— Имам информация, която е много важна за вас, господин Скот. Ако откажете да ме изслушате сега, след време ще съжалявате.
Лоугън спря до вратата и я погледна насмешливо.
— Ще се възползвам от това.
Госпожа Флорънс скръсти ръце върху дръжката на бастуна и го погледна с мигащи очи.
— Мадлин очаква дете от вас. Това нищо ли не означава?
Тя го наблюдаваше изпитателно. Тишината щеше да избухне от напрежението, предизвикано от думите й.
Лоугън вторачи очи в стената. Сърцето му неестествено заби. Сигурно е лъжа, която Мадлин пак е скроила, за да го държи в ръцете си.
Той тръсна глава.
— Не! Нищо не означава!
— Разбирам. — Старата жена го измери с пронизващ поглед. — Знаете какво ще се случи с Мади. В семейство, каквото е нейното, единствената възможност е да роди детето тайно и да го даде на чужди хора. Другата е да напусне родителите си и да се опита сама да издържа себе си и детето, доколкото може. Допускам, че и двете възможности ви удовлетворяват.
Лоугън си наложи да свие рамене.
— Нека постъпи, както пожелае.
— И ще откажете да поемете всякаква отговорност за Мади и детето?
— Да.
Лицето й изразяваше презрение.
— Изглежда, че не сте по-различен от баща си.
Лоугън беше потресен и избухна гневно.
— Откъде, по дяволите, познавате Пол Дженингс?
Ръката на госпожа Флорънс се повдигна и тя повика Лоугън с пръст.
— Елате тук, Скот, искам да ви покажа нещо.
— Вървете по дяволите!
Госпожа Флорънс поклати глава при тази проява на грубост и инат и отвори плетената си чанта, от която извади малка, лакирана в зелено кутия.
— Това е дар… част от вашето минало. Уверявам ви! Няма защо да ви лъжа. Елате и погледнете! Не сте ли поне любопитен?
— Вие нямате нищо общо с проклетото ми минало.
— Имам, и при това много общо — отговори госпожа Флорънс. — Семейство Дженингс не са истинските ви родители, да знаете. Бяхте осиновен, защото майка ви почина при раждането, а баща ви отказа да ви признае за свой син.
Лоугън я погледна, сякаш беше луда.
— Не ме гледайте така — произнесе госпожа Флорънс с лека усмивка. — Аз съм с всичкия си.
Той бавно се доближи до нея, защото усети вътрешно безпокойство.
— Покажете ми проклетите ви дрънкулки.
Старицата внимателно извади две миниатюри в позлатени рамки и сложи едната на дланта си. Миниатюрата изобразяваше малко момиченце на възраст почти колкото Виктория — дъщерята на Джулия. То беше сладко дете с розова шапчица над дългите червени къдрици. Лоугън погледна малката картина и я върна, без да продума.
— Не виждате ли? — попита старицата и му подаде другата. — Може би това ще освежи паметта ви.
Лоугън се вгледа в портрета на хубава млада жена с едри, но пропорционални черти. Косата й беше тъмнокестенява, събрана високо на тила. Изразът на лицето й беше доверчив и закачлив, а сините очи сякаш се бяха вперили в неговите. Когато разгледа миниатюрния портрет, той осъзна, че това е женската версия на собственото му лице.
— Искате да призная, че има прилика — промърмори Лоугън. — Много добре, така е.
— Това е майка ти — каза нежно госпожа Флорънс, вземайки миниатюрата. — Името й е Елизабет…
— Майка ми беше… е… Мери Дженингс.
— Тогава ми кажи кого от тъй наречените ти родители обичаш. Кажи кой от близките ти най-много прилича на теб. Никой, обзалагам се. Мило момче, ти никога не си бил от това семейство, никога не си бил част от него. Ти си незаконният син на дъщеря ми… моят внук! Може би не искаш да възприемеш тази истина, но в сърцето си трябва да я признаеш.
Лоугън реагира с презрителен смях.
— За това ще ми трябват много повече доказателства от тези две миниатюри, мадам.
— Питай ме, каквото искаш — спокойно каза госпожа Флорънс.
Той скръсти ръце на гърдите си и се облегна на вратата.
— Добре. Кажи ми защо досега не съм те виждал… бабо?
— Дълго време аз изобщо не знаех за твоето съществуване. Баща ти каза, че си починал заедно с майка ти. Той тайно те е дал на семейство Дженингс да те отгледа. Двамата с баща ти взаимно се презирахме и той искаше да е сигурен, че аз няма да имам влияние над теб. Вероятно се страхуваше, че ако ме опознаеш, ще поискаш да дойдеш в театъра, което се опитваше да предотврати на всяка цена. Майка ти беше актриса, знаеш.
Госпожа Флорънс замълча и леко се усмихна.
— Не мога да ти опиша радостта си от твоя успех, момчето ми. По някакъв начин това е едно съвършено възмездие. Въпреки че баща ти стори всичко възможно да го възпре, ти намери пътя си към театъра… и стана един от най-големите актьори на своето време.
Лоугън отпусна ръце и закрачи из гримьорната. Макар че все още не вярваше на думите й, той усети внезапна нужда да пие. Отиде до дървения шкаф в ъгъла и дълго рови из него, докато не намери бутилка бренди.
— Прекрасна идея — възкликна зад него старицата. — Глътка бренди ще стопли старите ми кости.
Лоугън сви устни и потърси чиста чаша. Сипа бренди и го подаде на старицата, а сам той отпи от бутилката. Течността стопли гърлото и гърдите му.
— Продължавай! — каза той сърдито. — Нека чуя и края на интересния ти разказ. Как дойде до заключението, че точно аз съм загубеното копеле на дъщеря ти?
Госпожа Флорънс студено го погледна заради грубия му език и спокойно продължи.
— Нищо не подозирах, докато не те видях на сцената, когато беше на около двайсет години. Бях стъписана от поразителната прилика с дъщеря ми. Когато поразпитах за произхода ти, подозренията ми станаха още по-силни. Отидох при баща ти и го обвиних, че крие твоето съществуване от мен. Той призна всичко. Оттогава не се е интересувал дали съм научила нещо за теб или не. Ти вече беше направил избора си да станеш актьор и той нищо не можеше да стори, за да те спре.
— Защо не ми го каза тогава?
— Тогава ти нямаше нужда от мен — отговори госпожа Флорънс. — Имаше си семейство и не се съмняваше, че си техен син. Не виждах смисъл да те подлагам на страдания, и по-специално да спъвам по някакъв начин актьорската ти кариера.
Госпожа Флорънс му се усмихна над ръба на чашата си и изпи още една глътка.
— През цялото време следях отблизо дейността ти чрез Джулия. Вълнувах се за теб, гордеех се с успехите ти и хранех надежда за бъдещето ти, както всяка баба.
— Разказала ли си това на Джулия?
— Не — отговори госпожа Флорънс веднага. — Не беше нужно тя да го знае. Мисля, че единствените хора, които знаят точно произхода ти, сме аз, семейство Дженингс и баща ти, естествено.
Лоугън саркастично се усмихна.
— Нямам търпение да узная кой може да е той?
— Не знаеш ли? — нежно попита госпожа Флорънс. — Мислих, че досега си се досетил. Ти много приличаш на него.
