухи наденици и неголямо парче пушена сланина. Бухналите връзки сушени треви и плитките лук само създаваха впечатление за обилие, каквото всъщност нямаше.

На огнището къкреше котел с вода, в която се мяркаха зеленчуци. Каните и паниците по полиците бяха глинени, нито следа от сребро, та дори и от калай.

— Баща ни почина в деня на Сен Оноре — каза Виолен, когато мълчанието стана по-тягостно дори от непрестанното мрънкане на бебето. — Погребахме го до нашата майка.

Елен се прекръсти бързо, скочи и отиде да бърка супата. Търсеше си някакво занимание, за да не гледа Виолен в очите.

— И си дошла, за да ми съобщиш това, така ли? — Гласът й прозвуча ядовито. — Можеше да ми пишеш.

Виолен чу много повече от онова, което казваха думите. Тя долови неприязънта, гнева, срама и несретата на Елен. Самоуверената красавица се бе превърнала в озлобена, изнурена жена, на която не бе останало нищо друго освен прословутата гордост на членовете на фамилията Сен Хеде, та е предпочитала по-скоро да си прехапе езика, отколкото да признае пред баща им, че господин дьо Бавоало им е наговорил куп лъжи, само и само да пипне жалката й зестра.

Сега неочакваното появяване на Виолен я бе разкрило и унизило. Виолен съзнаваше, не би трябвало моментално да си тръгне, да си вземе чантата и да напусне дома на улица Шапон, колкото е възможно по- бързо. Ала разумът й напомняше, че всъщност тя е по-бедна и от Елен. За нея нямаше друга възможност, освен да моли Елен за съчувствие, каквото тя може би не бе в състояние да покаже.

— Дойдох, защото смятах, че в твоя дом може да се намери едно местенце и за мен — каза тя предпазливо. — Няма кого другиго да помоля. Замъкът е в развалини, сестрите ни са в манастира, а Мари Клер се е превърнала в истинска селянка. Похарчих и последните си пари по боледуването и погребението на татко…

— Така, значи! А да ти е казал някой, че ние тука тънем в разкош и само търсим на кого да раздаваме милостиня? Защо не отиде при Мари Клер? Защо трябваше да е непременно Париж? Жал ти е, че ще се трепеш на село, така ли? Е, добре, казвам ти, че ще ти е триж по-жал, дето не си останала там!

Виолен също бе стигнала до това заключение. Мари Клер и съпругът й, който бе наел под аренда един селски имот край Вир, бяха бедни наистина, особено в сравнение с онова, което описваше в писмата си Елен. Виолен си мечтаеше за блясъка на столичния град, а не за работа по нивите и в оборите. Било е една нелепа мечта, както се видя. Но дали трябваше да вини само себе си за това?

— Ти си ни лъгала в писмата си, Елен! Защо? — Бе решила да не задава този въпрос, но думите сами се изплъзнаха от устните й.

— А какво, трябваше да пиша? Че разкошният дворец на Етиен в Париж е една мизерна колиба? Че прехваленият му благодетел си е навлякъл гнева на краля и лежи в Бастилията? Че е направо щастие, дето Етиен успя да си намери работа като трети секретар при Мосю, брата на краля? Етиен почти не се мярка при нас. Пристига колкото да не престана най-редовно да забременявам и за да ми натяква час по час, че зестрата ми била малка. Омъжена ли си? Сгодена? Не, така ли? Тогава благодари се на Бога, че баща ни е починал, преди да ти стовари на гърба такова бреме като мъж и деца!

Изтощената и озлобена жена, която стоеше сега срещу Виолен, нямаше нищо общо с хубавкото, амбициозно момиче, което направо се бе хвърлило на врата на парижкия кавалер, който се бе подвизавал в Авранш. По онова време Виолен бе твърде малка, но в съзнанието й се бе запечатал завинаги образът на сестра й, преливаща от радост и гордост. Редките писма на Елен внасяха в самотата й блясък и мечти. Стотици пъти бе препрочитала всяка дума, мислено се бе разхождала из красивия дом, управляван от сестра й, възторгвала се бе от празненствата, сякаш и тя е там, виждаше се в елегантните дрехи, с които са препълнени сандъците й…

— И да храня още едно гърло! Ти това как си го представяш? — Мадам дьо Бавоало не се отказваше от укоризнения си тон.

— Мислех, че няма да ти са излишни още две ръце в помощ — отвърна по-младата и бързо хвана детенцето, което се опитваше да пипне врящия котел.

— Е, аз не мога, разбира се, да те изхвърля на улицата… — Поканата прозвуча не много ентусиазирано. — Но съм сигурна, че много скоро ще пожелаеш никога да не бе напускала нашия стар замък. Там поне щеше да имаш въздух за дишане, простор за очите щеше да имаш, дето само хоризонтът може да ограничи…

Виолен дьо Сен Хеде твърде скоро разбра какво бе искала да каже Елен с тези думи. Тесните стаички над родителската спалня, изпълваха тавана като пчелна пита и се губеха чак някъде под островръхия покрив. Мебели почти нямаше. По-големите деца бяха завзели всяко по-свястно легло. За новопоявилата се леля се намери само един изтърбушен нар, който тя трябваше да споделя с онова малко същество, което бе видяла да пълзи из кухнята, и което сега, след появяването на новороденото, трябваше да напусне майчиното легло.

Детенцето беше момиченце, което Елен, от носталгия може би, бе нарекла Аурора. Едно мъничко крехко създание, което Виолен нощем гушваше в прегръдките си — за да го топли, а и за да прогонва собственото си отчаяние. Тази трошица човешко присъствие й помогна да превъзмогне първоначалния шок и да проясни вцепененото си съзнание. Примирението и апатията на Елен — това бе първото нещо, с което тя влезе в люта и ежечасна борба. Най-напред с цели реки от чиста и бистра вода — вода поне имаше достатъчно, а от нея се нуждаеха въпиющо и хората, и къщата на улица Шапон.

Виолен не смяташе, че е постигнала кой знае колко много, но направеното бе достатъчно, за да накара

Вы читаете Мнимата дукеса
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату