Гласът й запази нежната нотка въпреки враждебността на Лоугън.
— Граф Рочестър, мило момче Затова ти прекара детството си в неговото имение и живя в сянката на богатия му дом. Ако не ми вярваш, иди при Рочестър и го попитай!
Лоугън се обърна с гръб към госпожа Флорънс и се облегна на тоалетката. Той сякаш с усилие остави бутилката бренди на масичката и подпря ръце на нея. Рочестър — негов баща… Идеята му беше противна.
Не можеше да е вярно. Ако беше така, с Андрю бяха братя по баща. Дори и Рочестър не би могъл да е толкова жесток, че да гледа как двамата му синове растат рамо до рамо, без да им каже, че са роднини. Единият беше отгледан в богатство, лукс и привилегии, а другият — в глад и насилие.
— Не може да бъде! — Лоугън не усещаше, че говори на глас, докато госпожа Флорънс не му отговори.
— Това е истината, скъпо момче. Съжалявам, че разруших илюзиите ти. Дано поне семейство Дженингс са били добри родители. В края на краищата, Рочестър се погрижи да живееш близо до него.
Лоугън усети горчив вкус в устата, почти се задави. Изведнъж му се дощя да разкаже какъв е бил животът му, какъв страх изпитваше от Пол Дженингс и какви страдания му причиняваше той. Да й разкаже за безразличието на тъй наречената си майка. А Рочестър е знаел всичко това! Лоугън мълчеше и с усилие стискаше зъби. За жалост, личеше си, че не беше способен да скрие чувствата си.
— Е — каза госпожа Флорънс, загледана в него. — Виждам, че не си прекарал приятно времето си там. Грешката донякъде е и моя. Не биваше да вярвам на Рочестър — трябваше да изискам доказателство за смъртта на внука си. Но тогава скърбях дълбоко по Елизабет, за да търся други доказателства.
На Лоугън му се зави свят. Той потърси стол и седна. Чу, че на вратата се чука, а после гласът на прислужника, който идваше да прибере театралния костюм.
— Зает съм — отговори той. — Ела по-късно.
— Господин Скот, отвън ви чакат почитатели, които искат да ви видят.
— Ще убия всеки, който прекрачи прага! Оставете ме на мира!
— Да, господин Скот.
Прислужникът си отиде и в гримьорната отново настъпи тишина.
— Джулия беше права — каза най-сетне госпожа Флорънс и изпи брендито си. — Веднъж тя ми каза, че ти не си щастлив човек. Това беше една от причините, поради които насърчих Мадлин да те съблазни.
Тя срещна слисания му, обвиняващ поглед, без да й мигне окото.
— Да, знаех за плана й, макар да не бях разбрала истинските причини. Исках ти да я имаш. Мислех си, че може да се влюбиш в нея… Бях сигурна, че никой мъж, дори и най-сдържания, не може да й устои. Мислех си, че момиче като Мадлин ще ти донесе щастие.
— Проклета да си, че се намеси в живота ми — извика яростно Лоугън.
Госпожа Флорънс май не се впечатляваше от гнева му.
— Запази страстта си за сцената — посъветва го тя. — Може би съм допуснала грешка, но гневът и зъбенето ти нищо няма да променят.
Лоугън успя някак си да се овладее.
— Но защо сега? — процеди през зъби той. — Ако нещо от онова, което каза, е вярно… Но аз не вярвам на нито една дума… Защо едва сега идваш при мен?
Тя му се усмихна повече от предизвикателно.
— Историята често се повтаря. Ирония на съдбата е, според мен, това, че ти си склонен да се държиш точно като баща си и да осъдиш детето си на същия живот, който си живял ти — без близък човек, който да го защитава и да се грижи за него. Помислих си, че съм длъжна да разкрия истината за миналото ти и да ти дам възможност да постъпиш честно спрямо Мади.
