Мадлин спря, защото разбра, че той иска да запази разстоянието между тях. Нищо в тази сцена не отговаряше на действителността — нито присъствието на баща й, нито овладяното изражение на Лоугън, нито чувството й, че го губи. Ако думите биха могли да поправят станалото… Ако Лоугън можеше да разбере, че онова, което беше започнало като бунт на една ученичка, се е превърнало в любов… Тя би направила всичко, за да заличи болката, която, тя беше сигурна, изпитва той. Всичко, за да му спести страданието.
— Елънър ми показа една твоя снимка — каза Мадлин, загледана в любимото лице. — Помислих си, че си… елегантен.
Тя се изчерви, защото разбра каква обида изрича.
— Не, това не е правилната дума. Аз… Започнах да се влюбвам в теб още тогава и исках… — Мадлин млъкна и нетърпеливо поклати глава. Нямаше начин да оправдае действията си.
— Поласкан съм — каза Лоугън дрезгаво с явно неудоволствие.
— Ти не разбираш как беше!
Каквото и да кажеше Мадлин, той щеше да го приеме като обида, прибавена към страданието. „Обичам те!“, копнееше да извика тя, но нямаше право да му го каже. Пък и той щеше да я презре още повече заради подобни думи. Тя се обърна, а баща й пристъпи към Лоугън.
— Господин Скот, не съм сигурен доколко носите отговорност, ако изобщо има такава, след като вие явно неволно сте влезли в ролята на глупака в цялата тази история. Човек би се надявал, че вие не бихте докоснали Мадлин, но от мъж като вас не бих очаквал нещо по-различно от прелъстяването на млади невинни момичета. — Матюс уморено притвори очи. — Предполагам, че е твърде много да моля за обезщетение.
— Какво обезщетение бихте поискали? — студено попита Лоугън.
— Бих искал Мадлин да може отново да се свърже с лорд Клифтън. Но тъй като това е невъзможно, ще трябва да се задоволя с вашето мълчание. Аз и семейството ми ще понесем това нещастие с цялата дискретност, която е нужна. Ще се погрижим за бъдещето на Мадлин, независимо какво ще бъде то. Ще ви помоля само да отречете слуховете, ако достигнат до вас.
— С радост — Лоугън не поглеждаше към Мади. За него тя повече не съществуваше.
— Лоугън, моля те — прошепна Мадлин. — Няма да понеса, ако всичко остане така.
— Госпожа Бийчъм ще ви покаже изхода — произнесе Лоугън равнодушно. — Довиждане, лорд Матюс.
Той излезе от стаята, без да знае накъде отива. Знаеше само, че трябва да излезе.
Скоро откри, че е в личния си апартамент, където се заключи в пълна самота. Имаше усещането, че плува под вода. Стоя дълго време насред стаята, без да се осмели да мисли. Но ехото от гласа на Мадлин отекваше в ума му :„Обичам те, Лоугън… обичам те…“
Тя беше по-добра актриса, отколкото очакваше. Говореше съвсем откровено. И той си позволи да й повярва.
Очите го боляха. Когато гневът му започна да се излива навън, Лоугън усети как страните му изтръпват.
— Боже — промърмори той, обзет от омраза към себе си. Стенейки от отчаяние, грабна една ваза от династията Танг и я запокити без посока. Звукът от трошащия се безценен порцелан отекна в него. Тъкмо този звук сякаш освободи демона на разрушението. Без да осъзнава действията си, свали една картина от стената, разкъса платното; сграбчи няколко от най-близките предмети — стъкло, дърво, порцелан — и ги строши, после коленичи с окървавени ръце.
Припряно чукане на вратата допълни страхотното пулсиране в мозъка му.
— Господин Скот! Моля ви, отговорете! Господин Скот… Вратата се отключи и Лоугън с разкривено от гняв лице се озова пред разтревожените госпожа Бийчъм и Денис.
— Вън! — дрезгаво изкрещя той.
