Теодор Когсуел
Стената около света
Стената, която ограждаше Света, винаги беше съществувала, затова никой не й обръщаше особено внимание. Никой освен Порджи.
Порджи имаше намерение да узнае какво се намира от другата й страна (ако въобще имаше друга страна) — готов беше да се пребие, но да разбере как стоят нещата. Караше четиринайсетата си година — възраст, на която се смята, че думата „невъзможно“ е един безсмислен термин, който възрастните са си измислили за свои специални цели. Въпреки това обаче все пак признаваше, че е трудно да бъдат пренебрегнати практическите затруднения, за да се изкатери една гладка като стъкло стена, която се издига право нагоре на височина триста метра. Затова отделяше голяма част от времето си, за да наблюдава орлите.
Тази сутрин както обикновено Порджи закъсня за училище. Доста се забави докато намери място, където да остави метлата си на претъпканата полица в училищния двор, и едва шест минути след започването на часа гузно се вмъкна в класната стая.
За миг си помисли, че ще му се размине. Старият господин Уикънс беше обърнат с гръб и рисуваше с тебешир на дъската една пентаграма1.
Порджи тъкмо се канеше да се пъхне на мястото си, когато учителят се обърна и каза провлачено:
— Виждам, че господин Милс най-после е решил да дойде при нас.
Класът се засмя, а Порджи се изчерви.
— Какво извинение ще ни предложите този път, господин Милс?
— Загледах се в един орел — изтърси Порджи.
— Блазе му на орела. И какво правеше той, та е представлявал такъв голям интерес?
— Беше се оставил да бъде носен от вятъра. Не пляскаше с крила, въобще не помръдваше. Намираше се над закътания каньон, който стига до Източната стена, там, където стената спира вятъра и струята се издига нагоре. Орелът просто кръжеше и с всеки кръг се извисяваше все повече. Представяте ли си, господин Уикънс, ако човек хване цял куп орли и върже за тях въжета, ловя се на бас, че орлите ще го издигнат чак до върха на стената!
— Възможно е — съгласи се господин Уикънс, — но само ако човекът успее да хване толкова много орли. А сега, с твое позволение, ще продължа лекцията. Когато се призовават духове от пети ред, трябва да се внимава, защото…
Порджи гледаше втренчено и си мислеше по кой начин може да хване няколко орела.
През следващия час господин Уикънс им даде решават задача по практическа астрология. Порджи дъвчеше молива и се мъчеше да работи, но не можа да се съсредоточи. Объркваше всичко и когато видя, че още в самото начало неволно е преместил два зодиакални знака, той се отказа от задачата и взе да прави чертежи на примки за орли. Нарисува една, реши, че няма да върши работа, започна втора…
— Порджи!
Момчето подскочи. Мислеше, че господин Уикънс стои пред класа, а той беше до него. Учителят протегна ръка, взе листа, върху който рисуваше Порджи, и погледна какво е нарисувано. После дръпна Порджи за ръката и го измъкна от мястото му.
— Върви в кабинета ми!
Когато Порджи излизаше, чу, че учителят казва:
— Класът е свободен докато се върна.
От стаята се изсипа поток от едри, средни и дребни на ръст момчета. Изтопуркаха по коридора и излязоха през вратата — вън, на яркото слънце. Когато минаваха тичешком покрай Порджи, братовчед му Хомър се спря за миг и уж случайно заби лакът в ребрата му. Хомър бе известен сред децата най-вече с прозвището Булдога, понеже беше як и набит и обичаше да се заяжда. Беше с една година по-голям от Порджи и възприемаше сериозно старшинството си.
— Само като кажа на баща си довечера! Добре ще те нареди! — И Хомър удари още веднъж Порджи, след което изтича на двора, където под негово ръководство щяха да играят на магьосници.
Господин Уикънс отключи вратата на кабинета си и даде знак на Порджи да влезе. После затвори вратата и внимателно я заключи. Седна зад бюрото на стола с висока облегалка и скръсти ръце.
Порджи стоеше смирено с наведена глава, преизпълнен с безпомощен гняв и чувството на вина, което човек изпитва при сблъсъка с по-висшестоящ от него.
— Какво правеше вместо да решаваш задачата? — настойчиво го попита господин Уикънс.
Порджи не отговори.
Господин Уикънс присви очи. Голямата пръчка от леска, която бе оставена върху етажерката с книги редом с препарирания бухал, прелетя през стаята и тупна в ръката му.
— Е? — чакаше господин Уикънс и почукваше с пръчката по бюрото.
— Примки за орли — призна си Порджи. — Рисувах примки за орли. Не можах да се въздържа. Стената е виновна…
— Продължавай.
Порджи се поколеба за миг. Пръчката изплющя по бюрото. Порджи избухна:
— Искам да видя какво има от другата страна! Няма магия, с която да мога да се прехвърля, затова трябва да измисля друг начин!
Пръчката изплющя.
— Друго да имаш да кажеш?
— Ако можеше с магия, щеше да е описано в старите книги и някой досега щеше да го открие!
Господин Уикънс стана и размаха заплашително тънкия си пръст.
— Съмнението ражда проклятие!
Порджи заби поглед в пода и изпита желанието да е другаде.
— Виждам, че се съмняваш. Съмнението е зло, Порджи, голямо зло! Има неща, които се разрешени на хората, но има и други, които са им забранени. Ти си застанал на ръба, пред фаталния избор. Внимавай да не би Черния човек да дойде и да те отвлече, както на времето отвлече баща ти! А сега се наведи!
Порджи се наведе. Съжали, че не си беше обул по-дебели панталони.
— Готов ли си?
— Да, сър — каза тъжно Порджи.
Господин Уикънс вдигна пръчката над главата си. Порджи зачака. Пръчката изплющя — но върху бюрото.
— Изправи се — с уморен глас каза учителят и отново седна. — Опитвах се да ти налея ум в главата, опитвах и с добро, и с пръчката, но и главата, и другите ти части са еднакво невъзприемчиви. Порджи, не можеш ли да разбереш, че не е разрешено да се опитваш да търсиш неизвестни неща? В Книгите има всичко, което си заслужава да се знае. С всяка изминала година написаното вътре ни става все по- ясно.
Учителят посочи през прозореца към извисяващата се в далечината Стена, която ограждаше Света.
— Престани да се измъчваш от мисълта какво има от другата страна! Може би там живеят ангели, може би демони. Книгите не казват нищо по въпроса. Никой човек няма да научи това, докато не узрее за тези знания. Нашите метли не могат да се издигнат толкова високо, заклинанията ни не са достатъчно силни. Трябва да овладеем магиите по-добре, да проучим подробно странните невидими сили, които ни заобикалят. По времето на моя баща и най-добрите метли са се издигали най-много на трийсет метра. Обаче Адаптите в Голямата кула се трудили неуморно, затова сега, когато има ниски облаци, можем да летим чак горе сред тях. Един ден ще успеем да се извисим и до върха на Стената…
— А защо не сега? — упорствуваше Порджи. — С орли.
— Защото не сме готови — сопна му се господин Уикънс. — Да вземем разговарянето с мисли. Нужните за това магически формули са били създадени още преди трийсет години, но дори и в наше време хората, които притежават способността да разговарят мислено през големи разстояния, се броят на пръсти. Трябва време, Порджи, не може да стане веднага! Намираме се тук, за да научим Пътя, и всичко, което би ни отклонило от нашите търсения, е зла сила. Човек не може да върви по два пътя едновременно. Ако се опита да го стори, разкъсва се на две.