— А ако не го сторя? — попита Лоугън подигравателно, а лицето му се зачерви. — Нямаш много голям избор.
— Ако ти не се погрижиш за Мади, ще го сторя аз. Разполагам със средства, за да осигуря добър живот за нея и детето. Това бебе ще е моето правнуче и ще направя всичко, което е по силите ми, за да му помогна.
Лоугън поклати глава, докато гледаше старата жена. Тя беше крехка и мъничка, но притежаваше страхотна воля.
— Ти си една дърта твърдоглава кокошка! — каза той ядосано. — Вече почти вярвам, че сме роднини.
Очевидно госпожа Флорънс четеше мислите му. Тя пак се усмихна.
— Когато ме опознаеш по-добре, момчето ми, изобщо няма да се съмняваш.
Тя стана от стола, като се подпря на бастуна, и Лоугън механично се спусна да й помогне.
— Сега се прибирам у дома. Ще дойдеш ли с мен, Скот?… Или благоразумно ще обърнеш гръб на бъркотията, която се създаде с твоя помощ?
Лоугън се отдръпна намръщено. Естествено, почтено щеше да е, ако се ожени за Мадлин и узакони бебето. Но беше оскърбително…. Не, жестоко… насила да го карат да го стори. Освен това, той не беше особено почтен мъж.
Погледна със съжаление към бутилката, изкушен да се напие до безсъзнание.
— Ще оплешивееш, ако не престанеш да опъваш така косата си — каза госпожа Флорънс със закачлива нотка в гласа си.
Лоугън разбра, че отново се е върнал към навика си да приглажда косата си отпред, когато е объркан. Промърмори някаква ругатня и се отказа.
— Гордостта ти е засегната, защото Мади те излъга — каза госпожа Флорънс. — Сигурна съм, че ще е необходимо доста време, докато се успокоят накърнените ти чувства. Но ако би могъл да превъзмогнеш собствените си проблеми, ще осъзнаеш, че насреща ти е едно уплашено момиче, което има нужда от подкрепата ти…
— Зная какви са задълженията ми — каза той кратко. — Не зная само как ще си наложа да я погледна отново.
Госпожа Флорънс се намуси и нетърпеливо почука с бастуна си по пода, а той отиде до тоалетката и надигна бутилката. Нямаше търпение да накаже Мадлин, да я унизи така, както тя го беше унизила… и все пак възможността да я доближи го караше да трепери от очакване.
— Ще дойдеш ли с мен? — попита госпожа Флорънс.
Лоугън остави бутилката и кимна.
— Ще й направиш ли предложение?
— Не зная, докато не поговоря с нея — измърмори той, обличайки чиста риза. — Сега бих искал да се преоблека… без публика.
ДЕСЕТА ГЛАВА
Когато влизаха в къщата на госпожа Флорънс, часовникът удари полунощ.
— Къде е тя? — попита Лоугън.
— Трябва да си почине — каза старата жена. — Ще наредя на прислужницата да ти приготви друга стая, докато настъпи утрото…
— Къде е тя? — повтори той намръщено, готов да претърси къщата стая по стая, докато открие Мадлин.
Госпожа Флорънс въздъхна.
— Горе е. Стаята в края на коридора. Но те предупреждавам, че ако я стреснеш…
— С нея ще правя, каквото си поискам — отговори Лоугън студено. — Надявам се да не ме безпокоите.
Госпожа Флорънс не се засегна, направи театрален жест с очи и му посочи пътя.
Лоугън тръгна из къщата, препълнена с театрални спомени от едно време. Той се изкачи по стълбата и намери стаята на Мадлин. Затаи дъх в очакване, преди да натисне дръжката на вратата и усети как кръвта пулсира във вените му. Силата на реакцията му го разтревожи… изкушаваше се да се обърне и да си отиде… но изглеждаше, че няма сили да го стори. Ръката му стискаше полирания метал, докато не го затопли.