Изненадани и уплашени от онова, което видяха, те се оттеглиха и го оставиха сам с любимите му произведения на изкуството, унищожени от самия него. Той отметна глава и се загледа в пода. Усети, че нещо в него умира… умираше топлотата и нежността, която беше пазил през целия си живот. Никога нямаше да бъде същият като преди. Никога нямаше да позволи някой отново да му причини страдание.
ВТОРА ЧАСТ
ДЕВЕТА ГЛАВА
— Лоугън! — зарадвано извика Джулия. Беше понапълняла от бременността, но с активния си начин на живот скоро щеше да свали излишните килограми. От друга страна пък това подсилваше красотата й, като й придаваше едно нежно излъчване, което би предизвикало всеки мъж под деветдесетте.
Когато Джулия посрещна Лоугън във фамилната им къща в Лийдс, на лицето й се изписа загриженост, която тя бързо прикри с усмивка.
Бяха изминали два месеца от раждането на малкия син на дука и дукесата, когато Лоугън се накани да ги посети в луксозния замък на дука Уоруикшир. Древната сграда с цвят на мед беше напълно преустроена и пригодена с всички удобства за живеене. Този замък представляваше идеално място за подреждане на великолепни колекции от гоблени, картини и скулптури, които Лоугън обожаваше. И все пак най-скъпите съкровища на дука бяха съпругата му и двете му красиви деца — Виктория, златокосата четиригодишна дъщеря, и новороденият Кристъфър.
— Намери най-сетне време да видиш бебето — укори го Джулия и стисна ръцете му.
— Имах много работа в „Капитал“ — отговори Лоугън, след като я поздрави. Той се насочи към махагонова люлка, украсена с купища бродирани завески и завивки, и погледна малкия човек в нея. Кристъфър Уилям, маркиз Савидж и бъдещ дук на Лийдс, спеше, налапал миниатюрния си палец. Чертите на личицето му наподобяваха почти до съвършенство лицето на баща му.
Джулия седна на кадифеното канапе и гордо се усмихна.
— Постъпи много мило, като изпрати подарък специално за Виктория заедно с многото подаръци за бебето. Мнозина изобщо не се сещат за първото дете в суетнята около новороденото.
Тя се наведе към пода, където дъщеря й си играеше с подаръка от Лоугън — театър-играчка, напомнящ „Капитал“, с кадифени завески и авансцена с малки куклички, облечени като актьори.
— Скъпа, — обърна се Джулия към дъщеря си, — това е господин Скот. Помниш го, нали? Трябва да му благодариш за хубавия подарък, който ти направи.
Момиченцето остана на пода около полите на майка си, полускрито зад тежките копринени дипли и оттам гледаше Лоугън. Той не чувстваше слабост към децата, затова наблюдаваше детето с любезен интерес, без да направи опит да се приближи до него.
Виктория беше красиво момиченце с руси къдрици и големи сини очи, малките й ръчички едва задържаха куклите.
— Благодаря ви за играчката — каза детето свенливо, като отвърна на Лоугън с усмивка.
В този миг дукът на Лийдс влезе в стаята. Както винаги, Лоугън беше поразен от разликата в държането на дука у дома и на публично място. В обществото Деймън представляваше една сдържана маска, докато у дома сред семейството си беше сърдечен и весел, лудуваше с дъщеря си така, както никой не би повярвал.
— Татко! — извика Виктория и се стрелна през стаята към него, а Деймън я вдигна нагоре с лек смях.
— Тихо, дяволче, ще събудиш бебето. След това ще трябва да излезем навън и за наказание да те изтъркалям в снега.
Детето захихика от радост и обви ръчички около врата на баща си.
— Ще ти пусна снежна топка в яката, татко.
— Сигурно ще го направиш — отговори Деймън на заплахите на дъщеря си.
Той се обърна към Лоугън с доста по-сдържана усмивка.
— Скот — поздрави учтиво дукът.
